Chapter I
Джеймс преживява катарзис
В неделната сутрин на Великден икономите ни Иза, Арек, синчето им Макс и неизброимите им полски роднини на Острова се събират на традиционната закуска преди църква в салона на кооперацията на Розмари.
Розмари си слага шала с божурите, аз си слагам червило, Джеймс, старият съсед от север, пристига с букет нарциси.
Масата е отрупана с колбаси, руски салати, цвекло, хрян, риба, скорбяла в разнообразни форми, пилешко в зеленчуково желе, супа с копър и наденица, четири вида торта… Аз се разписвам с баница и козунак.
Останалите наематели – от Португалия, Румъния, Молдова, Франция, Испания, Шотландия и вътрешните графства – надушват пиршеството в просъница и прииждат по пижами.
Настава библейско стълпотворение, а Мечо вършее в краката на пируващите и всмуква всяка трохичка, още преди да е докоснала пода, докато накрая Иза не му хвърля парче наденица, голямо колкото опашката му.
– Сега всички кажете „Амин“! — провиква се благочестиво Макс, който от съвсем малък е обладан от тържествена католическа набожност.
Всички казваме амин. С това Макс смята формалностите за приключени. Време е да излезем в градината, за да му помогнем в експедицията по намиране на 25 шоколадови яйца, които голямата му сестра от Рединг е скрила сутринта сред храстите.
Докато наблюдаваме детективските усилия на Макс със затаен дъх, старият Джеймс внезапно се разплаква. Питаме го дали му е зле. Джеймс е в крайна фаза на рак на простатата и едва се движи, но има бодър дух и не се оплаква. Иза винаги му подлага възглавница на стола и му сервира първи, по старшинство. Арек онзи ден му поправи стобора, съборен от вятъра, а вечер аз гледам да се отбивам и да му нося вечеря и да си бъбрим за болкоуспокояващи.
– Зле ми е, но не плача от болка – казва Джеймс и бавно присяда на прага на кухненската врата. – Просто се почувствах много виновен изведнъж. Извинете. Ей сега ще ми мине.
Настъпва неловко мълчание. Макс пита баща си дали ако даде на Джеймс шоколадово яйце той ще се успокои. Арек клати глава.
– Трябва да ми простите – изхлипва Джеймс. – Такова ни е възпитанието. Учат ни да сме ксенофоби. Такива сме, британците. Ужасно е.
Започва да ни просветва.
Джеймс, докато беше здрав, се отнасяше към повечето от нас с весело, добродушно презрение. Гласува гордо за Брекзит, именно, за да си върне Британия контрол над границите.
Когато получи диагноза, двете му дъщери и синът му просто забравиха за съществуването му. Не е виждал внуците си от половин година. Всеки ден обаче гледа голф в нашия салон, а ние някак се опитваме да се погрижим за него. Португалката Рут му носи заквасена сметана и ягодов мармалад от хотела, където работи. Румънецът Себастиян му носи тайно марихуана, за облекчаване на болките и срещу безсъние. Иза му сменя чаршафите, защото последния път, когато опита сам, си извади раменната става и Розмари трябваше да го закара в спешното.
В края на живота му, семейството на Джеймс се състои от чужденци, които споделят с него делник и празник, без да се замислят.
– О, Джеймс, да не ти пука – възкликва внезапно Рут. – И моите родители в Порто са ксенофоби. И хомофоби също. Ти поне не ме презираш, задето си падам по момичета.
– Аз много мразя руснаци… – вдига рамене Арек и братовчедите му Кшищоф и Мариус кимат безмълвно.
– Мария мрази всички правителства – непредизвикан от нищо споделя британецът Мат. – Аз не понасям шотландци.
– Аз не понасям паяци – казва Макс и си натъпква цяло шоколадово яйце в устата.
– Ако още ти се плаче, ела на църква с нас – предлага голямата сестра на Макс от Рединг. – Там повечето стари хора плачат, като пеем химни, никой няма тебе да гледа.
Джеймс деликатно се изсеква в карирана кърпичка с монограм и въздъхва:
– Благодаря ви, толкова сте мили… Споделям ужаса от паяци и шотландци. Когато бях в Австралия, имах проблеми и с двата животински вида… Сега, ако някой ми помогне да се изправя, ще бъде прекрасно. Мария, би ли могла да ми направиш от твоето силно кафе? Чувствам се отмалял от толкова емоции.
.
Chapter II
Розмари преживява катарзис
(останалите сме просто мокри)
Къщата на Обединените нации, Оксфорд, Светъл Понеделник, 8:42
Трясъкът на вратата на спалнята ме стряска от сън и след миг малкото поляче Макс рипва като лъв на леглото и ме застрелва от упор с воден пистолет. Мечо от изумление пада от леглото и тутакси се скрива под бюрото ми, без да гъкне. Над вцепененото ми същество, сатанински ухилени, надвисват и родителите на Макс, които са съучастници и подстрекатели на това възмутително дерибейство.
– Уотър дей! – цвърти в еуфория Макс, докато по лицето ми се стича Ниагара, а аз мигам и се мъча да си наместя сърцето от гърлото обратно в гръдния кош.
– Традишън! – обявява грееща икономката Иза. Аз извъртам кръвнишки поглед към съпруга й Арек, който през смях обяснява, че днес е Ден на водната благословия в Полша и сутринта всички в семейството трябва да се полеят един друг с вода за здраве. Мечо решава, че опасността е отминала и скоро ще получи полска наденица, та се примъква крадешком на възглавницата ми.
– А бе, ние и в България се плискаме за здраве, ама гледаме от вежливост да не нахлуваме с взлом и да изчакаме хората да се събудят и облекат – измърморвам аз.
Макс небрежно се прицелва и опръсква Мечо право в носа. Кученцето почва да киха бясно, а Арек и Иза евакуират отрочето си с обещанието, че в салона пак има великденска закуска на изобилието.
По спорадичните писъци надолу по коридора разбирам, че Макс продължава да благославя наред.
* * *
Обикновено аз правя кафе на Иза, но този път тя ми направи, да ми се извини за причинения микроинфаркт. Днес идва да пирува втората смяна полски роднини, този път от страната на Иза, така че трапезата отново е сложена, както си му е редът. Планини от руска салата и желирано пиле, мазни океани от супа и пюре от цвекло. И шест шишета водка, строени като войници на стража.
Хазяйката Розмари е кисела и наметната с нов шал, понеже „… Макс съсипа коприната, мила, този шал беше само за химическо чистене“. Румънецът Себастиян и британецът Мат примирено бършат мокри лица в различни краища на покривката.
Макс лежи в засада зад големите стъклени врати и посреща с непогрешим откос благословия всеки роднина, който прекрачи прага. Поляците се смеят добродушно, после изневиделица вадят малки бутилки вода и връхлитат детето от вси страни. Макс се оказва подгизнал от глава до пети, разреван и отнесен от баща си, за да бъде преоблечен.
Розмари се взира в локвата на паркета с философско спокойствие, разсеяно отпива от моето кафе и казва:
— Е, поне плащам на Иза да бърше пода. Обаче защо тя настоява да кани стадо бизони да разлива вода по него, не мога да проумея.
* * *
Макс е сух и посърнало хрупа солети в скута на майка си. Съквартирантите и аз се тъпчем в блажена замая, роднините на Иза тихичко си хортуват на полски и, доколкото мога да разбера, обсъждат кои стени в сградата на Розмари се нуждаят от измазване и изразяват неодобрение спрямо пиърсинга в носа на Себастиян.
Внезапно Мечо се стрелва изпод масата и се залепя за стъклото на външната врата, лаейки страшно. От другата страна висока, прегърбена фигура с черно палто тъпче от крак на крак. Това е Дейвид, един от многото бездомни хора в Оксфорд. Пролетно време Дейвид понякога наминава да оплеви фасадната градинка на Розмари и получава някакво дребно възнаграждение в брой. Розмари всеки път се чувства раздвоена, понеже подозира, че Дейвид ще изхарчи парите за алкохол. Веднъж старият съсед Джеймс, бивш банкер, й се скара: „О, миличка, като му плащаш пари, значи стават негови. Ще си ги харчи, за каквото иска.“ Оттогава Розмари е напълно убедена, че Дейвид е алкохолик, а Джеймс го прикрива от някаква странна мъжка солидарност и агонизира двойно, преди да направи поредния благороден жест.
Днес обаче направо е залепнала за стола си – Дейвид обикновено идва много по-рано сутрин и не се показва на парадния вход, така че уговорките протичат бързо и без свидетели. Сега Дейвид помахва нервно иззад стъклото и мести неловък поглед от дерящия се Мечо към притихналата трапеза и обратно.
Джеймс бута Розмари по лакътя, тя все пак излиза и двамата с Дейвид си приказват на плочника. След минута Розмари се връща обратно и приповдигнато чурулика:
– Иза, Дейвид е тук. Би ли приготвила чиния с храна, да му я отнеса навън?
Навъсен, Арек отвръща вместо жена си:
– Е, да не е куче, че ще го храним навън? Ще го поканя да влезе, на нашата маса може да седне.
Мечо, живото доказателство, че у нас и кучетата ядат на трапезата, бива залостен в кухнята от Иза, а Арек се отправя с тежка стъпка към стъклените врати, подминавайки със сумтене онемялата Розмари.
Но Дейвид не живее в същия свят като Арек. Дейвид живее по улиците, по задните врати, по кьошетата на Великобритания, където да си бездомен не е същото като да си куче. Англичаните винаги подслоняват кучета в беда. Дейвид е научен, че когато поиска нещо от добра жена, а тя се прибере и вместо нея се покаже едър, начумерен мъж, най-добре е да се отдалечи бързо. Още преди Арек да отвори вратата, Дейвид вече е преполовил градинската пътека.
Тогава Розмари се затичва след него, изблъсква Арек от прага и се провиква:
– Дейвид, чакай, моля те! Ела и седни при нас, имаме празнична закуска!
Дейвид се обръща за миг, слисан. После направо побягва към улицата, сякаш никога не е чувал по-страшна заплаха.
Палтото му се развява на вятъра. Шалът на Розмари също.
Арек продължава да държи стъклената врата отворена, макар че никой не е излязъл и явно никой няма да влезе. Мечо драска по кухненската врата и вие от възмущение.
Макс изведнъж захвърля солетата и се плесва по челото:
– Много съм глупав! Забравих да напръскам този човек с вода за здраве!
Арек тръшва вратата и се връща на масата:
– Не бой се, Максю. Все някъде днес ще го навали дъжд. Господ си знае работата.
Розмари се загръща с шала си и се скрива в кухнята при Мечо.
Мария Спирова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Авторката е родена през 1984 г. Възпитаничка е на софийската Класическата гимназия. Учила е културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има магистратура по криминология от Оксфорд (спечелила е стипендията Weidenfeld, която дава възможност за пълна издръжка за магистърски и докторантски програми в Оксфорд). Специализирала е журналистика в САЩ, стажувала е в централата на National Geographic във Вашингтон. Работила е на хонорар във в. „Капитал“ и на трудов договор в БТА. Публикувала е стихове и есета в „Литературен вестник“ и др. Член е на МЕНСА и на СБЖ. Мария е носител на Reporting Europe Prize 2014 за журналистика (награда, която се присъжда за материали за ЕС на английски език, публикувани в медиите в съответната година).
