И ГУБЕРНАТОРЪТ НА СОФИЙСКА ОБЛАСТ В ПАЯЖИНА ОТ ЛЪЖИ

2 thoughts on “И ГУБЕРНАТОРЪТ НА СОФИЙСКА ОБЛАСТ В ПАЯЖИНА ОТ ЛЪЖИ”

1. Фамилия Златеви победи и Бойко Борисов

   21.08.2009 13:18

   desant.net/show-news/18913

   Любителите на конспирации обичат да повтарят, че българския преход е бил дирижиран от определена група лица. Те се явявали кукловоди в сянка на политическите фигури, които са се показвали на светло.

   Макар понякога тези теории да изглеждат налудничаво, в България действително има една фамилия, за която кукловодството се е превърнало в семеен бизнес. Тя го развива вече десетилетия наред, но го практикува с особено голям успех във времената на демокрацията. Въпросната фамилия произхожда от град Правец и носи името Златеви – станало нарицателно за нагаждачество, привилегии, правителствено хрантутене, аванта, огромна скатавка, но през последните 41 години най-вече на медиен и държавен комфорт, с какъвто не се е ползвал никой друг в страната ни за толкова дълго време.

   Бащата Васил Златев и синът Валентин Златев днес минават за едни от най-богатите и преуспели бизнесмени у нас. Според официалната статистика, чистият капитал, върху който е стъпил само Валентин се изчислява на близо 100 милиона лева. Неофициално обаче се предполага, че фамилията притежава в банкови сметки у нас и по света, движимо и недвижимо имущество почти милиард. И това никак не е чудно предвид особеното положение, което двамата заемат при всяка власт.
   Пътят към това охолство е начертан още в далечната 1968 година. Тогава бащата Васил става председател на Селския Общински Народен Съвет в Правец, някогашен аналог на длъжността кмет, премахната от комунистите след 1950 и възстановена отново през 1979. Тъй като в годините на комунизма за нормални избори въобще не може и дума да става, от само себе си се разбира, че Васил никога не е печелил народен вот. Човекът е бил назначен от БКП, а народните правешки маси са имали задължението да пуснат единствената бюлетина с името му. Още повече, че по онова време участието в избори беше и задължително, а неявилите се ги очакваше солена глоба и дори затвор. До 1989 година Златев е несменяемият политически управник на Правец. Днес той се хвали, че от малко селце е успял да го превърне в модерен град, благодарение на това, че е “технократ по душа”. “Под мое ръководство са построени площадът, хотелът, културният дом, резиденцията „Правец” и всички инфраструктурни проекти в селото, което през 1981-ва стана град. Работехме при невероятно къси срокове, но винаги успявахме. Тогава нямаше как да кажеш, че нещо не може да стане. Това беше невъзможно. Прословутата „Шатра”, построена за третото посещение на дипломатическия корпус в града, израсна за по-малко от 60 дни. В последните 11 от тях аз и екипите ми спяхме на обекта. Като кмет съм посрещал 19 държавни глави, сред които Индира Ганди, Ерих Хонекер, Ким Ир Сен и други”, е цитиран да се хвали той миналата година. Колкото и Златев-старши да си придава важности пред днешните поколения, няма нищо по-лесно от това да си кмет при социализма, където частна собственост не съществува, държавата е централизирана и всеки обект се изгражда на неин гръб. В онези години терминът “общински бюджет” въобще не е познат. Парите идват по направление от хазната и заниманието на съответния кмет е само да ги усвоява. Да не говорим, ако си кмет именно на Правец – родното място на другаря Тодор Живков, което поради този факт е не просто обсипано, а заринато в държавни пари. Може би известна част от тях Златев наистина е успял да докара в градоселото си и поради своята прословута душа, но не на технократ, а на изпечен подмазвач. През 1981, например, когато трябва да се мисли нов герб за прясно обявения град, Златев настоява в него непременно да се вплете родната къща на другаря Живков. А също и девиза “От памтивека бунтовно гнездо”, взет от том първи на трудовете на вожда, където пише: “Моето родно село Правец е от памтивека бунтовно гнездо”. Ей-така с подмазване и нагаждачество Златев успешно гради кариера, но дава и челен пример на сина си. В последните години на комунизма малкият Валентинчо израства като царско чедо. Той не е взет като редови войник, а през есента на 1984 е пратен в школата за запасни офицери в Плевен. По онова време казармата за сухопътните войски е цели две години, а за военноморския флот дори три. Завършилите едногодишен курс школници трябва да бъдат командировани в поделения из страната, за да дослужат. Златев обаче е отърван от това досадно задължение. Той се сдобива с медицинска бележка, че е хронично болен и в края на 1985 го освобождават предсрочно от армията, за да се върне при тати. Междувременно е приет в специалността “счетоводство и контрол” на Висшия икономически институт “Карл Маркс”, но успява светкавично да се прехвърли в хита за времето си – елитната специалност “политическа икономия”. Това става без да е държал приравнителни или други изпити – нещо абсолютно невъзможно за редовите студенти. Трябва да се има предвид, че през 80-те в тази специалност приемаха само по седем-осем човека годишно, отцеждани след поредица от къртовски изпити. През курса на обучение тези студенти изучаваха основно устройството на капиталистическата икономика и бяха подготвяни за дипломати в лъскавия и непристъпен за обикновените българи Запад. По същото време обаче за още по-голям връх на сладоледа се е смятало да си студент в братска Москва. Няма и година, откакто Златев-младши е направил салтомортале из специалностите на института, и се озовава в столицата на СССР като студент по международни отношения. За да се докопа до обучение по тази специалност в Москва, обикновеният български студент трябва да е поне вундеркинд или да има зад гърба си татко – министър. Как точно са се случвали нещата при Вальо Златев и доколко наистина технократски заложби е имал бащата се разбира едва след падането на комунизма.

   В самия край на 1989 година част от населението на Правец най-сетне намира сили да се разбунтува срещу вечния си натрапен управник Златев. По-точно, не редовото население, което сигурно и в бъдеще по навик щеше да си го преизбира, а няколко от партийните членове в местния градски комитет на БКП. Те изпращат писмо до Областния комитет на партията в София, в което изнасят куп данни за лично облагодетелстване на кмета, извършени от него престъпления, както и за ползвани от Златев и семейството му привилегии. Оттам е пратена работна комисия, чийто доклад е публикуван във вестник “Правешки глас”. Това е впрочем единствената вестникарска публикация за всичките 41 години, откакто това семейство се е вкопчило във властта, в която се съдържат разобличения за него. От тогава та до днес фамилия Златеви е тема табу за медиите.
   Ето какво пише в доклада. Веднага след като е отървал казарма, Златев – младши започва работа в Общинския комитет на ДКМС в Правец, където е приет за член на БКП. Прехвърлянето му в “политическа икономия” става с нареждане на министъра на просветата Александър Фол. В резолюцията си той пише, че Валентин Златев е предсрочно освободен от военна служба, поради заболяване, и това му дава право (!?) да премине в друга специалност. Заминаването му за Москва пък се осъществява през септември 1986 с резолюция на заместник – министъра на просветата Димитър Бучков. И в двата случая това е ставало след писмена молба на Златев. За по-младите трябва да се посочи, че в онези години бе не просто невъзможно, а немислимо обикновен студент да поиска от министъра подобно нещо и то да му бъде разрешено. Но Вальо е наше момче и може. “В момента (Валентин – б.а.) продължава обучението си на пълна държавна издръжка и специална квартира към търговското представителство на НРБ в Москва”, пише още в доклада от 1990.
   Същевременно комисията е установила, че бащата Васил систематично е злоупотребявал със служебното си положение. На 7 май 1989 оженил дъщеря си в един от ресторантите на “Балкантурист”, но не платил нито лев. А и никой не посмял да му иска пари – та нали това е любимият кмет на другаря Живков! Комисията е проверявала и многобройни сигнали, че жена му пък редовно пазарувала от местните магазини без да плаща. През 1981-1988 г. като член на УС на АПК – Правец незаконно си самогласувал награди в размер на 5750 лв. За справка – стандартът на живот в онези години бе такъв, че заплата от 170-190 лв. се смяташе за висока (билетчето за автобус бе 6 ст., шоколадовата вафла – 9 стотинки, а билет за кино – 25-50 стотинки). Освен това, Васил Златев най-редовно получавал и парични подаръци от държавни фирми. Само за 1988 г. Туристически Комплекс “Балкантурист” – Правец го наградил с 450 лв., Комбинатът за микропроцесорна техника, където се произвеждаха прословутите компютри “Правец” – 500 лв., а БКС – Правец му поднесли пък 700 лв. Отделно Златев си отпускал държавни пари за командировки до САЩ, Канада, ФРГ, Сингапур, Италия, Гърция – все държави, където е отпускал комунистическото си съзнание и отмарял технократската си душа. През всичкото това време комунистическият режим също го награждавал – Златев е носител на “Народен орден на труда” – златен, орден “Червено знаме на труда”, орден “9.IX.1944 г. – I–ва степен и орден “ Народна Република България” – I–ва степен, както и на юбилейни медали.
   Тези разкрития с нищо не разклащат общественото положение на фамилия Златеви. Нито ги наказват по партийна линия, нито съдът се заема с тях. Подир някоя година, когато престъпността и беднотията обземат основните маси от населението на България, хората в Правец дори се настройват носталгично и менторът на Златеви – Тодор Живков се сдобива с паметник насред градоселото си. Единственото, което всъщност се променя, е че след 1990 семейство Златеви предприемат хитър маньовър и от светлините на прожекторите баща и син се скриват зад кулисите на властта. Синът Валентин е уреден на работа в държавната компания “Росснефт”, където стига до началник отдел “Търговия с Източна Европа”. Кариерата му в точно тази фирма по удивителна “случайност” съвпада с времето, когато през 1995 година премиерът от БСП Жан Виденов подписва договор за стратегическо партньорство именно с “Росснефт”. Той предвижда създаването на смесеното дружество “Росбулнефт”, където руската фирма и “Нефтохим” си разделят по 50% участие. Административната сграда на “Росбулнефт” е разположена в центъра на “Нефтохим”. Златев пък се оказва част от ръководството на това дружество – пост, който му дава стратегическата възможност още оттогава да следи отвътре какво се случва в българската рафинерия. Положението му позволява да влиза с лекота и в министерските кабинети в София. Макар, че сделката бе направена уж, за да осигури повече петрол за страната ни и да ни застрахова срещу бензинова криза, точно такава се стоварва през 1996 върху България. “Росбулнефт” се оказва не само неспособна да помогне, но дори е вече в тежест на закъсалия “Нефтохим”.
   За някои е чудно, че новото правителство на Иван Костов не развали договора с “Росснефт”. Всъщност, щеше да е изненада, ако го беше развалил – в зората на демокрацията Костов бе един от любимите икономически анализатори на в. “Работническо дело”, а също и член на БКП, което го прави идеен сродник на фамилия Златеви. Сделката за “Росбулнефт” не само остава в сила, но когато през 1999 Костов започва продажбата на “Нефтохим”, точно Валентин Златев (заради поста си) е човекът, който е най-в час с параметрите на бъдещия приватизационен договор. За него вече не е проблем да продаде тази информация и очевидно добър купувач се е оказала частната компания ЛУКойл, в чието ръководство участват цял куп приятели на съратниците на баща му и от времето на БКП, и от демокрацията. Президентът на ЛУКойл Вагит Алекперов, примерно, от 1990 до 1992 е последният комунистически зам.-министър на нефтената промишленост на СССР в правителството на Михаил Горбачов и много близък приятел на Андрей Луканов. В месеците до самата продажба Златев успява да убеди новите си другари от ЛУКойл да изкупят руския дял в “Росбулнефт”, което в нормална държава би предизвикало огромен публичен скандал. Участник в таен търг за приватизация на една фирма се сдобива със собствен офис в самия й производствен и административен център, което му дава неизброимо преимущество пред всички останали. Костов си затваря очите, медиите – също. Какво точно са се договорили насаме Валентин Златев и Командира, за да се случи всичко това, започва да става ясно веднага след самата продажба. Тогава Вилхелм Краус – министърът на транспорта в кабинета на Костовв, най-неочаквано е назначен в управата на вече приватизирания “Нефтохим”. Официалното обяснение на ЛУКойл е, че представлявал там незнайно откъде появили се “дребни акционери”. Дали пък не става дума за дребните акционери Вилхелм и Иван?
   Факт е, че Командира прави всевзможни лупинги, за да убеди западните посланици, които са много обезпокоени от ново руско влияние у нас, че освен ЛУКойл няма друг подходящ кандидат за съсипания икономически “Нефтохим”. За Златев пък няма нищо по-лесно от това да подготви единствената стъкмена оферта, която буквално да срита в ъгъла останалите конкуренти в приватизацията. Някои от тях, като “Бритиш петролиум” и саудитската “Арамко” са наясно с интригата и просто се отказват да подават документи. Други, като консорциума около “Юкос”, все пак го правят, но сами съзнават, че нямат никакъв шанс. Връзката между Командира и Златев лъсва и в деня на продажбата, когато ЛУКойл мъкнат Костовия кандидат за кмет на Бургас Васил Илиев по всичките си мероприятия и неизменно повтарят на развален български предизборния му девиз “Заедно можем повече”.
   Още от времето на “Росбулнефт” Валентин Златев се надушва със синдикалистката Диана Дамянова, която по случайност се оказва председател на КНСБ на мястото на внезапно подалия оставка Кръстю Петков. Златев много харесва методите й на работя с ресорните журналисти, които по нещо му напомнят добрите години на комунизма – за един морков, за друг тояга. Който не слуша – две. Дамянова веднага е привлечена като за целта тя основава агенцията си за “кризисен” пиар “Ди енд Ди”. Според нейните собствени разбирания, “кризисният” пиар е средство как медиите да бъдат накарани да млъкнат. След приватизацията Дамянова е назначена дори за вицепрезидент на “ЛУКойл България”. Морковът и тоягата вече стават неизменна част от работата на тази фирма с медиите. Така в България не остава голямо средство за информация, което да не е изпитало на собствен гръб “синдромът” Дамянова – викове и крясъци, заплахи, малки подаръчета за послушните, а когато се опъват – икономически натиск и шантаж. От своя страна Златев вече напълно е встъпил в новата си длъжност на премиер в сянка – ЛУКойл му е гласувал доверие да е политическата им свръзка с българската власт. При Костов няма проблем за това – в ЛУКойл е човекът на “дребните акционери “ Краус и Командира угажда на руската фирма за всеки каприз.
   Малко по-сложно се оказва положението при следващото правителство на Симеон. Вицепремиерът Милен Велчев и транспортният министър Николай Василев още в първите дни правят изявления, че “Нефтохим” трябва да бъде проверяван за данъци и доставки. Златев обаче хитро се справя с положението – фирмата на новия главен секретар на МВР Бойко Борисов – “Ипон” получава апетитен договор за милиони левове годишно. Тя е сложена да охранява петте петролни бази на “Нефтохим” в страната и всички тръбопроводи от и до тях. Официално договорът не е сключен с ЛУКойл, а с уж независимата фирма ЛУКома, която пък има договор за охрана на цялото имущество на ЛУКойл. Съсобственици на ЛУКома са Красимир Петров и Петър Василев. Борисов има с Василев общо минало – охранявали са Тодор Живков. С Петров пък ще има общо бъдеще – той напуска фирмата и става шеф на РДВР – Бургас. “Случайно” изплуват и едни съвместни снимки на Милен Велчев с бандита Иван Тодоров Доктора на яхта в Монако. Така вицепремиерът вече спира да иска проверки на ЛУКойл. Велчев и Василев дори са цитирани в медиите да благодарят на ЛУКойл и персонално на Валентин Златев за “огромните” данъци, които фирмата внасяла в хазната. А през 2004 Велчев дори му поднася приза “Мистър икономика” за цялостен принос в развитието на националното стопанство. Едновременно с това МВР става почти ведомствено предприятие на Златев, а главният му секретар буквално е минал на негова издръжка. Е, официално Борисов твърди, че е напуснал “Ипон”, че фирмата умира от глад, защото няма работа. Подуенските баби сигурно са му повярвали. Премиерът Валентин Златев продължава успешно да управлява в сянка и при Станишев. Двамата имат един и същ тертип на изразяване – говорят с едва доловим руски акцент, но основната им сближаваща връзка са техните родители. Някогашният секретар на ЦК на БКП Димитър Станишев е стар другар с Васил Златев.
   Най-ярко обаче се очертава да е премиерстването на Златев с мандата на Бойко Борисов. След като толкова години е бил на хранилка на ЛУКойл, е дошъл най-сетне и неговия ред да поиграе малко ролята на кукла на конци. Още преди изборите на фирмата на Диана Дамянова “Ди енд Ди” бе поверено медийното обслужване на икономическия екип на Борисов. Отделно хората на Дамянова обгрижваха и Вежди Рашидов в Кърджали. Към днешна дата Дамянова кадрува и при назначенията на пресаташета във всички министерства и държавни учреждения. Борисов сигурно си вярва, че Златев му е голям приятел. Журналисти обаче разказват следната интересна случка. На публично място и пред много свидетели Диана Дамянова похвалила веднъж един репортер, задето поокарикатурил Борисов. “Бях ти писала 100 черни точки при мен, ама заради този материал за Бойко ти ги намалям на 60”, е точният цитат от думите на Диана. През 2007, все още като кмет, Борисов дори наруши собствените си заповеди и изнесе печатът на Община София от сградата, за да ожени лично позатлъстелия Златев и 20 години по-младата от него манекенка Люба. А сега още не е минал и месец от изборите, но всяка седмица Бойко е на инструктаж при Златеви. Спявката става в техния хотел “Хелиос бей” в Обзор. За целта Борисов постоянно си намира поводи да ходи ту до Бургас, ту до Варна, само и само вечерта да е курдисан в хотела на Златеви. Резултатът е налице – едно от първите ръководни решения на официалния премиер, продиктувано му от премиера в сянка, бе да започнат сплашващи проверки на всички вносители на горива, за да може баш нефтеният бос Златев да командва търговията с бензин по свое усмотрение. Как официалният министър-председател на една независима страна, без да е в отпуск, оформя нощувките си в частния хотел на своите благодетели и защо проверява не друг, а точно преките му конкуренти би трябвало да е тема номер едно за всички медии. Но опитомени от моркова и тоягата на Диана Дамянова, средствата за масова информация в България, с изключение на СКАТ, страхливо мълчат. Една част, като главната редакторка на “24 часа” Венелина Гочева под път и над път дори парадират, че са приятели с Борисов и Златев. Други, като зам.-главната на “Труд” Светлана Джамджиева са си поставили на телефона призива: “Вдигни, Бойко е”, та когато им звънне Борисов, всички наоколо да чуят и да им завиждат. Дори бойния рупор на Ахмед Доган – Ирена Кръстева е вече опитомена. Моркова и тоягата на Диана Дамянова успя да се справи и с нейната медийна империя. Жалка картинка.
   На целия този фон в знаковата фамилия Златеви ролите вече са се подменили и сега синът помага на бащата да преуспява в живота. Още в края на 90-те таткото е уреден за шеф на фирма “Агрима”, която получава изключителните права за производство и дистрибуция на Пепси у нас и в Македония. Човекът с “технократска душа” демонстрира такива “завидни” умения, че България почти забравя как изглеждаше напитката – разпространението е рехаво, реклама няма, хората просто отвикват да пият Пепси. Дори в САЩ признават, че такъв срив на продукцията им на един конкретен пазар не е бил наблюдаван от годините на голямата депресия. Не помагат дори административните мерки, предприети от сина – единствените впрочем, които фамилията владее в изобилие. Златев забранява на заводските столови и закусвални в “Нефтохим” да предлагат друга напитка, освен Пепси. Същата разпоредба е спусната и по бензиностанциите на ЛУКойл. Дори малкото барче в централата на фирмата в София, където ходят много официални лица, им предлага само Пепси. Продажбите продължават да падат и, изправена пред фалит, през 2007 фамилията се принуждава да продаде “Агрима”. С това опитите на човека с “технократска душа” да доказва на Правец, че той, а не държавата някога са построили обектите в градоселото им не секват. След катастрофата с “Агрима” Валентин прехвърля баща си в туризма. От 2001 Златев-младши решава, за всеки случай, да насочва пари и в странични дейности. Ако случайно нещо стане с ЛУКойл, да има резервен вариант пак да е “голям” бизнесмен. Основните средства са отклонени към строителството на хотели под общата марка “Хелиос”. За техен инвеститор официално е вписван все Васил Златев, но за никой не е тайна, че парите идват от сина. Когато двама апаратчици си повярват, че са големи бизнесмени, обикновено се получава недоразумение. Хотелът им в Слънчев бряг прилича на огромно профсъюзно общежитие от типа на тези, които Сталин е строял в СССР през 50-те. Само човек без вкус би могъл да го хареса. Сщевременно Васил Златев в никакъв случай не се е отказал и от старото си владение Правец. Паралелно той гради там огромно голф-игрище. Местните хора разказват с ужас как собствениците на земи, попадащи върху терените му, са били принуждавани да продават на Златеви. Няколко смелчаци са завели дела срещу фамилията, но при характерните особености на българския съд да тича след победителите, най – вероятно ще ги загубят. Но това не е всичко. Васил Златев дотолкова си е повярвал, че към бъдещия голф-комплекс основа и Клуб на успелите. „Старал съм се всички хора, чиято дейност и успехи съм забелязал, които лично познавам или за чиито изяви съм чувал и са ми направили впечатление, да попаднат в списъка. Позволявам си да се надявам, че тези хора имат еднакви ценности и виждания и по същество представляват част от елита на нацията. Единствено се притеснявам, че в подбора не са попаднали всички достойни хора, но при такова мащабно проучване винаги може да има пропуски, за което искрено се извинявам”, обяснява Васил Златев. Да сте чели напоследък нещо по-нагло от тези думи?

2. Робите в някогашния Европейски съюз (Римската империя) съвсем не са били това, което ни учеха по „Исторически материализъм“.

   Те са били напр. полицаи (никой свободен не е считал себе си за толкова низък, че да арестува друг свободен гражданин на Империята)и банкери (наричали ги „сарафи“ – защото „еврозоната“ все още не включвала всички провинции; често робът бивал толкова по-богат от „свободния“ си господар, че му отпускал щедри заеми).

   Даже когато по някакво усмотрение на господаря на роба-плутократ му бил предлаган статус на свободен гражданин, той отказвал да приеме щедрия дар и предпочитал да си остане в квотата на презрените, но облагодетелствувани същества.

   Цената и тогава, и сега e една и съща: лъжа и пари.