За майстора на думите, мислителя и човека Иван Бързаков
Преди известно време прочетох на тези страници стихове от Иван Бързаков и нещо ме удари вътрешно. Разбрах, че този човек намира думите да каже това, което беше вътре в мен, заспало в неясно очертание. Потърсих и го намерих в LiterNet, и после намерих и Човека, и трите му книги с вълшебните думи и истини, които всички знаем, но мълчахме покорно някога и сега. И това, което той казва са истинските, често потискани чувства на емигранта, който е хвърлил всичко, което има, само за да отиде в един свят, където е свободен да почне отново.
Вярно е, че тази емиграция е разнородна. Тя се състои от хора, дошли по различни причини от различни групи. Но това, което е важно за всички, е, че те или техни близки са били онеправдани, преследвани, лишени, ограбени или оставени на произвола на местните главатари, които смятаха, че имат в България абсолютната собственост не само на всичко в живота им, но даже и на техните мозъци. Имаше и такива, които отидоха в чужбина, изпратени да поддържат главатарите. Но основното е, че повикът към свобода и честно съревнование ги води в техния огромен скок. Но каквито и да са причините и мотивите, това, което Бързаков остро чувства, е мъката, неволята, паметта, които не могат да се изтрият, колкото и годините да минават. Те тлеят, но идва момент, когато избухват. И избухват с яростта на неговата скръб.
Не съм литератор и думите на самия Бързаков говорят най-силно за него. Ще споделя няколко, които ме карат дълбоко да мисля не само за красотата на поезията, но по вече за философията и смисъла на живота.
От бисерите на неговите мисли ще почна с това, което той сам пише за своето Кредо, за всички нас:
“…Смъртта, вярвам, дори на един единствен невинен, струва толкова, колкото и целия океан от нищо неподозиращи жертви, океана от страдания и мъка, който тогава заля родината ми и света. И в нов вид продължава и сега.”
И първият му стих е:
“Срамувам се,
че толкоз много ми е дадено,
и нищо не направих досега!”
Но това, което Бързаков прави, съвсем не е нищо. Той твори и твори, и вече има издадени три книги с стихове: “Яростно в скръбта”, “Лумнали огньове”, “В съня над пропастта”.
Иван Бързаков е особено впечатляващ в есеистичните си мисли, есета и афоризми:
„Есеистичната мисъл в проза може и трябва да бъде едновременно и силна, и красива, а още по-добре, ако притежава и голяма дълбочина.
Поезията се отличава от прозата с тайнството си.
Това намираме единствено в голямата поезия.
То не е какво да е тайнство, то е сакрално.
Затова именно и езикът, и образите в поезията трябва да са пределно ясни и достъпни за всички – за да е достъпно за всеки тайнството, сакралността.
Иначе, вярвам, не можем никога да стигнем там, където имаме чувството, че действително сме надминали себе си.“
Поетът Бързаков е същевременно и един друг свят, свят на огромна нежност:
ПРЕДИ НАСТЪПВАНЕТО НА НОЩТА
На всички безвъзвратно заминаващи – и тук, и в смъртта.
Угаснаха в мен
небосклоните.
Прекършени са клоните
на сетната надежда
тук.
Остават ми
броени дни.
Ела до мен.
Седни без звук
и прегърни ме.
Не поглеждай!
Да помълчим.
Самотни статуи, безименни –
изваяни
в безкрая.
(Из „В съня над пропастта“)
И действително това е тайнство, в което думите могат да режат като остро длето и да ни хвърлят в образи и настроения, които бяха дълбоко заспали. И всички мълчим. Всички знаем, кое е скритата истина, кое е лъжа, всички знаем за незнайните гробове, всички знаем за несбъднатите обещания и надежди и пак мълчим, независимо дали сме близо или далеч. Каква по-добра картина на нашето време, когато мълчахме преди, мълчим и сега.
МЪЛЧАНИЕТО НА ВРЕМЕТО
(Из “ В съня над пропастта”)
“Прометей открадна огъня от боговете,
за да го даде на хората – и бе прикован на скалата.
Други са наказани в бездната, без да знаят защо.”
И ти, и аз –
и двамата сме приковани.
Част
от мъдростта
непроницаема
на времето.
Невидима частица от страха,
прикрит в логиката на разумния.
На мълчаливия във бремето…
Но също сме и част от смелостта
привидна – на отчаяния.
Както и на безумния,
опитал се да литне към звездите.
И изгорял…
В сърцата ни, дълбоко впита
се таи
отровната змия – на завистта
омразата…
И питаш се,
отчаяно:
„Защо?
Нима не сме във мъката едно?
Във вечността
безсмислено наказаните?“
Времето мълчи в безкрая.
Невъзможно е в няколко реда да вместя своите впечатления за огромната сила на думите на Бързаков. Но нека не забравяме, че емигрантите могат да оставят оставят дълбоки следи. Ботев пише като емигрант – и не само той, има и още много. Българските поети пишат незабравими стихове за емигрантите, арменци, македонци, прокудени българи. И нека да припомним, че Нобеловата награда за силата на словото е дадена на българския емигрант Канети от Русе, емигрантката Херта Мюлер от Румъния, Солженицин от Русия, както и, че Бързаков е единственият съвременен българин, номиниран за тази награда. Може най-голямата част от творчеството му да е на български, но то тежи много в такива страни като САЩ, Канада, Австралия, които са изградени от хора емигранти като него.
И може би би било добре неговото творчество да се включи в учебните програми на учениците, говорещи български, за да знаят какво има и е имало в сърцата на близо два милиона българи, да тръгнат по пътя на нищото, когато първо ще им се смеят на чуждия акцент, а после с много труд и усилия ще се изравнят и надминат другите около тях.
Петър Атанасов
