Разказ на Елена Пеева-Никифоридис от Втория национален литературен конкурс за поезия и проза на Община Царево „С МОРЕ В СЪРЦЕТО“. Разказът е включен в сборника със същото название на националния литературен конкурс, в който са участвали 320 творби. В сборника са включени наградените и номинираните стихотворения и разкази. Девет от участвалите разкази са номинирани и са намерили място в сборника.
За един морски разказ са необходими няколко задължителни неща: много солена морска вода, изгреви или залези, а може и двете, обезателно бурно вълнение и клатещ се кораб, в краен случай – лодка. Риби, рибари, моряци – това се разбира само по себе си. Ако на хоризонта намигне два-три пъти фар или прехвърчи случаен гларус, разказът е готов.
Но ето, че при мен нещата са съвсем различни. Вместо морска вода, вали проливен дъжд. Няма дори звезди на мрачното небе. А за морска буря ще ми послужи студеният есенен вятър. Риби ще има, но изпържени. Действието на моя разказ ще се върти не на голям, люшкащ се кораб, а в една стара турска баня – хамам от XVI век. Героите ми не са моряци, а трима юнаци – български кинаджии. Сега сигурно се питате – от всичко това как ще се получи морски разказ?
Истинска морска история е тази, в която има капитан. Най-вълнуващият персонаж в морските прикази е именно той. Където има капитан, има усещане за море. Капитан е и моят четвърти герой, при това е от остров Крит и се казва Михалис. Намеквам деликатно за Казандзакис и неговия роман “Капитан Михалис“, но приликите свършват дотук.
Моят капитан Михалис беше стар приятел с кинаджиите, които бяха дошли в този студен ноември на кинофестивала в Солун. Двамата бяха режисьори, а третият – Борето, сценарист и говорещ добре гръцки. Баба му била гъркиня, родена в едно изчезнало вече от картата селце, високо нейде на Олимп. Цял ден тичала по баирите подир козите, но Бяло море не виждала. И нали наблизо били боговете, те се намесили в съдбата и и я омъжили за рибар от Бургас. Живота си след това тя прекарала на брега на Черно море. Плетяла дантели, учила внуците на гръцки и варила сладко от смокини. Погледнато обективно, все е море, все солена вода бол. Важното е то да влезне в сърцето и да стане част от живота.
Моите герои се познаваха от години, още когато снимали някакъв филм на остров Крит. Една вечер срещнали Михалис в пристанищната таверна. Той ги почерпил със цикудия (критска ракия) и мохабетът тръгнал сам. На кинаджиите Михалис се харесъл за някакъв кадър. Приличал на олимпийски бог: рус, със сини очи и благ поглед – един морски Хемингуей. Увещавали го дълго, но Михалис не се съгласявал да го снимат. Затова пък ги поканил да му гостуват на яхтата, която се оказала интересна находка за кинаджиите. Тя била изцяло дело на ръцете и душата на Михалис. Строял я 10 години в свободното си време, от неръждаема стомана, тежала 20 тона и имала два мощни мотора “Мерцедес“. Всички дизайнерски и технически решения по нея били дело на дарбата му. Още по-интересна се оказала историята на нейното създаване. “В началото бе Словото“ – така започва Светото писание, но това е грешен превод от гръцки. Верният е: “В началото бе Причината.“ В нашия случай причината била, че една вечер приятел на Михалис го завел в едно хале на пристанището в Ираклион, където имало търг на вещи от конфискуван кораб, който властите заловили да превозва наркотици. Приятелят имал яхта, купена на старо, и все нещо доизкусурявал. Много искал да й сложи и радар. Този, който се предлагал на търга, бил професионален, твърде голям и разбира се скъп. Много се двоумил човекът – хем го искал, хем не му се давали толкова пари. Накрая го купил Михалис. Късно вечерта тръгнали да се прибират. Вървяли, вървяли и спряли да си кажат довиждане. Ръцете на Михалис премаляли от тежестта на радара. Приятелят му благадарил, че взел решението за покупката вместо него, и понечил да си вземе радара. Оказало се, че Михалис го бил купил за себе си. “Ама на теб за какво ти е? Какво ще го правиш, ти нямаш яхта?“ “Ами ще си направя – отговорил Михалис. Колко му е? За разлика от тебе, аз ще започна от радара.” Приятелят помислил, че това е някаква шега. Минали ден-два и пак си поискал радара. Михалис бил непреклонен. В главата му вече се загнездила идеята, а вечер се явявала като мираж в сънищата му. Имал радар и име на бъдещата яхтата – “Мираж.“ И се захванал Михалис на работа, а с приятеля му останали такива само в миналото.
След таверната кинаджиите продължили на узо на яхтата, под едрите звезди на Крит, и точно тогава решили да вкарат във филма не Михалис, а яхтата. Няколко дена пили, яли и въртяли лентата на палубата. Така се родило приятелството. И ето сега пак са заедно и пият кафе на кинофестивала в Солун. Михалис специално е дошъл от Крит да се видят и тази вечер ще вечерят заедно. Малко е поостарял, пуснал е брада и е облечен с капитанско сако и с още по-капитанска шапка, с нашити по тях много морски етикети. Бил на изложение на яхти в Италия и си купил одеждите оттам. Пустите му италианци, от всеки мъж могат с едно сако и шапка да направят истински капитан!
Изведнъж заваля дъжд като из ведро. Хората по улиците се разтичаха и напълниха кафенетата и киносалоните на фестивала. Приказката на четиримата се беше усладила и решиха да я продължът в някоя близка таверна, на пресна риба и узо. В момента, в който тръгнаха, задуха студен есенен вятър, който подгони листата по улиците. Вълните от морето и те се разбушуваха и шумно мокреха крайбрежния булевард. Най-близкото заведение се оказа някакъв стар хамам, превърнат в таверна. Вътре ги посрещна собственикът с широка усмивка. Беше се уплашил, че при такова време я дойде, я не дойде някой. Нашите познати се оказаха единствените мющерии тази вечер. След малко масата бе обсипана с морски деликатеси. Нико, така се казваше собственикът, веднага усети, че Михалис е от Крит, защото и той самият беше оттам – от Св. Никола, едно от най-красивите места на острова. Имат си един гален напев в говора, с който критяните се различават от континенталните гърци. От първия момент Нико наричаше Михалис “капитане“ и го обслужваше с всичките салтанати, както се полага. Ах, тези италиански дизайнери! Погледнато обективно, Михалис си беше капитан на своята лодка, имаше си кетап и носеше морето в сърцето си. Около него винаги се чувстваше присъствие на море, на безкрай. Дори и в сините му очи можеше да потъне човек. Нико не позволи на гарсона да обслужва капитана, а сам с удоволствие вършеше това. Така си заслужи правото, след като беше сервирано повече, отколкото поръчано, да свали бялата престилка и да седна на масата. Вдигна наздравица за капитана, че го е уважил тази вечер да вечеря в неговата таверна. Раздумката се проточи до среднощ. Нико споделяше гайлето си с капитана, а именно, че заведението му заема само половината баня. Другата половина щяли да я правят музей. Барба Нико се страхуваше, че музеят един ден ще се настани в цялата баня и на мястото на масите ще се появят стъклени витрини с грънци и мрамори от време оно. Хубаво е да си пиеш узото в хамам от XVI век, но с ръка на сърцето трябва да призная, че мястото е за музей. Както съдбата на кораба в морето зависи от бурята, така и бъдещето на таверната зависише от решението на кметството и археологическите служби. Разбира се имаше и други теми на разговор, които се смесваха с вкуса на рибата и узото. Навън бурята бавно стихваше. Компанията реши да тръгне и да продължи разговора в някой бар, на чаша уиски. Сбогуваха се с Нико, благодариха за вкусната вечеря, а той ги изпроводи до вратата. Докато си вземаше довиждане с Михалис, му каза: “Капитане, моля те, дай ми банята. Не ме забравяй“.
В бара Борката попита Михалис, какво беше това с банята. “Нико иска цялата баня за заведение“ – отвърна Михалис. “А ти какво общо имаш с хамама?” „О, това е друга история. Това е силата на морето. То може всичко. Аз съм капитан на моята лодка благодарение на италианските стилисти, но ако бях капитан с нашивки, нещо което Нико не забеляза, тогава бяната щеше цялата да е негова“. Борката облещи очи, а Михалис продължи: “Морето за нас, гърците, е всичко: то е в песните ни, в разговорите ни, в душите ни. Морето е в сърцата ни. Ако един капитан реши да поиска нещо, никога не му се отказва. Това от незапомнени времена е така – исканията на капитана се уважават. Истината е, че капитаните знаят какво искат. Ако съм капитан на голям кораб и се застъпя за Нико там, където трябва, молбата ми ще бъде уважена. Капитанът е бог на земята!“
Същата вечер моите герои изпиха море от уиски. Дойде време да се разделят. “Довиждане, капитане, и да не забравиш банята!“ – каза с усмивка Борката. “Чакам ви догодина с нов филм на фестивала!“ – отвърна Михалис. Прегърнаха се за сбогом и всеки пое по своя път.
Тази вечер кинаджиите научиха нещо много важно за морето. Те бяха дошли и да търсят сюжет за нов филм на тема “Море“. Разбраха, че морето е силно и на сушата, и че на земята капитанът е равен по ранг с боговете от Олимп. Това се завъртя като идея в главата на Борката, въпреки че тя беше пълна повече с уиски, отколкото с творчески мисли. Щом пристигнаха в хотела, двамата режисьори се отдадоха на божествен сън, а сценаристът отвори прозореца и там, в неговата рамка, се настани част от морето – сънено, притихнало, вечно. Борката взе празен лист хартия и започна да нахвърля сценария за нов филм с работното заглавие „С МОРЕ В СЪРЦЕТО“.
.
Елена Пеева-Никифоридис
