Разказ от Ганка Филиповска
.
Само нощем в полудрямка мога да мисля за теб, Ана. През деня съм зает с оцеляването си: търся нещо за ядене и се пазя от враговете си. После в мрака чувам дишането на жената до мен и туптенето на сърцето й, но се пренасям при теб – в един друг живот…
Отначало не можех да осъзная какво ме задържа в този квартал – много бетон и почти никаква трева. Докато не те видях на прозореца, който беше наш, но вече е само твой. Тогава старото ми аз ме връхлетя, върнаха се спомените и болката по миналото, което е безвъзвратно мъртво.
Помниш ли, когато преди време останах три години без работа? Отчаяно обикалях града, прибирах се късно вечер, а ти си помисли, че имам друга. „Няма да издържам теб и любовницата ти!“ – крещеше ми тогава. Е, сега го правиш – всеки път, щом се върнеш вкъщи, ни храниш. И не ми е любовница, а съпруга: с нея ще останем заедно, докато единият от нас не си отиде от този свят.
Така и не успях да сменя счупения прозорец на таванската стая. И по-добре: ние всяка вечер се прокрадваме оттам и влизаме в нея. Не е такава, каквато беше едно време – сега цялата е в прах и курешки, но сме защитени от студ, дъжд и сняг. И ти не си същата, Ана. Струваш ми се огромна, а ръцете ти много са остарели. Невъзможно е да те огледам цялата – виждам само детайли от теб. През нощта е друго, тогава е така, както преди. В сънищата ми, само в сънищата ми… Единствено в тях, моя любов, мога да съм предишният и да те обичам.
Онзи ден те видяхме, че си на тавана, и не влязохме. Беше качила няколко чувала с мои дрехи, седеше на мръсното легло, скрила очите си с ръце, а по тях се стичаха сълзи като дъждовни капки по стъкло. За какво мислеше, Ана? За първата ни нощ?
Нищо не съм забравил… Всички бяхме луди по “Таборът отива към небето”, но може би най-вече ти. Колко пъти ме накара да го гледаме? Десет, двадесет? Още ли слушаш “Нанэ цоха” и “Лоли пабай”?
Събирахме се голяма студентска компания в “Хаджи Минчо”, поръчвахме 2-3 питки и топяхме залците в безплатната шарена сол. Пееше една млада красива циганка: тъкмо беше родила и не идваше всяка вечер, но когато го стореше, мъжът й – строен черен циганин, не се отделяше от нея. Понякога тя грабваше дайрето и танцуваше, подскачаха на гърба й дузина ситни кестеняви плитчици, извиваше се тънката й талия. Хората не можеха да откъснат очи от певицата, а аз – от теб. Сякаш пламъци лумваха в дългата ти черна коса, раменете ти потръпваха, тих спазъм разтърсваше красивото ти тяло, ти умираше и се раждаше в песента.
След една такава вечер тръгна с мен и се качихме направо на тавана, без да ни усетят нашите. Беше кучешки студ и другите момичета ходеха с къси поли и посинели бедра, а ти се беше опаковала като буба в пашкул. Ръцете ми трепереха и не можах да се справя с всичките ти пуловери, тениски и клинове. Тогава ти започна да се събличаш и да хвърляш дрехите си – стаята се превърна в цветна поляна. Също като във филма, когато Светлана Тома сваляше безкрайните си фусти. Щом махна и сутиена си, гърдите ти изгряха като пълни бели луни – най-прекрасното нещо, което съм виждал. Създадени, за да откърмят поне десет деца, а нито едно не засука от тях…
Има две неща, които не мога да си простя. Първото е отношението ми към хляба – няма да забравя как изхвърлях в боклука цели комати. Сега съм ти благодарен за всяка троха, която ни даваш. Второто… Второто е много болезнено за мен. Когато разбрах, че вината да нямаме деца е моя, трябваше да послушам молбите ти и да си вземем бебе. Но аз не можех да допусна мисълта, че ще отглеждам плода на друг мъж. Ужасявах се от това, че ще обгрижвам същество, което не носи моите гени. Сега съм по-зрял и вече не мисля така – човек трябва да порасти дете, дори и да е чуждо. Ще ми простиш ли, скъпа, че заради егоизма си те обрекох на самота?
Щом денят стане достатъчно дълъг, ще любя жена си до изтощение. Зная, че този път ще имам деца – усещам го с цялото си същество. Ще събуждам живота им с топлината си, докато чуя гукането им. И не ме интересува дали ще са бели като мен, или тъмни като майка си. Вълнува ме какви души ще носят…
После ще ми трябва много храна, Ана, много храна. Ще идвам, но няма да мисля за теб, а за крехките малки същества, които ме чакат. Ще те моля за още и още, ще стоя тук напълно уязвим, забравил и достойнство, и страх от тези, които могат да ме убият…
А ти как си, Ана? Добре ли живееш? Още ли те тормозят в офиса? Привечер се прибираш много уморена. Край устните ти има дълбоки бръчки и пушиш много. Преди никога не си правила така, скъпа, а сега палиш цигара от цигара. Майка ти още ли звъни всеки ден, за ти напомни златното си тройно правило, че на боба се слага джоджен, на лещата – чубрица, а на граха – копър?
Времето вече тече по различен начин за теб и за мен, Ана. Аз отново преживях детство и младост, а ти си все същата уморена жена – само че по-стара и по-тъжна. И самотна, самотна, самотна. Освен теб не видях друг човек в нашия апартамент. Толкова ли не можеш да намериш мъж, с когото да споделиш живота си? Всъщност не съм честен. Не бива друг да те доближава!
Не мога повече да те имам, а ревността ми продължава да е жива. Такъв съм и към сегашната си жена – ще ранявам до смърт всеки, който се опита да ми я отнеме. Вече съм толкова различен, но любовта ми към нея е същата, каквато изпитвах и към теб. Много ли е странно, мила?
Ти винаги си искала да полетиш. Всеки човек е мечтал за това, аз също. Повярвай ми, любима, небето не е по-велико от земята. Наистина не е. Понякога се задържам непредпазливо дълго на нея, защото ми липсва – както и всичко, което беше предишният ми живот.
Снощи не можах да заспя, Ана. За първи път излязох в мрака и дойдох пред прозореца ти. Ти седеше и пушеше. И пак плачеше. На масата имаше голям шаран и две от кристалните чаши, пълни с червено вино. Ти пиеше от едната, а другата стоеше непокътната. Осъзнах, че е Никулден – моят имен ден и твоят рожден ден. Не си изневерила на себе си: виното е вино, когато е червено, независимо, че ястието е риба, а любовта е любов и след смъртта. Шаранът е пълнен – както си го правила винаги за празника. Иска ми се да опитам от ориза с орехи и стафиди, и сякаш долавям аромата на канелата. Знам, че е по-вкусно и от вареното жито с галета и пудра захар, което даде на мен и жена ми.
Скоро е Коледа. Ще купиш ли елха и тази година? Пак ще посегнеш към живо дръвче, но после ще се откажеш, защото няма къде да го засадиш, и ще вземеш от отсечените. Ще го украсяваш с играчките, които сме събирали през годините, ще стигнеш и до първата – звездата за върха. Купихме я малко след сватбата с последните си жалки студентски стотинки, защото искахме истински празник. Нея винаги съм я поставял аз, но сега ще си ти. Дори и да влетя в дома ти, без ръце съм, скъпа. И нощем моля Бог да ми ги върне, за да те погаля поне веднъж. Поне веднъж…
Няма как вече да се грижа за теб, моя любов! Не можеш да ме разбереш – аз сега говоря език, който ти не знаеш. И защо са ми крилете, щом сърцето ми не иска да се откъсне от теб и от земята?
Докога ще мога да идвам и да те виждам, любима? Колко дълго живее един гълъб, Ана?
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
