Разказ от Веселин Николаев – Лебовски
Седя и зяпам. В колата съм, къде другаде. Паркирал съм окончателно до една улична лампа. Пиша от тъпия си смартфон и съм пиян до козирката на шапката си. Имам хубава шапка. Е, имал съм и по-хубави. Но с тази имам спомени. Почти се разпада. Никой не може да ме обвини, че съм си пуснал брада и нося шапка, защото започва да ми оредява косата. Брада и шапка нося, откакто се помня. Но какво виждам на 5 метра от мен, гледайки през предното стъкло, да ви кажа… 🙂 Естествено – любов!
Като първична розова аура, светеща под едно дърво. Първо стояха под него и свенливо се държаха за ръцете. Гукат си. И двамата са с чисто новите розови очила, с матираните стъкла. Първите очила на хората, непредписани от лекар – идващи изневиделица и изчезващи тутак си…
Да де, ама стана час..
– ‘Айде, казах си, дърво да си, щеше да ти се разлюлеят клоните. Цял час като пън. Пусни тия ръце, ще ги държиш като остарее, и вземи, че хвани нещо друго.
След още час ги сложи на кръста й. Е, и това е нещо. Някакъв дебелак, миришещ на пот и печени чушки, мина да хвърля кофата. Спря и ги зазяпа нагло. Тъжен е… Не знае кофата ли да хвърли, или сам себе си. Според мен и двете. Е, аз също съм нагъл. Но все пак аз го правя за науката. Душевната наука.
Опаа, не… Помислих, че я целуна, а той й прошепна нещо. Сигурно й каза, че я обича, хихи.. Колко лесно излизат тия думи от устата на човека, а са летливи като хелий. Според мен й каза, че иска да я целуне. А? Как мислите? То и няма какво друго. Може ли да обичаш някого, когото не си целунал? Но лудоста не знае граници… Тя се смее. Хубава е. Той е вече като петле 🙂 По-уверен е, а тя го харесва. Знам го, но знам и доста други неща, които нещастникът не подозира. Тя се завърта, но много кокетно, лекичко, по оста си. Не спира да се смее и оправя деликатно кичурче от косата си. Ако мога да го питам, знам какво ще ми каже. Младежът, де. Ще ми каже, че няма нищо против да умре там. Ако трябва от глад и жажда. Но няма да си тръгне, докато тя не си погледне часовника. А тя няма никакво намерение.
Свърши ми бирата. Но има време до началото на прожекцията. Лампите още светят. Отивам да си купя нова. На касата ме гледа мъртва продавачка. От джоба й се подава пакет „Виктори“. Сигурен съм, че има в портфейла си и снимка от университета. Сигурен съм и, че ще ми я покаже, ако я поискам. Но аз бързам. Нямам време дори за такива лигавщини.
Тъкмо фъсвам първата „Ариана“, и младежът я целуна. Изсмукват се вече четвърт час :). Струва ми се , че никой не знае, как точно трябва да спре. Нямат си на идея. И това е хубавото. А и по филмите вече не дават такива неща. Кларк Гейбъл отдавна е мъртъв, та днес целуването е старомодно. Той знае по-добре от нея къде е онази точка, подготвил се е, но не знае как да спре да я целува… Психопатска работа. Масмедийна. Но те все пак се целуват и нямат намерение да спират. Значи още има живи хора. Чувствам се като на кинопреглед, но филмът не ме интересува. Харесвам само прегледа. Знам филма. Ще е тъжен. Бих се обзаложил. Сигурен съм, че и оня тип с кофата ще го направи. И въпреки това бих го заплюл. Да заприлича на такава мазна свиня. Хората днес не уважават никого, но най-вече себе си. Не може да си с изхвърчало от потника шкембе, вонящ на пот, и да искаш жена ти да гледа през терасата, притеснена, защо си се забавил с проклетата кофа. Камо ли да те целува. Трябва да е откачила съвсем… Но всъщност, май трябва просто да те обича.
А тези все още се целуват. Нямат кореми. Нито тя, нито той. Още е рано.
И не, не съм песимист. Напротив. Знам, че има и изключения.
– Да, аз съм такова! – ми крещите, докато четете… Знам! Бъдете благодарни. От малцината сте. Но не бъдете самодоволни, а осторожни. Врагът е пред портата и само чака да се заблеете или да кривнете.
А филмът е ясен, защото е прожектиран още преди да е изобретено киното. Освен ако не присъствам на прожекция, която не съм гледал. Дано. Много бих се радвал, ако е така. Филмът ще бъде трагикомедия, ще мине през фарс и ще завърши драматично. Първо ще се вричат. Сетне няма да могат да спят. Телефоните им ще стоят перманентно на зарядно. Ще спрат да ядат. Да говорят с околните за дежурните глупости. Ще ходят и ще се усмихват сами като смахнати. После ще се оженят, както е на мода, без подписи и корони в черква. Първите няколко месеца ще е като в лудницата – всичко бяло, голи и щастливи, но не поради хапове.
И сетне… сетне, каквото сабя покаже. Това е война…
И понякога, понякога има приятелски огън. Дали ще умреш от приятелски огън или не, няма особено значение. Все си мъртъв. Но има и инвалиди. Те са корави копелета… повярвайте ми. Мразят войната и са били решени да не стъпят на бойното поле, дори да им поникнеха нови крака. Но пак отиваха, като на заколение. Уважавам ги, но ми е мъчно за тях.
За мен – блажени са убитите.
Та филма няма да ви го разправям, защото е като книга игра. Зависи накъде ще завиеш, ако ме разбирате. Щастливият край е там, но е само един, както във всяка книга игра. За сметка на това тъжният край е многообразен. За жалост или щастие, не можеш да отидеш направо накрая. А е и невъзможно, като в книгата, просто да прелистиш пак страниците и да си избереш по-верния маршрут.
Тук се кърви, повръща и умира наистина…
И не всичко зависи от теб. Това е най-страшното.
Но все пак, ако ме пита някой, бих желал да умра от любов, дори да е несподелена, а не от омраза. И нека не гадая филма им. Те може да са от умните. От младите старци, чиито филм е с неочакван край. Неочакван за статистиката, но очакван и заръчан от всемира.
Затова и ще свърша по другия начин, не като оня, знаете кой, опиянчен и надупчен от приятелски огън гений, а като Марли. Той гледа нагоре и затова ще оцелее и ще е вечен. Ти също. Защото си като него. Нямаш друг избор. Заровете ти са отдавна хвърлени и ще успееш, както и аз. Защото така съм избрал!
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
*Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.
.
