Димитър Баталов е български политически деец и политически затворник, депутат в VII Велико народно събрание, икономист, публицист, поет. Роден е на 15 май 1931 г. в с. Каравелово, Карловско. Почива в София в началато на февруари 2017 г., след дълго боледуване. Един достоен човек, който не заслужава името му да потъне в забрава.
Преживял много изпитания в политическите превратности на времето, Баталов е бил затварян и преди, и след 9 септември 1944 г. През 50-те години едва не умира в затвора. От смъртта го спасяват тогава двама други затворници – д-р Петър Дертлиев и д-р Никола Грозев, които го оперират при полеви условия с подръчни средства. Баталов е избран по-късно, след 1989 г., за народен представител във Великото Народно събрание. Участник в Кръглата маса. Учредител и председател на Клуба на репресираните след 1945 г. Един от инициаторите за въстановяването на БЗНС „Никога Петков“ след 1989 г. Един от учредилите на СДС и член на Координационния му съвет. Един от учредилите по-късно, през 2010 г., на клуб „1-ви ноември“. Останал винаги честен към себе си, към рода си и към България. Висок политически мечтател, заплатил горчива цена за идеите, каузите и стремежите си.
––––––––––––––––––––––––––––––––-
Димитър Баталов остава без майка още на годинка. Завършил е Първа мъжка гимназия в Пловдив, в по-късни години – и Висшия иникономически институт.
Още съвсем млад Баталов свързва съдбата си с БЗНС. Бил е ятак на партизани, заради което попада в затвора, въпреки невръстните си тогава години, преди 9 септември 1944 г. След 9-ти септември участва в горянското движение. Настоявал е за разрешаване дейността на БЗНС „Никола Петков“.
През 1950 г. е принуден да се укрива заради участието си във възстановяването на ЗМС. През 1951 г. е заловен и осъден на 15 години затвор. За същата дейност двамата му по-големи братя са осъдени на смърт и разстреляни в един и същи ден. По това време баща им излежава 5-годишна присъда на остров Белене, където и умира.
Семейството на Димитър е подложено на репресии след 9.09.1944 г., въпреки че брат му Иван, който е завършил медицина, е бил партизанин във Втора средногорска бригада „Васил Левски“. А баща им, изявен ляв земеделец, е ятак на същата бригада. Ятаци са били още дядото, другият брат и самият Димитър, който е най-младият ятак.
Димитър Баталов прекарва в затвора 9 години. Излиза оттам през 1960 г. Той често е бил малтретиран. При спешна нужда (спукан апендикс и последвала остра криза) около него се оказват двама затворници лекари — д-р Петър Дертлиев и д-р Никола Грозев, които при полеви условия и подръчни средства му правят операция и го спасяват.
След излизането си от затвора Баталов работи в горско стопанство, строителството и търговията. Тогава завършва и Висшия икономически институт. До промените в края на 1989 г. е стоковед в „Промишлени стоки“ в Пловдив.
През 1989 г. Димитър Баталов е сред инициаторите за възстановяване на БЗНС „Никола Петков“. Учредява и оглавява Клуба на репресираните след 1945 г. Един от създателите на СДС и член на Координационния му съвет. Участва в заседанията на Кръглата маса. Депутат е в VII Велико народно събрание. Подписва новата конституция, изработена и приета от ВНС.
През 2010 г. е сред учредителите на Клуб „1-ви ноември“, където членува до смъртта си. Ето какво пише за Димитър Баталов председателят на този клуб Румен Дечев:
„След дълго боледуване тази седмица е починал Димитър Баталов. Съобщение за смъртта му не може да се прочете никъде. Живя скромно и си тръгна по същия начин. Баталов бе изтъкнат участник в политическите процеси, разтърсили България в последните 75 години…
В Димитър Баталов нямаше злоба, нямаше желание за отмъщение, той бе един благороден човек, който мислеше единствено за доброто на България. Животът и позицията му са ценни в нашето време на морален упадък, когато максимата „Всички са маскари!“ обсеби представите ни за политика и политици. Но обществото трябва да знае, че има хора, които изживяха живота си трудно, но достойно, и Димитър Баталов бе един от тях. Беше горещ привърженик на социалната държава, настояваше за независима национална политика. Назначен за председател на контролния съвет на Агенцията за приватизация, напуска агенцията още след първите представени му за подпис документи. По този повод ми каза: „Цял живот съм живял честно, сега накрая ли да се омаскарявам?!“ Димитър Баталов бе един от основните двигатели при създаването на Клуб „1-ви ноември“ през 2010 г. Две години след това болестта го събори. Вечна му памет! Той бе един достоен българин!“
Димитър Баталов е автор на книгите„Заедно“ (публицистика, 2000 г.); „С въглен в душата“ (стихове, 2000 г.); „Нощен дневник“ (епиграми); „Моите 290 сезона“ (спомени, 2004 г). В негова памет поместваве откъс от последната му книга „Моите 290 сезона“. Откъсът е взет от публикация в сайта на Петко Симеонов Omda.bg.
„Напоследък ме сполетяха медицински ограничения, на които предано и кротко се подчиних, загрижен за своя повяхнал живот.
Времето безпощадно ме отдалечи и от илюзии, и от очакване на нежни знамения, но от близостта на приятелите в чисто дружеско откровение за толкова натрупани сказания, младежки отскоци, авантюри и политически стълкновения възникна дребният повод да се заловя за тези страници.
Големият повод бе споменът за погиналите по стръмните стъпки на рода, към който неведома сила прибави и моите дни с въжделението да представя неподправено събитията, станали пред очите ми в сезоните на дивашка разрушителна злоба, която още се промъква в сънищата ми и ги превръща в кошмар.
Затова посрещам с необгледна радост и утрото, и милувката на изгрева, и усмивките по лицата на хората!
Каравелово, 2003 година
[…]
„Това ли е духовният релеф на нацията?“, се питах неведнъж, разпъван от горчилка и страдание.
И все пак – на фона на отчаяните битки с оръжие на много народи по всичките посоки на света за изхранване и възстановяване на свободата, щеше ми се да повярвам, че двубоят с огнестрелната стомана у нас приключи, че сражението ще продължи с идеи и социално-ангажирани действия – диалогично, интелигентно, образовано. Оръжия, което не ръждясват, които развиват ума, а промените протичат в мир и водят винаги към по-добро. Едно оръжие, което превръща пустеещите земи в градини, в селение на сладкопойни птици – неприемливо само за черноборсаджии на човешка кръв, които жестоко и коварно разнищват народи, усвояват територии дори в идеализирания Запад. Такова бляскаво знаме издигах срещу разрухата през целия си живот и денем, и нощем, в болка и в радост, с цялата си пожизнена разточителност. Вярата ми, че свободата ще отдалечава от безнравственост човека от миналото, не ме изостави, не ме превърна в бездушен наблюдател, обездвижен готованец, паразитно самотен и с нарушена свяст. Още ли е необходимо да се доказват социалните теории, че времето на труд и сговор като предмостие на успеха никога няма да отмине? С такава либерална визия създавахме общността на СДС и се изправихме срещу беззаконието, влязохме в публичен контакт с хиляди хора в села и градове, а после в парламентарната зала на Народното събрание повишихме глас срещу закостенелия шаблон и всички дефекти на дотогавашната епоха.
За съжаление, не се хванахме еднопосочно и жилаво, с ръце и сърце за спасителните задачи в този прекрасен живот, когато повечето от послушниците на партийно-секретарския режим бяха изпаднали в статус на паника.
Кой определя постижимото в една организация, ако не ръководителите? Познавам цялата национална и земеделска история, а не мога да си обясня много от протичащите моменти. И дядо, и тате ме обучаваха на човекознание, но вгледан в делника на всеки от съюзниците в коалицията, се убеждавах, че са се заели да ни представят, нас, земеделците, в негативен образ. Значителна част и от БСП, вярна на своя антиморален стандарт, подготвяше нашата екзекуция. С две думи, продължаваше нашата стогодишна обсада от угроза и смърт.
Четиристотин депутати и около двеста гости, ведно с нашествието на коректни и на раболепни журналисти, се изпречваха пред очите ми всеки ден. В пленарната зала се заизвива теоретически новата политическа и икономическа спирала, за която нямахме исторически пример. Патетика и ярост с ръмжене и размахване на пръсти се натрапваха предозирано.
Целият този драматизъм като по стар сценарий и жалки напъни за инвенции жестоко ме изтезаваше, а БЗНС не успя да прояви воля и да открие своята катарзисна личност, която да респектира с жест, глас, култура, мъдрост и поведение. Правех всичко възможно да бъда по-близо до себе си, а не до Милан Дренчев, който имаше дарованието да огорчава, дезорганизира и съюзява с невежи решения. Зная, че не е лицеприятно да го казвам, но това ни пречеше, отклоняваше ни от средата, от корена. Вместо да обезоръжаваме наемниците, обезсърчително разнищвахме себе си. Внимавах да не се изгубя, да не изпадна във вътрешен конфликт.
Колко отговорно е да бъдеш депутат и колко безотговорно да изоставиш хората, които са ти повярвали!
При истинската любов има само любов! Друго няма!
Моята любов е народната воля, която ратува за парламентарна република и за Конституция, продуцираща социална справедливост, недопускаща конюнктурни правителствени декрети, които накърняват правата на личността. А що се отнася до шушукането – република или монархия, отново напомням, че тази част от Историята, обърната към бъдещето на България, се е състояла през 1946 г. Възхитителните дарби на нашия народ не са състояние, а темпераментен процес, в който човешките измерения се намират при всяка политическа стъпка в материалната и моралната посока.
Промените, които настъпиха, не ме убеждават, че се отдалечаваме бързо и решително от сегрегацията в обществото. Пътувам през миналото, сравнявам и се подлагам на нови изпитания. Опитвам се да съчетая теоретическото с политическото като контакт и отговорност, с надежда, че подкрепям развитието и се докосвам до бъдното, когато потомците няма да познават отвратителната употреба на насилието. След време народите сигурно ще изоставят идеологиите, но досега съм на друм със земеделската. Вървях с убеденост, че тя не развращава, не раздвоява, не разколебава, не отчайва, не наранява, че прави хората открити и смели, непримирими и силни, внушава обич и трудолюбие, загриженост за данъкоплатеца като суверен и законотворец.
А истинският суверен не завладява. Той разширява обществените услуги, решава държавните проблеми и защитава национални интереси чрез контрола на институциите по най-добрия модус.“
.
