На 24 ноември в сградата на Централния софийски затвор се състоя публично съдебно заседание за Условно предсрочно освобождаване /УПО/, на което бяха разгледани делата на 22 лишени от свобода лица. След продължителна кореспонденция, писма и разговори с пресцентровете на две институции – Министерство на правосъдието, към което е Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, и Софийски градски съд, на това заседание бе разрешено да присъстват и представители на неправителствени организации, както и представител на нашето издание. Макар че по принцип такива съдебни заседания са публични, поради това, че поне в София те не провеждат в самия Градски съд, а в сградата на затвора, разрешаването на този достъп не беше лесно, но все пак, след доста усилия, той се осъществи.
Заседанието бе председателствано от съдия Доротея Кехайова от СГС и се състоя с участието на зам.-директора на Централния софийски затвор инспектор Борислав Чорбански, на наблюдаващия прокурор Божидар Качуров и на инспектор „Пробация“ при СЦЗ Илияна Цветкова. От 22 разгледани дела на лишени от свобода 14 бяха решени в полза на предложените за предсрочно освобождаване лица. Между разгледаните дела има доста дела на осъдени в България граждани на Турция, Полша, Италия, Босна и Херцаговина и др.
На съдебното заседание, провело се на 24 ноември в СЦЗ, не бе допуснато да се гледа дело за УПО на Ивайло Зартов, който бе допускан на две предишни такива заседания тази година. На тези заседания съдията, която ги председателстваше, бе една и съща, Даниела Талева, и тя отказа два пъти УПО за Зартов. Като при това протоколът от второто съдебно заседание за УПО, председателствано от Талева, бе изготвен с невярно съдържание и след това бе променен (вж. тук).
Дали поради това, че за съдебното заседание за УПО на 24 ноември се знаеше предварително, че ще присъстват и представители на НПО, дали поради това, че избраната да го председателства съдийка Доротея Кехайова се стараеше да си свърши добре работата, но въпреки бързината, с която бяха решени цели 22 дела, за всяко от които на бюрото пред съдийката стояха дебели по десетина сантиметра папки, страничният наблюдател можеше да си състави впечатление, че начинът, по който се разглеждат и протоколират тези дела, е законосъобразен и се води без пренебрежение към лишените от свобода лица. За някои дела като че ли бе решено предварително какъв ще бъде изходът, понеже запознавайки се с тези дела, съответната съдийка може би вече е била достатъчно наясно какъв трябва да бъде той, но за други това не беше така. И изходът, решението на съдия Кехайова за или против УПО на съответни лишени от свобода лица, зависеше и от самите тях и от собствените им думи, което те бяха приканвани от нея да кажат на заседанието. Тази съдийка изглеждаше като цяло на висотата на своето положение, което е похвално. Макар че може би все пак трябва да се помисли за това дали за едно съдебно заседание трябва да бъдат решени цели 22 дела, зад всяко от които стои не само дебела папка с документи, но и най-различни казуси и осъдени лица.
Във връзка с това, че специализираната комисия, която решава всеки път кои лишени от свобода лица да бъдат приложени за УПО, и която комисия, макар и в един и същ състав, този път не бе допуснала до заседание за УПО Ивайло Зартов, нашият представител се обърна с въпроси за мотивите за това решение към някои членове на комисията, които бяха и на заседанието. А именно към зам.-директора на СЦЗ инспектор Борислав Чорбански и към наблюдаващия прокурор Божидар Качуров. Зам.-директорът на затвора предпочете да се измъкне и отказа всякакви коментари. А прокурорът Качуров каза относно мотивите, че те са били свързани с това, че след като два пъти за един и същи лишен от свобода, предложен за УПО, съдията е решил да не го пусне, това било основание за комисията да не го предложи трети път. Както и, че лишеният от свобода не се е признал за виновен и не се е покаял.
Оказа се обаче, че прокурорът не е запознат конкретно със самото дело и, че става дума за осъден на дълга ефективна присъда бивш управител на частна фирма, по иск на самата фирма, без на нито една инстанция да е било постановено извършването на финансова ревизия. За този магистрат изглежда беше много важно осъдените лица да са се признали за виновни и публично да се разкайват, въпреки че в законодателството, касаещо условното предсрочно освобождаване, никъде няма такъв текст, който да изисква подобно условие, за да бъде едно лице предложено за УПО. И въпреки, че в конкретния случай, случаят „Зартов“, става дума за осъден човек, който от самото начало е казвал, че е жертва на поръчково дело, и за когото признаването на вина, за да бъде той предложен за УПО, би значело да се отрече от самия себе си и от дългата битка, която води, не само за да излезе на свобода, но и за защити името си на осъден несправедливо. И макар че, от друга страна, веднага някой може да каже, че всеки може да твърди, че е бил осъден несправедливо, едва ли има точно такъв друг случай в България като случая „Зартов“.
В страна, в която знакови лица от ъндърграунда, ако въобще бъдат осъдени, са осъждани на много по-леки присъди от присъдата на Зартов, и в която злоупотребяващи с публични средства държавни служители или депутати се оказват все невинни, един бивш управител на частно българо-руско дружество, който не е взел и един лев от държавата, се е оказал много виновен. Неговата държава, в лицето на различни съдии и прокурори, се е покрижила да защити много добре интересите на руския олигарх, собственик на фирмата, но не и за това да осигури справедлив процес на своя гражданин Ивайло Зартов. И след като той е бил осъден на 9 години лишаване от свобода, повечето от които вече е изтърпял, и след като като лишен от свобода той няма никакви нарушения и наказания, на него изглежда продължава да се гледа като на някакъв „голям престъпник“, именно защото присъдата е дълга, и да се иска от него разкаяние за това, че е бил осъден.
След решението на специализираната комисия да не допусне Ивайло Зартов до заседанието за УПО на 24 ноември, той подаде жалба до министъра на правосъдието и до националния омбудсман (вж. тук). Дали министърът и омбудсманът ще направят нещо във връзка с тази жалба, не е ясно. Но не е ясно и друго. А именно дали ако, продължавайки да стои в затвора, за да бъде там „превъзпитаван“ и унижаван още – Зартов, от един човек с голямо сърце, високообразован и способен, който е бил готов да помага на много хора и е помагал на много хора, няма да се превърне в друг човек, чиято дипломатичност и доброта са били убити. Не силата на характера, не способността да се бори, а човечността и вярата в това, че има смисъл да бъдеш добър и снизхоздителен към човешките слабости. Защото цената, която този човек плаща вече години наред, наистина е голяма. И ако той беше виновен наистина, вероятно щеше да се разкае. Или поне нямаше да му бъде никак трудно да заяви пред съдии и прокурори, че се признава за виновен и се разкайва, за да го пуснат преди края на определената му присъда. В такива случаи това не е трудно. Защото вътре в себе си всеки човек знае какво е правил и какво не е.
Но как мислите може да се чувства един човек, който години наред води битка за правосъдие всъщност, и в тази битка различни хора на различни позиции в съдебната система в най-добрия случай гледат на неговото дело формално, т.е. като на някакъв голям престъпник, чието място трябва да продължи да е зад решетките и който трябвало да се кае? Дали са се разкаяли служителите на Затвора в Казичене, които са развалили библиотеката там, подредена от Зартов, и той сега я реди пак? Дали са се разкаяли съдиите, които са осъдили Зартов като бивш управител на частна фирма, подала иск срещу него, без ревизия на тази фирма, на присъда от 9 години лишаване от свобода? Дали се е разкаяла и съдийката Талева, която състави протокол с невярно съдържание, в който пишеше, че Зартов се бил признал за виновен, и след сигнали и жалби за това, в крайна сметка се принуди да състави друг протокол? (Съдийката, която даже го е заплашила на второто председателствано от нея заседание да се моли тя да не била определена пак за съдия за УПО. И заради чиито решения включително след това някои членове на една и съща комисия за допуск до УПО са решили, че този път няма защо да предлагат Зартов за УПО.) Дали и социалните служители, които го познават добре и чийто глас е много важен при определянето на това кои лица да бъдат предложени за УПО, съжаляват за това, че не са го защитили по-категорично, уплашени може би, че са сами, и че ако го защитят по-категорично, това може да им създаде някакви проблеми? Дали и враговете на Зартов, които са искали и искат той да стои дълго в затвора, биха се разкаяли?
Едва ли. Едва ли някой от изброените би се разкаял, още по-малко публично. Само пред един много по-висш съд, пред небесното правосъдие, от което никой не може да избяга, някой ден всички ще трябва да отговарят. Пред този съд всички отговаряме, без значение дали вярваме в това, че има и такъв. Но пред това правосъдие, което има власт да решава според законите на Р. България, Зартов продължава да бъде виновен, който не се е разкаял. Никой не се интересува от това, че вече няколко години от живота му са били откраднати. Никой не се интересува и от това как е бил осъден този човек, важна е самата присъда, която е била дадена, и толкоз. А дали за лишения от свобода Ивайло Зартов ще има шанс, въпреки всичко преживяно досега, да повярва, че има все пак някакви честни хора в тази държава и тази система, които са способни да направят нещо в неговия случай, също не е ясно. Но ако не се намерят, тяхното бездействие би било вид съучастие.
В своята битка за справедливост Ивайло Зартов успя по някакъв начин да помогне на други лишени от свобода да повярват, че дори, когато е лишен от свобода, човек трябва да се бори срещу всяко безправие. Заради неговия случай се задействаха и някои неправителствени организации, чийто интерес към начина, по който се провеждат делата за УПО в Затвора в София, доведе до това, че към тези дела се подходи, поне що се отнася за последното, проведено на 24 ноември, с по-голямо внимание и старание. Затова е много важно, точно що се отнася за хора като Зартов, те да не бъдат оставяни да изгубят и последната си капчица вяра във възможността за правосъдие. Много е важно Ивайло Зартов да не излезе след две години от затвора, излежал цялата си присъда и изгубил цялото си сърце.
.
Мариана Христова
