Докато има такива синове, България ще пребъде!

Есето „Докато има такива синове, България ще пребъде!“ е написано от 17-годишния Николай Любомиров, ученик в 85-то СОУ „Отец Паисий“ в София. Неговото есе печели специална награда в конкурса „Вдъхновители на новото време“, организиран от БНТ и Министерството на образованието и науката. 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

ДОКАТО ИМА ТАКИВА СИНОВЕ, БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРЕБЪДЕ!

.

Да Ви се е налагало напоследък да търсите някакъв адрес в столицата? Като изключим неколкото централни булеварди – и то частично – намирането на улица и номер е почти „мисия невъзможна“ без помощта на „Google Map“. Особено ако търсите ул. “Тинтява“ № 15-17…

Въпреки солидната предварителна подготовка, макар и въоръжени с подробни автомобилни карти на София, моите майка и дядо, седнали в колата на чичо ми, се наложило почти час и половина да обикалят, докато намерят заветния адрес. Дали си е заслужавало? Преценете сами.

„Тинтява“ не е просто улица. Тя свършва така внезапно, както и след няколкостотин метра изневиделица възкръсва. Нещо подобно на онези карстови извори, които се изгубват в недрата на планината, за да се появят отново някъде из нанадолнищата. Но упоритостта на моите близки не остана невъзнаградена: те намериха, каквото търсеха. Книгата.

Някой хипохондрик заядливо ще възкликне: „Ами ти къде беше през това време? Мама, дядо и чичо ли трябваше да обикалят улиците заради тебе, за някаква си книга!“ Как къде може да бъде един шестнадесетгодишен хлапак – на училище, разбира се! Атакувах закостенелите учебни програми, търсейки отговори на въпроси, които авторите на школските учебници дори не се бяха сетили (защо ли?) да поставят („Преплитаме за отговор език, без нужния въпрос да сме открили“ – Владимир Висоцки).

А книгата – откъдето и да я погледнеш – си заслужаваше изразходването от чичовото „Волво“ на няколко литра гориво: 1100 страници, превъзходен печат, разбираем език. И невероятна цена! Очаквали да платят 100 лева – все пак толкова горе-долу „върви“ книга с подобни качества. Платили… 10 (десет!) лева.

За „Въведение в програмирането със С#“ от Светлин Наков и колектив

Само да знаете каква радост беше, когато ми я донесоха – не си спомням да съм бил някога по-щастлив от получен желан подарък!

…Всичко започна от увлечението на един тригодишен мечтател, който на въпроса: „А ти какъв искаш да станеш, като пораснеш?“ – спонтанно, без да осъзнава какво казва, отговаряше: „Откривател, разбира се!“ – и продължаваше да „превърта“ за n-ти път 3D версията на „Prince of Persia“ на дядовия компютър. Разбира се, постоянно си инсталирах всякакви видеоигри, но любими ми бяха логическите пъзели – никога не се отказвах, докато не ги преодолеех.

Така още от съвсем малък се замислях, че бих искал да имам някакво поприще, с което да се занимавам професионално – даже ми се щеше веднага да почна да правя нещата, с които след години ще се ангажирам на практика. Подобна психическа нагласа не е заслуга на конкретния индивид – тя е генетически заложена в човека от Твореца. Искаше ми се отрано да спестя време за сериозните предизвикателства на бъдещето.

Вече като ученик в началното училище ме заплени японското изкуство оригами – сгъване на сложни 3D фигури от един лист хартия.

Тази страст ме държа няколко години, изработих хиляди оригами, като повечето от тях подарих на приятели, познати и съвсем непознати, а немалка част отиде по изложби и не се върна. Върхът беше участието в презентация на водеща (седма в света) фармацевтична компания. Разбрах, че древното изкуство едва ли ще е в състояние да ми осигури достойно препитание – на мен и на бъдещото ми семейство. Няма да изоставя и изкуството – но вече само като хоби.

Тогава си спомних увлечението от първите години на детството. Покрай баща ми – софтуерен IT специалист – започнах да навлизам в дебрите на компютърните технологии. Постепенно узрях за идеята да не съм просто обикновен потребител (User), а нещо повече – например разработчик (Developer). Логическите видеоигри от детството явно са били посеяли семената, които започваха да прорастват. Играейки, съм разучавал какви ли не тактики, системи, стратегии и политики, които в бъдеще ще се окажат полезни в разработването на подобни игри.

“The Witness” – най-добрата логическа пъзел видеоигра

Уви, предоставяното от днешната образователна система не само не може да те научи, но дори и да те насочи към професията, с която искаш да се занимаваш. Жалко, но учителите не са обновявали знанията си последните 10-20 години в материя, която превзема нови територии почти ежедневно. Само ако знаехте какви конфликтни ситуации възникват, когато учителката по Информатика разбере, че съм изпълнил възложената на класа задача за пет минути, вместо за полагаемите се по програма два учебни часа…

Как да не се отчае човек от схоластичната учебна закостенялост?! По природа съм оптимист, по-често съм усмихнат, отколкото намръщен, но все пак… Трябваше, трябва, не може да няма светлина в тунела!

И тя се появи. В лицето на един млад българин, един човек с нестандартно мислене. Оказа се, че и в държавата със затихващи функции България е възможно да започнеш от нулата и да стигнеш до върхове, за които е прието да се мисли и говори само в „страната на неограничените възможности“ – САЩ. Открих го в лицето на основния автор на „Въведение в програмирането със C#“ и на още половин дузина увлекателни книги – Светлин Наков. Адресът – № 15-17 на ул. “Тинтява“, институцията – „СофтУни“.

Записах се в първия пореден курс за начинаещи (безплатен!). Порази ме, още първата вечер, изключително разкрепостената атмосфера в аудиторията – слушателите, предимно студенти и ученици – можеха по всяко време да се обърнат към двамата преподаватели с въпроси, като междувременно (и едните, и другите) си отпиваха кафенце или чай… нещо немислимо в училище! (Дядо ми обясни, че така е и в американските университети – там не е „нарушение на правилника“ както професорът, така и студентите да се освежават със „софтдринкс“, докато усвояват премъдростите на науката.)

Силно ме впечатли и неприкрития ентусиазъм както на младите лектори, така и на дошлите да се учат. Явно и едните, и другите бяха тук, водени от огромно желание да осъществяват себе си, без никой и нищо да им налага такова поведение. Колко различно от сивото, скучно, еднообразно, миришещо на нафталин школско ежедневие, разнообразявано само от скандални изблици на ученическа наглост спрямо най-достойните и кротки представители на учителската гилдия! Наистина мотивацията да постигнеш нещо значимо в живота е решаващото условие за успеха на всяко образователно начинание.

Това е разбрал преди години и създателят на „СофтУни“. „Шансът идва при подготвения“, казва Луи Пастьор. Светлин Наков е бил усвоил още в детска възраст премъдростите на програмирането и на Запад го е очаквала блестяща – според господстващите в съвременното общество нагласи – научна и професионална кариера. Но онова, което е лесно смилаемо за средностатистическия гражданин на света, не привлича закърмения с възрожденски дух българин. За него личният успех и просперитет се оказва по-маловажен от успеха и напредъка на Отечеството. Същото Отечество, при което Възраждането идва с двувековно закъснение след европейското – за почуда на тогавашния цивилизован свят. Повярвал в чудото, Светлин Наков си поставя цел, за която няма да е пресилено да се каже, че е екстраполация на първото ни Възраждане в съвременен вариант:

Превръщането на малка България в Силициевата долина на обединена Европа!

Бенатова: Малко хора у нас искат да дадат нещо от себе си

Лесно е да се каже, но постижимо ли е? Все пак става въпрос за същата България, от която за четвърт век емигрираха няколко милиона, а други няколко милиона живеят на границите на оцеляването? Така е, но когато злото се умножава, срещу него се възправя благодатта (който трябва да разбира, ще разбере Кого цитирам). Въоръжен със силна вяра, обкръжил се с верни, и не по-маловажно – компетентни съмишленици – съвременният възрожденец се впуска в приключението на своя живот. Създава образователна институция, при това без държавна помощ, която магнетично привлича първоначално стотици, а вече и хиляди млади ентусиасти, устремили се към професията на настоящето и на бъдещето – компютърното програмиране. Докато нискоквалифицираните умения на масовия европеец постоянно възпроизвеждат милиони безработни, европейският бизнес изпитва жесток глад за програмисти – към днешна дата са му нужни над 500,000! А само след няколко години?!

Амбициозната цел на Светлин Наков и екипа от млади ентусиасти около него е: в рамките на близките десет години България да подготви поне 100,000 програмисти, които да се реализират предимно у дома – посредством технологията на „аутсорсинга, отдалечения достъп“. Веднъж постигната, тази цел няма как да не даде мощен мултипликационен тласък на икономиката, а оттам – и на благосъстоянието на изнемогващия днес българин. Немалка част от българската икономическа емиграция, задоволяваща се засега с ролята на прислужница в богати бивши (Великобритания, Франция, Германия, Испания, Португалия, и пр.) и настоящи (САЩ) империи ще предпочете „да се завърне в бащината къща“ – веднага, щом стандартът на живот тук приеме нормални, човешки измерения.

Песимистът ще възрази: „Мечти, мечти-и…“. Но погледнеш ли назад, ще видиш, че светът е вървял напред именно воден от мечтатели; не материята, а духът е възкресявал цели народи от пепелта. Спомнете си израза „изпаднал германец“ – а разрушената и ограбена до шушка след две войни Германия отново е флагман на световната икономика, към Германия са се устремили милиони мигранти от цял свят.

Немощна е плътта на нашата България днес, но духът на нейните млади синове е бодър. И ако доскоро „СофтУни“ беше достъпен безплатно само за столичната младеж, вече в няколко десетки български градове – при това не само областни, но и малки като Белоградчик например – се откриват негови филиали. Добавете непременното обстоятелство, че там отиваме да се учим не защото някакъв средновековен закон ни задължава, а водени от неизтребимото желание да се изградим като висококвалифицирани специалисти, от които има вопиюща нужда – и ще Ви стане ясно, че възрожденският план на д-р Светлин Наков за нашата България е обречен на успех! А докато има такива синове, България ще пребъде!

Николай Любомиров

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Бел.ред.: Това есе не е първият текст на Николай Любомиров, публикуван в нашето издание. Още текстове от младия автор, публикувани при нас, можете да видите тук, тук и тук.