Цар Иван Александър с таен план за спасението на България  

.

 Никой от нашите първи царе 
не изглежда толкова велик като цар Иван-Александър
– неговата военна мощ наподобява втори Александър Велики, 
по вяра и набожност той е втори Свети Константин; 
така той залови всичките си врагове, подчини ги 
и установи мир във Вселената.

Из „Възхвала на Иван Александър“ (1337 г.)
от неизвестен съвременник на царя

Времето на падането на България под османска власт е на пръв поглед добре изучено. За Иван Александър трябва да се знае, че е единственият български цар, управлявал 40 години, и само Петър, синът на Симеон, може да се сравнява по владетелско дълголетие с него. Известният медиавист проф. Иван Дуйчев в т. 1 на „Енциклопедия на изобразителните изкуства в България” го нарича най-големия ктитор за всички времена от българската история и „една от най-важните фигури в историята на Балканския полуостров през XIV век, което до голяма степен се дължи на гъвкавата му династична политика”. Тези забележителни факти обикновено се неглижират, за да се изтъкват трагичните събития, довели до поробването на България и да се намери лесно обяснение, като се опозори героичната съпротива на владетеля, неговото семейство и народа ни. Но истината е различна от конюктурната историческа наука. Рано или късно това, което е скрито, се открива. А селектираните и отстранени доказателства се показват.

.

Защо е важно да върнем истинската слава на нашите царе и защо е нужно да наблегнем на Втория златен век на България?

Тезата, че дворът по времето на Иван Александър се е раздирал от семейни противоречия и че по същество царят е бил слаб владетел тогава, е необоснована. Никой княз или император, ако няма властта, силата и авторитета, не може да издържи толкова дълго на престола. Всъщност най-многобройни ръкописи с богати илюстрации, които показват епохата, сме наследили именно от времето на Търновската книжовна школа и царуването на Иван Александър. Те показват величие и носят неговия личен подпис. Царят е бил най-образованият владетел на Балканите, като по време на битката при Русокастро от 1332 г. и последвалите преговори той е говорил на перфектен гръцки език. Известно е, че е знаел и старите български езици, които са се говорили на владените територии, което пък разбираме от две венециански грамоти. Обичал е да използва символен език, подходящ за епохата, бил е решителен, но е гледал благо.

В Лондонското евангелие от 1355-56 г. има интересен детайл, който представлява четириъгълник, подобен на ребус. В него са закодирани знания, които показват могъществото на българската Велика вяра*. Името на владетеля се среща в различни комбинации и оформя числова поредица под формата на прогресия. Най-забележително обаче е, че рамката около кръста е офоромена от думата РА. Изследователи на магическия четириъгълник не са обръщали внимание на този факт, залисани в математическите изчисления. Несъмнено, когато са възхвалявали Иван Александър, различните автори, като монаха Симеон, не са били притворни. Всеки си е знаел мястото и дързостта и мерзостта се е наказвала.

.

.

Затова е важно да видим истинският образ на владетеля, който прозира чрез делата му.

На първо място трябва да се отбележи изключителното обстоятелство при идването му на престола. Той е избран от Съвета на болярите, наречен в изворите – правителство, и е призован да стане цар в момента, когато той е ловешки деспот, титла, която получил от вуйчо си цар Михаил Шишман. И по бащина, и по майчина линия той е наследник на известни царски фамилии – „от двете страни на царско коляно“,  както пише в „Осмогласника”. Благородството е по линията на Тертеровци и на Асеневци.

Практиката да се избира българския владетел от посветените родове е много древна и по същество е просъществувала до края на Второ българско царство. Според Боно Шкодров, българите от хиляди години са запазили специалния ред на наследяване на властта – по достойнствата на някои от доказалите се свещени родове, избирани от Съвет, наречен Кинеш.

Изборът на Иван Александър става по настояване на двама посветени мъже – протовестиарият Раксин и логотетът Филип, които „успели да убедят и другите знатни у българите“ да възнаградят победителя в междуособицата между различни претенденти, след детронирането на цар Иван Стефан през пролетта на 1331 г. Имаме малко данни за влиятелните служители на хазната, строителството и протокола, които са номинирали и избрали новия цар.  Длъжността на протовистиария и логотета не са напълно изяснети, но ако се следва логиката на титлите и се разчленят названията „прото”  и „вести” – единият е отговарял за информацията, тайните преговори и протокола, а другият за „логоса” или комуникацията в страната и обяваването на царските решения.

Иван Александър или, както е по-правилното, Йоан,  вероятно се е родил около 1300 г. Знае се, че се жени са Теодора Бесараб около 1321-1322 г. От нея той има трима синове – Михаил Асен, Иван Асен IV и Иван Срацимир, макар че все още се спори за техните действителни рождени дати. И тримата му сина са родени, докато е още ловешки деспот.

Интересно описание дава „Песнивеца”: Иван Александър бил румен, доброзрачен и красив на вид, гледащ сладко в очи всички. Той споменава, че царят бил със свити колене, т.е. възможно е в детството си Иван Александър да е прекарал детски паралич. Но този недостатък е превърнат в качество, защото книжовникът ни уверява, че царят бил правоходец. Той е наричан превелик, христолюбив, най-православен, цар на царете.

В нашата историография доскоро не се гледаше сериозно на източниците, които са от религиозен характер – като житията и преписките, във връзка с функционирането на Българската патриаршия. Но на практика това са послания от епохата – много точни и автентични извори. Такъв прекрасен източник е житието на Теодосий Търновски, написано от партриарх Калист, който е бил силно повлиян от царя. Самият Теодосий е родом от Видин и според някои източници е роднина на владетеля. В житието се споменава, че видният исихаст се е ползвал с благоволението на Иван Александър и му е бил съветник.

Исихазмът е изключително интересно учение, което е било припознато от църквата. Неговите корени не са достатъчно добре изучени. Всъщност това е мистично разбиране на християнството, което има дълбока основа в начина на възприятие на света от българите още от времето на траките.

Родното име на Теодосий е Теодор и той е най-видният ученик на създателя на учението Григорий Синаит. Синаит, както и други български духовни водачи, минава през школата на Синайския манастир, Египет и Атон. Исихазмът се основава на т.нар. „умна” или вътрешна молитва. Условното изучаване на молитвата по книга не било достатъчно, за да се постигне висша духовна степен, необходим бил и учител и наставник.

След странствания през Арчарския манастир „Свети Николай” и Търновския „Света Богородица”, Теодосий отива в Парория, Странджа, при създателя на исихазма Григорий Синаит, който оформя школата си още в началото на XIV век. Търновският монах преминава през всички степени на духовно сподвижничество и растеж. Като „започва с най-простите упражнения” той достига висотата на „божественото съзерцание”. Описанието на скалата на израстване твърде много наподобява древното българско 7-степенно посвещение на Великата Вяра.

Патриарх Калист казва, че по това време (първата половина на царуването на Иван Александър 1331-1345 г.) в Странджа вече има четири лаври – църкви. Следователно щколата на българския просветител е била известна и – нещо повече – тя е била създадена с протекцията на владетеля. През Средновековието българската православна църква е била финансирана и на практика покровителствана от царския институт. Затова е наивно и нелогично да смятаме, че тя е имала някаква напълно самостоятелна роля за запазване на българския характер на християнството на Балканите.

Ролята на Иван Александър ясно проличава в съобщеното в житието на Теодосий. По поръчение на преподобния Григорий Синаит, свети Теодосий отива в Търново при Иван Александър с молба да покровителства Парорийската пустиня. Царят не само подсигурил охрана срещу разбойници за манастирите, но ги и обезпечил с всичко необходимо. Като това било точка, която се разглежда и на един от съборите, организиран през 1350 г. На него разбойниците и крадците са предадени на анатема.

През 1346 г. Синаит почива, а Теодосий отказва да поеме ръководството на неговата школа. Търсейки отново защитата на Иван Александър, той отива в църквата „Свети Атанасий” в Атон, а по-късно и в Зографския манастир, който бил под личната егида на царя. Следователно през всичките години на уж спонтанно митарстване, всъщност търновският монах сякаш изпълнява специална мисия. Какво точно е правил в Солун, Несебър и Константинопол, където е пребивавал след това, не се знае, но най-вероятно е събирал последователи и е подготвял създаването на университета край Велико Търново. Предполага се, че преподобни Теодосий е в Търново през 1349 г. Той е извикан там и молбата му към царя да определи място и да окаже материална помощ за основаване и строителство на манастир, подобен на Синаитовата обител в Парория, среща радушна подкрепа. Иван Александър му предоставя старата тракийска крепост в Килифаревската планина, на 20 километра от столицата. И това не е случайно. Монасите са били духовната войска на царството. Обучението в кодекса на Великата Вяра е и тайната дипломация на посветените.

Най-вероятно планът за изграждането на университета се е родил по-рано, но започва да се осъществява непосредствено след сватбата на Иван Александър с втората му съпруга Сара през 1345 г., дъщеря на банкера и ковчежника на царя.

През 40-те години на XIV век турците вече правят сериозна офанзива на Балканския полуостров. Българският владетел е на голям кръстопът. Още в края на 30-те години на XIV век неговият тъст Иванко Бесараб, васален на българския цар владетел и баща на първата му съпруга Теодора, изменя на подписания с България договор. В същото време Теодора Бесараб и сестрата на владетеля Елена женят синовете си Иван Срацимир и Стефан Урош V за две сестри от фамилията Бесараб. Иван Срацимир е женен за Анка Бесараб и при обстановката на вражда с влашката фамилия в 40-те години на същия век явно не се е доказал като надежден наследник. Другите синове на царя от първия брак са хвърлени в битка срещу турците по принуда твърде млади. Според някои историци Иван Асен IV загива през 1349 г., но за тази дата може да се спори, тъй като в Манасиевата летопис от 1344-1345 г., препис от Ватикана, има реалистична миниатюра, на която е изобразено погребението на младия княз. От сцената се вижда, че Сара вече е пълновластна царица, облечена във владетелски одежди, а зад нея е опечалената майка на Иван Асен IV – Теодора в монашеско облекло. Обикновено отстранената царица е била замонашвана през Средновековието. Следователно вторият брак на Иван Александър е преди 1345 г., а не в 1347 г., както се твърди според някои извори. А освен това присъствието на двете знатни жени в Манасиевата хроника показва, че протоколът е бил стриктно спазван и, независимо от сложните отношения, е имало порядък в царския двор.

Привидно нелогичните действия на Иван Александър във връзка с това, че обявява последователно синовете си от първия брак за съцаре, а после се спира на Иван Шишман, намира друго, по-логично обяснение. Статутът на съцар се е давал на всеки васален владетел и това не е изключение за българската титулатура. Самият Иван Александър не на шега или поради гордост се нарича император на българи и гърци. Синът му Михаил Асен е обявен за престолонаследник, но той умира непосредствено след женитбата си около 1355 г. Тогава е пленен и Иван Срацимир. Багрянородството минава към наследника от втория брак на Иван Александър – Иван Шишман. От Лондонското евангелие от 1355-1356 г., където Шишман е с червено – царско облекло, става ясно, че по това време той е избраникът.

В Четвероевангелието, по-познато като Лондонско евангелие (наречено така на името на града, в който е било занесено и където се съхранява), историята, която се разказва както за християнството, така и за мястото на българските фамилии в него, е различна. Иван Александър говори с Давид и с апостолите, той сякаш е дейна фигура и в предходни епохи. Опечаленият Иван Александър, познат от Манасиевата летопис, е съвсем различен в изображенията от Лондонското евангелие, където те показват могъщество, власт и задоволство.

.

Какво казват изворите за Сара?

Не е за пренебрегване, че историята на Александър и Сара е една от най-романтичните средновековни български любовни истории, защото и в двата известни извора се споменава за обстоятелствата на тяхното запознанство. Мавро Орбини я нарича Ебраида. Има вероятност това да е титла, а не име, или да насочва към произход. Например, Браида е единица от административната система в Испания, в чийто герб присъства елбетицата и знака Дуло. (Самото име Сара на български произлиза от две думи САА – вода, и РА – светлина, слънце. Или в превод името би трябвало да значи водопад от светлина.)

Във всеки случай, явно за да предприеме такава рискована стъпка Иван Александър и да се разведе, за да вземе за съпруга млада жена, която е от друга вяра, ако се вярва на изворите, тя се е отличавала, освен с младост и красота, за която се намеква, и с качества, които са могли да запленят вече 46-годишния владетел. Разбира се има и прагматични съображения. Орбини твърди, че съдбовната среща между двамата е станала на събор/процес в двореца и заради ума й царят е бил „улучен/наранен в сърцето”, потвърдено и от Халкокондил. От тази кратка информация можем да заключим, че срещата е станала на традиционно обществено обсъждане, на които знатните жени са могли да се изказват и да вземат отношение – факт, който не е бил коментиран в нито една история на България. Друг източник споменава, че царят се е влюбил, докато тя се е къпела в р. Янтра. Според българското обичайно право, ако мъж види гола девойка, или е трябвало да бъде наказан, или да я вземе за жена.

Увлечението на владетеля трае дълго преди той да вземе решение да разтрогне брака с първата си съпруга. Но в сложната обстановка, между множество врагове, Иван Александър търси сигурност за наследяването на престола, както и средства за плана си да спаси България чрез въздигане на писмеността и духовността. Няма друг владетел, който с такъв размах да е възстановявал или съграждал толкова християнски храмове. Само в Софийско той е изградил 14 църкви. И нещо повече – планът му за пренасяне на българските съкровища и светини на сигурни васални български територии, или на такива, които са далеч от идещата заплаха, е проработил, защото целият български клир, сякаш напълно планирано и под команда, заминава на указаните предварително дестинации след падането на Велико Търново. През 1371 г., непосредствено преди смъртта си, Иван Александър събира клира в Западна България и му дава указание за последващи действия.

.

Откъде Иван Александър е знаел какво ще се случи в бъдещето?

Житието на Теодосий от Патриарх Евтимий ни дава един отговор за това. Вероятно между 1337 и 1345 г. Теодосий получава видение, на което става свидетел послушникът тогава Евтимий. Исихазмът включва обет за мълчание. Теодосий си направил килия под Килифаревската крепост и Евтимий по вечерня го навестявал, като известявал чрез ритмичен удар върху дървено клепало, че приближава. На прага на килията на светеца го очаквала изненада. Теодосий бил в молитвена поза и целият озарен в светлина. Евтимий бяга от страх, но после се връща и вижда светецът да плаче на прага на колибата. На отривистите му въпроси преподобният отговоря, че агаряните ще поробят нашата страна и че тази превъжделена „горска пустиня” (израз, означаващ свято място) ще запустее. И рече: „А ти, чедо, бъди мъжествен и да крепне сърцето ти, защото ще се сподобиш с вериги и апостолско гонение!“

Несъмнено средновековният човек е имал своите заблуди, но истината е, че религиозното съзнание у истински духовно израсналите е било на такава висота, че е могло да се докосне и да провиди какво ще се случи в бъдещето.

.

Можем ли да се съмняваме, че близкият до царското семейство Теодосий не е споделил веднага своите предчувствия с Иван Александър?

Житията на светеца свидетелстват за сърдечните им отношения и, нещо повече, за привързаност и обич между двамата велики мъже на епохата. В края на живота си Теодосий е пратен в Константинопол и малко преди да се разболее, пожелава да се оттегли в избрана от него пещера, но царят не му позволяна и го праща в Перперек, където беше открит златен печат на Иван Александър (който после се озова по некоректен начин в Пловдивския исторически музей), а също така и златна монета.

И тук е мястото на Сара. Семейството на Сара е контролирало определени авоари, баща й е бил венециански банкер, който е депозирал български средства във венециански банки – и така Иван Александър си осигурявал освен ресурс и съюзници, поне временно. Разбира се, както Сара, така и царят, разгневяват същите тези съюзници заради щедрата си политика към православните храмове. Приелата нелицемерно християнството, Сара е по-ревностна, отколкото се иска на нейното семейство. Нещо повече – на нейното име е наречен манастир, което е вписано в Синодика на достойните и правоверни царе и царици. За това се споменава в цитираното по-горе житие на Теодосий Търновски.

За да се спасят от лихварите, на царя и царицата се налага да организират публичен съд – събор през 1360 г. срешу жидовстващите (еврейска секта), предложен от партиарха, за което споменава архимандрит Павел Стефанов, като твърди, че истинската причина за събора е бунтът на евреите срешу политиката на царя, целяща укрепване на православието и ревностното християнство на царицата. В това време на трескава защита на държавата са били направени и големи разходи, а лихвите от заемите най-вероятно не са били погасявани. Подтикнат от Теодосий и монаха Роман, царят взема решение, „защото царят много почиташе добродетелта на преподобния”. И не само той самият се възгорял от ревност, но и „царицата, и патриарха подтикна към същата божествена ревност”. Царят заповядал свикването на църковен Събор. Той не би могъл да се организира, ако владетелят или пък още по-малко зависимата от него съпруга, каквито са нравите през Средновековието, са изпълнявали някакви  планове, изгодни на лихварите. Напротив, има доказателства, че Иван Александър след женитбата си със Сара започва, освен мащабно строителство, и разгръщане на университетската дейност – като привлича от Унгария, Сърбия, Влашко и другаде знатни ученици, отделя огромен ресурс за книжовното производство; той също така прави опит да изгради армада, с която по море да пресрещне напиращия враг. Останки на 40 кораба бяха намерени в близост до Созопол съвсем наскоро. Корабите стават жертва на враждата между Венеция, Генуа и Падуа, с които България има тръговски и дипломатически отношения.

Въпреки провала на замислената офанзива, царят прави тайни планове, които всъшност се осъществяват. Неговият син от Сара – Иван Шишман също е запознат с тях.

.

Какво се случва с царицата след падането на столицата?

Сара според изворите е останала във Велико Търново и нито е приела исляма, нито е избягала. Най-вероятно участта й не е била завидна. Такова смело поведение не са имали дори предстанителите на знатните болярски родове, чийто подвизи в битки не са ги спрели да приемат по-късно исляма. При това една част от аристокрацията е пратена в Италия. През 1366 г. се споменава за откупуването, по настояване на царското семейство, на знатни българи, пленени на венециански кораби от турски пиратски плавателни съдове.

.

Има ли основание твърдението, че царското семейство е допуснало разпокъсване на териториите и това е причина за падането на България?

За да разсеем още едно необосновано и остаряло предубеждение, ще споменем, че винаги българската империя е била управлявана по различен от всички други държавни формирования начин. Тя е била съюз между посветени съвладетели, като основното е било доброволният принцип на присъединяване. Така че васалните територии са увеличавали, а не намалявали властта на българския император.

Много важно обстоятелство е, че българската войска винаги е била опълчение. А в средата на XIV в. в Европа и не само там е върлува чума. Не е изключено дори една от дъщерите на Иван Александър от първия му брак с Теодора – Василиса да е станала жертва на страшната болест, тъй като за Василиса след определен период няма никакви свидетелства. А в последните години във Велико Търново, при археологически разкопки и в манастира Св. Петър и Павел”, беше открит гроб на млада знатна жена, за който проф. Овчаров допусна, че е възможно да е на член на царското семейство.

Според изворите, населението на България през Късното средновековие е било около 2,5 милиона души. След чумата то е намаляло значително, което значи, че държавата е била отслабена не само заради постоянните измени на балканските владетели, но и чисто демографски. Царят се принуждава да използва наемници за попълване на войската. Войниците от битката при Русокастро например, са били около 8 хиляди.

В тази обстановка умелото лавиране и дипломация на могъщия балкански владетел не е било достатъчно. Едно поразяващо доказателство за далновидността на Иван Александър, обаче, са карти, съхранени във Ватиканската библиотека, на които ясно се вижда, че определени територии не са били подвластни на турците или са имали привилегии дори след падането на Търново. Според една от тези карти излиза, че част от крайбрежието на Черно море е останало свободно, а е известно, че Странджа е имала автономен данъчен статут, което се твърди, че е заслуга на царското семейство след 1371 г.

Всъщност, всички големи духовници на Балканите са ученици на Синаитската обител или Търновската книжовна школа, и систематично продължават да извършват възложената им мисия да съхранят християнската книжнина и духовност. Изследователят на исихазма Милен Николов твърди в своя книга, че Никодим Тисмански, който води кореспонденция с патриарх Евтимий, е създател на манастири във Видинското царство и най-вече във Влахия, в края на ХІV – началото на ХV век той създава творчество в духа на исихазма на български език и е сред най-тачените светци в днешна Румъния. С Парория може да бъде свързан и друг виден българин – св. Патриарх Ефрем Печки, който друкратно е патриарх през 1375-1379 и 1389-1392 г. и многозаслужил архиерей на Сръбската православна църква. Този монах исихаст е роден в „Търновската страна”. Малцина знаят, че световноизвестните манастири в региона на Метеора в Тесалия (Гърция) са създадени през 1340 г. от един събрат, съмишленик и последовател на св. Григорий Синаит – св. Атанасий Метеорски. Двама константинополски (“вселенски“) патриарси – Исидор І (1347-1349) и Калист (1350-1353 и 1354-1363 г.) са също ученици на Григорий Синаит. Киприан е друг пазител на божественото слово, пратен да облагороди духовно териториите на руските княжества; следвайки завета на Иван Александър и Иван Шишман, той става последователно Киевски и Московски патриарх. Не е за пренебрегване и фигурата на сина на Иван Шишман, константинополския патриарх Йосиф II, който се опитва да създаде уния между Католическата и Православната църква, и чийто достолепен образ е запечатан във Флоренция, защото е бил убит преди края на преговорите. На 10 юни 1439 г., преди завършването на събора, той умира и е бил тържествено погребан във флорентинската църква „Санта Мария Новела“. Над неговия гроб е поставена плоча с надпис на латински език и изображение в цял ръст, нарисувано от Беноцо Гацоли. Йосиф II е с бяла коса и брада, но от портрета на патриарха ни гледат две проницателни очи. Такова изражение има лицето на патриарха и в друго негово изображение, дело на същия художник, което е част от композиция в Капелата на Медичите в двореца Рикарди във Венеция.

Школата на посветените, подкрепяна от царското семейство, несъмнено е имала и военни елементи, твърди Милен Николов. Тя е трябвало да продължи чрез кодекса на честта делото на Великата Българска Вяра. Затова в нейно име са падали и жертви.

.

Елица Димова

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Великата българска вяра е наука, която съчетава астрономия, астрология, разбирането за взаимовръзките във Вселената, мястото на човека в нея и устройството на държавата според космогонията. Тя включва и практически предписания за всяка от фазите на духовното израстване чрез посвещение. Усвояването на тази древна наука отключва способностите на човека.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Житие на преподобния Теодосий Търновски от патриарх Калист, 1364 г.
2. Житїе и жизнь преподобнаго отца нашего Ѳеωдосїя иже в Тръновѣ постничьствовавшаго съписано светѣишимь патрїархωмь Кωнстантїна града кѵрь Калистωмь. Сборник за народни умотворения, 20/II.2, 1904 г.
3. Жития на светиите. Съст. еп. Партений. С., 1991 г.
4. Из решение на венецианския сенат от 19 юли 1343 г. за изпратени писма до Иван Александър. Венеция, Държавен архив (ASV), ХХІ, І, 48^V-49.
5. Партиарх Калист за съборната грамота от 1359/1360 г.
6. Писмо до цариградския патриарх Филотей до цар Иван Александър 1360 г.
7. Мария Чулова, За магическия квадрат от Лондонското четвероевангелие, http://weiqiland.net/studies/tetravaggel.html
8. Проф. Овчаров, Николай. Дълг и чест. Цар Иван Шишман – защитникът на отечеството. Изд. „Захарий Стоянов”, 2016 г.
9. Николов, Милен, „Исихазмът, св. Григорий Синаит и манастирите в Парория“. Бургас, 2013 г.
10. Дуйчев, Иван. Миниатюри на Манасиевата летопис. Издателство „Български художник“, София, 1962 г.
11. Дуйчев, Иван. Образ на българин от XV в. във Флоренция. Lаurехt, Les origines princières du patriarche de Constantinople Joseph II (Revue des études byzantines, XIII, 1955, p. 131—134)
12. Martani, S. The Theory and Practice of Ekphonetic Notation: The Manuscript Sinai Gr. 213. – Plainsong and Medieval Music, 2003, April No 1.
13. Tarnanidis, I. Тhe Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988.
14. Kamil, M. Catalogue of All Manuscripts in the Monastery of St. Catharine on Mount Sinai. Wiesbaden, 1970.