След срещата на служебният премиер на Р. България Огнян Герджиков и вицепремиера на Р. Сърбия Ивица Дачич, която се проведе по покана на Сдружение ГЛАС и провеждането на 24 Великденски фестивал на 13 април т.г. в Босилеград, в сръбските и българските медии се появи информация, че по инициатива на председателя на Националния съвет на българското национално малцинство и кмет на Босилеград Владимир Захариев, на 1 юни 2018 г., в присъствието на най-високи държавни представители на Р. България и Р. Сърбия, в Босилеград щял да се проведе акт на „историческо помирение“ между българския и сръбския народи, а най-високите държавни представители щели да открият паметник и да отдадат почит на всички жертви, без оглед на тяхната национална принадлежност. Владимир Захариев в този нескопосан текст даже се самобяви за „координатор на инициативата“, която била изпратена на „съгласуване в парламентите на Сърбия и България“?!
Всъщност, това изказване бе направено след като Владимир Захариев безцеремонно се натресе за домакин, наруши протокола на срещата и си даде за право, с ръка в джоба да прави изявления пред журналистите, докато двамата държавници полагаха цветя пред паметника на Левски.
Изненадва бързината (или прибързаността), с която Националният съвет на БНМ, г-н Захариев и неговите „сътрудници“ се опитват да копират идеите на КИЦ-а, на ДСБ и на другите български организации за цялостно преосмисляне на следвоенното наследство. Това показва, че те в стремежа да си присвоят някоя свежа идея – старателно следят всичко, каквото ние говорим, пишем и правим. В което, по принцип, няма нищо лошо. Но щом вече са си харесали нашата концепция, ние ги призоваваме да продължават внимателно да я изучават и ефективно да прилагат това, което ние вече две десетилетия генерираме като култура и стратегия на малцинството.
За да се случи „историческото помирение“ няма нужда от абстрактни паметници с идеологически послания. Нека просто смирено да отдадем почит на жертвите на войните като първа стъпка към преосмисляне на историята, към помирение между българи и сърби, към развитието на добросъседските отношения между двете съседни държави и членството на Сърбия в ЕС.
И не на последно място, нека да не забравяме общото ни християнско учение. Например: Евангелие от Лука, Глава 171 стих 8 – 8: „А Закхей стана и рече на Господа: Господи, ето от сега давам половината от имота си на сиромасите; и ако някак съм ограбил някого, връщам му четверократно.“
Искрено се надявам, че сръбските църковни великодостойници като ревностни и загрижени християни в пост и молитви ще четат и тълкуват Евангелие от Лука поне отсега до 2019 г., когато ще отбелязваме стогодишнината от подписването на Ньойският договор.
Дотогава намираме за изключително важно да предупредим за следното:
Опитите да се измести отбелязването на 100-годишнината от Босилеградския погром и откриването на паметна плоча на 32 невинно избити граждани от четниците на Коста Печанац през 1917г . на 15 май на 1 юни, и откриване на някакъв абстрактен паметник на „историческо помирение“, по същество е плъзгане по друга плоскост и подменяне на смисъла на отбелязване на паметта и отдаване на почит на жертвите, преосмисляне на трагичните исторически събития и започване на мъчителния процес за национално помирение между българи и сърби.
Паметниците са израз на духовната култура. Не е нужно да повдигаме нови монументални паметници с идеологически послания за „историческо помирение“. Защото има достатъчно паметници, които почиват върху костите на невинно загинали българи и сърби.
В този смисъл костницата на Нешков връх край Цариброд, в която са поместени костите на български и сръбски войници от братоубийствената Сръбско-българска война от 1885 г., спокойно може да изиграе ролята, която гробището във Вердюн е изиграло за националното помирение между германци и французи, с паметното ръкостискане между президента Франсоа Митеран и канцлера Хелмут Кол. После предстои да открием къде са погребани костите на ония 442 двама български и 526 сръбски войници и офицери, загинали в бойните действия в Босилеградско от 28 юни до 18 юли 1913 г., да им повдигнем паметен знак, да им отдадем почит и да направим всичко, което е по силите ни, никога повече да не се повторят трагичните исторически събития. Това е наш дълг към жертвите и към бъдещите поколения. Чак тогава страниците на историята могат да бъдат затворени и градивно и творчески да се пристъпи към проблемите на настоящето и бъдещето.
Помирението е свързано с поемане на вина и отговорност, дълбоко преосмисляне на историята, осъзнаване на грешките от миналото, покаяние и прошка в името на бъдещето, мира и спокойствието. Европейският опит показва, че затова са необходими държавници и личности от друга величина и с друг тип политическо мислене, а не дребни хитреци и ловци на евтини политически поени, които се опитват да изплуват на гребена на вълната.
Всеки има право на преосмисляне на грешките.
В този смисъл ние призоваваме да се преосмислят изказванията и постъпките към хората, които години наред със собствени сили се опитват да опазят паметниците на жертвите от войните. И ако трябва да се извинят. Примерно за заканите, които г-н Захариев отправи от трибуната на Общинското събрание срещу добросъвестните граждани, които още преди десетина години започнаха да възстановяват българските паметници. Да прекратят досъдебните и съдебните производства срещу тях. Да се даде разрешение да се възстановят и там, където няма, да се повдигнат нови паметни знаци на конкретни жертви на войните. Да се премахнат всички фалшиви идеологически символи, които възпроизвеждат национална омраза и възпитават антибългарски чувства сред младите поколения. Символите на омразата да се подменят със символи на приятелство между двата народа – в Сурдулица, Прокупле, Враня и други градове. Да се организират редица съвместни научни конференции, в които да се обсъждат въпросите за преодоляване на историческото наследство и натрупаната омраза, разпространявана от институции, организации, журналисти и отделни личности срещу България, за да може и сръбската общественост сред младите да възпита реалистична и положителна нагласа към българите, поне дотолкова, доколкото такава има в България спрямо сърбите. Да се постави началото на постоянна работна група между двете правителства за решаването на натрупаните трудности в социално-икономическият и културен живот на българите в Западните покрайнини.
Недопустимо е да се политизира с паметта на жертвите. Недопустимо е да има две административни процедури за поставяне на паметни знаци в Босилеград – една за паметните знаци на „Освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“; и друга, много по-трудна – за паметните знаци на невинните граждани, избити на 15 май 1917 г. от четата на Коста Печанац.
Самият факт, че инициативата за „историческото помирение“, която, забележете, е написана на сръбски език и излиза от адрес: „ул. Георги Димитров № 82“, показва, че нейният автор живее с възгледите от миналото, които нямат нищо общо нито с нашите концепции, които той доста неумело се опитва да копира, нито с диалога между двете държави, нито с европейските стремежи на младите в Сърбия. Защото, ако искаше да се разграничи от миналото, нямаше нужда гръмко да издига лозунги за „историческо споразумение“ между българи и сърби. Просто щеше да смени имената на двете централни улици в Босилеград, тези на Георги Димитров и Йосип Броз Тито – две спорни личности, оставили кървави следи в снагата на българската нация. Щеше да осъди и прекрати срамното честване на „освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“. Щеше да помогне да възстановим паметниците на петимата български офицери. Щеше да повдигне паметник на жертвите на Коста Печанац. И смирено да запали една свещ за паметта им. И след това нещата, лека-полека, щяха да си дойдат на мястото.
Иван Николов
