ЕДИН ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ТАЛАНТЛИВ ПОЕТ, КОЙТО МАЛЦИНА ПРОЧЕТОХА, СИ ОТИДЕ
Антон Баев, Рlovdiv-online.com
Ивайло Иванов /43/ от Троян, живя на ръба на лудостта и крайната мизерия.
Създаде стихове, сатири, литературна критика, публицистика. Занимаваше му се и с литературна наука, но нямаше шанс.
Завършва Българска филология във Великотърновския университет, обикаля София, Наречен, Търново, за да се върне в родния Троян с разбити нерви.
Писа – по думите му – „за нашата вечно скърбяща България“.
Тя, разбира се, не го прочете, нито почете.
Благодарен за срещите с хората човек.
В посвещението си към книгата Песен за Бащите на прехода, която ми подари на едно от изданията на „Пловдив чете“ през 2012-та, ми написа: „С огромна благодарност за това, че се срещнахме!…“
С огромна тъга посрещам вестта за ранната му смърт…
.
На дъното на този свят живея
и чакам, Боже, ти да ме откриеш
подобно бисер. Де такъв късмет?…
Ти бисери не търсиш! Тях ги търсят
единствено свинете покрай мене –
за морските свинчета става дума,
а също за русалките, които
се гмурват в синевата ми прозрачна
и с перлен смях покриват голотата си!…
.
Така пишеше Ивайло…
Пишеше така, че да те удари в сърцето:
„Венеция през зимата“ – навярно
така бих кръстил тази своя тъжна
любовна песен. Но сега е лято.
И ти над мене тяло си извила
подобно мост. А аз под теб съм легнал
като река и към съня изтичам.
Очите ти, подобно сини риби,
се гмурват във водите ми прозрачни.
На устните ти ладията лека
гърдите на реката набраздява…
И бавно аз изтлявам и пътувам
под тебе, моя лодчице, люляна
на ласките с вълните милостиви.
И мощните води текат, додето
от тялото ти – тънка катедрала –
гърдите ти ударят за вечерня.
За сетен път – щастлив, но и разкаян –
тогава аз към притвора поемам,
но този път не си ти мост, а купол –
фронтон, отдето Славата ме гледа
прощаваща и съдеща. И тръпне
олтарът ти във сетна литургия,
а горе – под прозоречната ниша –
разнежен, хорът ангелски въздиша.
След жертвата вечерна аз почивам
с води успокоени. Трепка залез
със пластика червена върху синята
пътека на реката… И тогава
един гондолиер през мен минава
и плавно пее свойта канцонета.
И колкото се пò отдалечава,
по-тежка сянка хвърля – да не видя
как върху твойто рамо се изкачва
едно момиче, девствено все още.
На моста спира. С лакътчета тънки
под себе си то стопля перилата.
За нещо много скъпо се досеща…
В реката се оглежда.
И въздиша.
.
Не като постмодернист, не като модернист, не като класик. Като роден поет. Такава бе и съдбата му: честна и самоубийствена. Докосваща съдба и поезия…
.
Ето какво ще намерите из някои от библиотеките от Ивайло Иванов:
Хензел и Гретел (поема, 1995)
Искри от воденичните ми камъни (сатира, 1997)
Очи на дете (ранни стихове, 2005)
Филологически поеми (2006)
Пастирът на мухи (2008)
Песен за Бащите на Прехода (2010)
Брачни песни (2013)
.
Из есето на Ивайло Иванов „Да си пуснем Висоцки“, публикувано в Литернет – http://liternet.bg/publish22/iv_ivanov/visocki.htm
„…Руската действителност и руската история са най-доброто, най-емоционално осезаемото доказателство, че има Бог. Само Бог може да се отнася така към народа и към човека, когото обича. И както патриотизмът – ченгесарският патриотизъм – на Божидар Димитров и Николай Овчаров няма нищо общо с онази вродена у човека потенция за топлинка, трогателност и почти мистическо очарование при усещането на „родното“, така и русофилството на Захари Захариев и Светлана Шаренкова няма нищо общо с онази моя вътрешна обязаност и емоционална привързаност към руските традиции, бит, душевност и култура. Дори обратното, най-добрите представители на тази руска култура винаги са били против споменатия тип русофилство. Те са били изпращани по лагери, инквизирани, гонени от Русия, заточвани в Сибир от царския режим и след това, от сталинската античовешка държава. Истинските русофили у нас неминуемо са десните. Те са техните съратници – и съмишленици по сърце. И още нещо, по-добре и далеч по-почтено е да се чертаят разделителни линии в едно общество, отколкото да се обединяваме – поне на настоящия етап. Огромни разделителни линии, стигащи сякаш до самото дъно и сърцевина на земята.“Дели ни всичко – бездна непристъпна – и любовта, самата, ни дели“, както е казал Теодор Траянов…“
–-
„Една красива, пълноценна и дълбока мисъл също може да бъде произведение на изкуството. Както и една красива жена. Особено пък за жените се оказва меродавно това мое мнение, тъй като в наше време, когато вече няма ни аскети, ни отшелници, нито духовни старци, жените са останали единствената ни утеха пред света. Да ги пазим като зеницата на очите си – чрез тях се вижда слънцето (пък и каквото там се види), чрез тях сияе Слънцето на Правдата, тъй сякаш са оризова хартия, гланц по устните, или искрица, блеснала от коледен подарък, в шумоляща от изящно щастие, неприложима към прагматиката на живота, коледна хартия станиол. Това обаче едва ли се отнася и до Анна Сендова, тя е, по-скоро, звяр и хищник, тя е съпруга на Благовест Сендов, с когото са продали своите души на комунистите. И за какво? За да се пъчи като придворна дама до Маргарита Симеонова-Гомес? Боже мой, Боже мой!, с радост ще отида да си пусна Висоцки, обаче се опасявам, че и оттам ще изскочи една такава – като Вас една. Всъщност той от Две съдби е обременяван и изтерзаван Висоцки, както се споменава в тук приложената песен, от две съдби – Кривая и Нелегкая. Това не са очите ви, нали? Това е някаква си там блатна и „долна“ песен… Докато вие, Анна, вие винаги ще сте отгоре. Кога – като посланичка в Япония, кога – зад банката на Председателя на Народното събрание, докато паднете завинаги във ада и „блатното“ у вас се сбъдне в инферналния потенциал. А би могло да се пътува и тъгува по съвсем различни местности и граници!..“
–-
„Руската Родина, поне в моето съзнание, крие такава обаятелност и очарование, както никой друг интелигибелен конгломерат. Според мен, Бог в повече е обикнал руския народ (понеже и той по-осезаемо Го е избрал), поради което Той е допуснал народа така потресващо, безпределно и вековечно да страда. Спомнете си например онзи стих от „Откровение“, „Когото обичам, него изобличавам и наказвам“, или пък – участта на Йов на бунището. Там е мястото на всеки, обикнат от Бога – било то човек, или народ. И изобщо, християнската душа е нещо като благочестивата девойка от популярната народна приказка „Сливи за смет“. Тя събира сметта и униженията на този свят, за да си купи кошничка със сливи, тоест, благоуханието на Райските вишни. И, също така, за да си намери жених. Или, по-точно, за да се венчае за своя Жених Небесен. И, пак повтарям, трябва да имаме един застъпник на провалите, един, който винаги да е готов да потвърди, че човек най-осезаемо и истински може да се обича само в нищета. Който ни утвърждава и обича безпределно, безусловно – не заради някакви си качества (все пак ние не сме артикули), а заради самите нас. Такива са само майката и Бога. Емил Димитров или Висоцки, Бетовен, Паганини или Бертолт Брехт – мисля, че всяко истинско изкуство има един аспект на отношение и към звездите, с един отрязък от безкрайното си и ефирно собствено мировъзрение изкуството въздига нашите души и ни пречиства и затрогва като ангели, като ни прави, най-накрая, с това достойни и да се превърнем в синове на светлината – единосъщни, съпричастни и завинаги осиновени именно от тях.“