Made in Bulgaria
Един човек… Един човек мъчи съзнанието ми… Беден, с черно под ноктите, прегърбен, с окъсано старческо палто, но тийнейрджърски маратонки (вероятно подарени или намерени до контейнерите за боклук), около 50-те… Седнал на пейката на градската спирката… Ха, на градската ли казах? О, не! Спирките в града отдавна не са градски… Те са изпоначупени, оглозгани и ограбени, като ежедневието ни…
Та този човек, седнал на пейката, сортира своите „находки“ от контейнерите – хляб, закуски, козунаци и боядисани яйца…
Часът е 8,30 сутринта…
Едни го подминават безразлично, други го гледат обвинително, трети – с отвращение… и много малко разбират, че това е животът ни днес.
Един живот, в който радостта е само в мечтите ни, в книгите, в спомените ни, а за някои в чашата с ракия и чинията със салата (балкански синдром).
Стои човекът и не гърбицата, а мъката му тежи…
Годините са чертали бразди по лицето му – дълбоки и резки, тъжни…
Вади парче по парче от чували за смет – черни и тъмни (като живота му), слага ги в торби пъстри (като в мечтите му) – парче козунак в една, комат хляб във втора, остатък от баница – в трета и яйца – в четвърта… Брои ги сякаш и търси мечтите си – отдавна изгубени и вероятно никога несбъднати..
Подсмърча и бърше с ръкав носа си…
Студени и жестоки са априлските утрини, а той вероятно отдавна броди по разбитите улици на градчето ни – объркан и отчаян…
Приближавам до пейката, присядам несигурно в единия край… чакам градски транспорт, а се боя…
Боя се да не го изплаша, да не го прокудя, да не се почувства неловко.
Ръката ми е в джоба, а в дланта ми – лев, подготвен за билетчето…
Ровя с крак из боклука, сякаш искам да убия времето и действителността…
Натежава въздухът, който дишаме… като мрак бездънен и злокобен, а пейката е като мост между ни, той на единия край, а аз на другия… Мост, който разделя живота на два различни свята: моят – на този, оставящ до контейнера хляб, и неговият – на този, който ги обира; моят – на изрядния маникюр и неговият – на начупените нокти, с черно под тях…
Искам да се порадвам на утринното дългоочаквано слънце, а не мога… Засяда в гърлото ми буца и души мечтите ми…
Сълзи напират и премрежват погледа ми…
Левът в джоба ми пари и тежи, като огромен воденичен камък, вързан за шията…
Ръката ми трепва и тръгва сама към него… Протяга се и тръсва тоя лев в неговата… Изкупвам вина… И моята, и на обществото, защото съм част от него…
Погледите ни за миг се срещат – моят нищо невиждащ, а неговият – обвиняващ…
Обръщам гръб и тръгвам, с бързи стъпки… Даже градската маршрутка не дочаках, не искам.. Не мога… За къде ли бях тръгнала?!
А градът е сив и злобен… За едни е майка, а за други мащеха…
„..Какво ИМ даваш от разкоша си, ти – толкоз щедър към едни…?“
Искам да избягам, но бяга ли се от реалността?
Реалност, която е отровата на „великата ни демокрация“, реалността на разделението и жестокостта…
Няма мечти, няма илюзия, няма светлина…
Има тъга, мъка, черна действителност, като черното под ноктите на бедността…
.
Вехлиджан Ахмедова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел.ред.: Случката, разказана в този текст, не е художествена измислица.
