.
И е толкова тихо в градината,
устни Юдови, чувам, да никнат.
Всички други кумири са сринати.
Боже мой, позволи да съм никой.
Да пристъпвам на пръсти, внимателно,
между твоите псалми и притчи,
както всеки щастлив наемател
на мансарда от рай сеизмичен.
И съвсем по средата на постите,
по трънливата длан на Голгота,
да обсъждам със твойте апостоли,
че съм спрял изведнъж да работя –
да ти бъда маята за Словото
и сълзица под твоите мигли,
да държа на осела ти повода,
щом те срещне тълпата с „Разпни го“.
И когато възкръснеш, наистина,
пръв да падна в нозете ти прашни.
Без любов всеки ден е измислица,
но без вяра е стръмен и страшен.
Ивайло Терзийски
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
