Тази публикация съдържа откъс от книгата на РУМЯНА БОТЕВА „ИЗГОРЕНИТЕ МОСТОВЕ“ – втори том от романа „ЖИВОТ БЕЗ ГРАНИЦИ“. Първият том, наречен „ЕХО ОТ ТЕЖКИ КАМБАНИ“, излязъл в София през 2016 г., е представен през есента на миналата година пред софийската публика. Вторият том – „Изгорените мостове“ предстои да излезе скоро.
Румяна Ботева е родена и израсла в България в годините на социализма, когато върху нея тегле клемото на потомък на „недоубита буржоазия“. През 1988 г. емигрира в Швеция, където живее и днес.
Тя е лекар, но в първите години на емигрантския си живот е работила различни неща, далеч от професията си, за да се издържа. След време става докторант в Университета в Линчопинг. Работи по проблематика на болката при актуални заболявания като трапециусмиалги, фибромиалгии, дискови хернии и др. В процеса на тази си дейност публикува свои разработки не само в Скандинавия, но и в други страни в Европа. Както и в списание „Pain“ в САЩ. Пътувала и е публикувала за съвременните постижения на лазер-доплеровата техника в регистрирането на микроциркулацията на гръбните мускули – техника, единствена по рода си в света.
През 2010 г. д-р Ботева заболява от левкемия. Въпреки жестоката диагноза, тя успява да се пребори за живота си. Тогава започва да пише и романа си „Живот без граници“, който завършва след шест години.
Първият том на романа е своеобразна фамилна сага и излиза под названието „Ехо от тежки камбани“. По думите на авторката, книгата не е автобиографична, но е роман с истински герой, който разказва за морала на обществото в България преди демокрацията, политиката, която закрепостява към консерватизма, тиранията на комунизма и живота на обикновените хора тогава.
Вторият том, наречен „Изгорените мостове“, предстои да излезе скоро. В него става дума за живота на емигранта, трудностите, волята, необходима за тяхното преодоляване, и носталгията по дома.
Из „ИЗГОРЕНИТЕ МОСТОВЕ“
.
…Тежкият корпус на Боинг-737 плавно се спуска към 4000 м. Отдолу са тъмнозелените върхове на Карпатите. Скоростта се забавя на около осемстотин км/ч. Отдясно лъкатуши сребристата повърхност на Дунава. След острия му завой наляво е позлатената от зреещите жита Добруджанска равнина. И още по-надолу блестят покривите на огромните хотели с притиснатите между тях градинки. „Слънчев бряг“! Архитектурният, че и икономически гений от първите десетилетия на 2000-та…
Атрактивно! Лицето на България… Лицето, защото в Западна Европа на въпроса дали им е известна малката България, обикновено получаваш убедително отговор: „Да! Слънчев бряг“… Усмивка, подбудена от спомена за някоя безгрижно изживяна отпуска, посветена на жаркото слънце, каквото на Запад нямат, както и разхлаждащата прегръдка на морето. Някои пък се усмихват на спомен за друго – нещо, което се премълчава, разбира се, защото в крайна сметка всеки има право на заключени в себе си малки тайни; колоритни преживявания сред изобилието от барове и кръчми с атрактивни изкушения: като се започне от стройните мургави момичета, та се свърши с безпрецедентно евтиния алкохол.
Такъв е „Слънчев бряг“ – съблазнителен и далеч по-достъпен от Френската Ривиера, да не говорим за Монте Карло или Маями. За тях трябват пари. Пари, които средният западен данъкоплатец няма, а и да има, му е солено да ги наброи.
Тук се броят малки пари – както за изобилното слънце, така и за слабо солената черноморска вода, в която комфортно плуват и позволеното, и забраненото.
Евтино според лукса, който се предлага, а и не съществуват норми за забранено и позволено. Иначе всеизвестна тайна е, че пороците и праведността са навсякъде – както в демократизиращата се Източна Европа, отърсила се от всякакви закостенели социалистически предразсъдъци, така и сред разкрепостената западна цивилизация. Евтиния… Евтиния в страна, където безизходицата е обезценила не само човешкия труд, но и достойнство. Евтиния, свела самочувствието до нула и дала картбланш на всички възможни пороци. Крайната цел: за едни преживяването, за други забогатяването.
Съсипаният през първите десетилетия на многоочакваната демокрация туризъм трябваше да се съживява и модернизира. Старите социалистически хотели да се заменят с нещо, което няма да носи квадратните прозорци, ограничаващи кръгозора, а тесните циментови тераски да станат достатъчно просторни, за да поберат луксозните шезлонги. Във всичко предстоящо трябваше да се влага не само въображение, а и да се наливат пари; големите пари на една ужасно функционална пералня на черни, дошли по неведомите пътища на възхода пари. В крайна сметка перспективата си заслужаваше. Вложителите градяха визии, очаквайки пай от реализирана печалба. За тях тази индустрия се очертаваше да бъде Клондайк на Балканите.
През заобления люк чифт очи неспокойно проследяват преминаващите долу гледки. Мургавата кожа и дълбочината на зелената пъстрота на очите говорят за онази красота на зрялата възраст, която всяка жена би била щастлива да задържи. Върху това лице паяжинките на времето не будят неприязън, а държат в плен есенната красота и още нещо, благородството.
Бети допи останалите на дъното глътки уиски.
– Как си, мамо? – попита младият мъж до нея. – Спокойно. Вече сме тук!
– Забелязах – глухо потвърди тя. – Вече сме тук! И какво, между впрочем, ти дава повод да ме преценяваш като неспокойна? Аз съм спокойна… Съвсем спокойна, като изключим вълнението, причинено от завръщането, разбира се.
Лека, почти незабележима влага замъгли котешките зеници, но както бързо пристигна, така и бързо се стопи в ъгъла на клепачите. Тъп удар от спускащ се колесар… Нетърпелив и мощен, натъпканият със скандинавски туристи самолет летеше косо надолу, изгаряйки за жадуваната прегръдката на пистата.
Гореше от нетърпение и младежът, чиито сиво-сини очи любопитно проследяваха бетона.
Само нейните зеници се свиваха все повече.
– Скоро сме у дома!
Бети го погледна и тъгата в очите й направи опит да се разсее.
– Казваш го ти… Дома… – Усмихнатият й поглед потърси неговия.
– Да! Българин съм. Нищо, че живея далече – каза той, повдигайки нонжалантно* рамене. – Така е с много други, които са навън. Какво казваше ти? Почти два милиона… Почти толкова шведи са емигрирали за Америка, спасявайки се от глада през осемнайсети век, нали знаеш? Но генът ми е български, а него, където и да съм, никой не може да претопи.
– Смешко! Кой ли иска да го направи? На никого не му пука за твоя ген. Ние сме малки и по-малки от нас са само мравките. Такъв си създаден и такъв ще си отидеш от този свят, колкото и да си пълниш главата и напъваш мускулите. Пък и из каквито и друмища с демокрации да се скитосваш. Навсякъде ще си останеш малък и чужд. Много чужд… Съвсем чужд!
Натъпка празните пластмасови чашки и опаковки в торбичката за отпадъци и неочаквано, вероятно недоволна от мълчанието, продължи:
– За да се спасиш и зарадваш гордостта си, ти препоръчвам да се завръщаш, моето момче. Поне от време на време, колкото да поемеш глътката въздух, необходима за продължението. Ако не ти стиска да го направиш завинаги, разбира се. С една дума: подготви се да прелиташ като птица без гнездо. Днес тук, утре там… Следваш топлите ветрове на надеждите си и в крайна сметка никъде не си свой. Връзките с дома са най-здравите корабни въжета на твоя собствен кораб, Майкъл. Ако забравата ги износи, изсъхват и се разкъсват, а корабът ти се люшка, докато някоя буря го забие на дъното. Без здравите въжета и замъци да си построил, си живееш в тях самотен като корабокрушенец или вечно приспособяващ се към нечия цивилизация Робинзон. – Бети разкърши схванатите си рамене. – Както и да го сучеш и обръщаш, въжетата са твоята енергия, силата ти, че и властта ти, моето момче. Те при всички обстоятелства те задържат на повърхността и не само това. Може да се каже, че са моторът, който те движи напред. Моторът, наречен интегритет, Майк!
Бети отклони погледа си от втренчената в нея синева и отмятайки с длан падналите пред очите й руси кичури, заби поглед в люка. Една едва уловима въздишка рикошира в стъклото.
Покрай тресящия се от скоростта люк пробягваше сивият асфалт на пистата. Пропусканият през разтворените плотове на крилата и задействан от раздвижването на спирачките въздух засвистя. Лек тласък и носеща към определеното от диспечера място инерция… Ръкопляскания!
– Ти, мамо, бъди спокойна! Ще се погрижа за багажа – долетя в заглъхналите й и пукащи от промененото налягане уши.
– Нямам нищо против, Майк! И запомни: аз съм съвсем спокойна! – изкриви в лек сарказъм усмивката си Бети.
Свел глава, Майк промърмори:
– Извинявай! Иска ми се…
Самолетът плавно спря. Чу се чаткането от отварящите се предпазни колани, а след това и трополене от отварянето на люковете с багаж. Пътниците дисциплинирано се заизнизваха през тясната пътека.
Излизайки от поклащащия се нагънат като хармоника тунел, колоната се отправи към контролната полицейска служба. Съсредоточила поглед в мургавите черти на човека пред себе си, Бети подаде паспорта си. И човекът бе различен от онова, което я заобикаляше там и което бе оставила за дни зад себе си. Дори й се стори красив.
– Имате ли и български паспорт? – я стресна неочакван въпрос.
– Не… Всъщност, отдавна изтече.
– Но все още сте и български гражданин! – Служителят удари печата, а тя се засрами, че бе пренебрегнала толкова важно нещо.
– Не е важен паспортът, важно е онова в сърцето – каза тя, непропускайки да се заяде с присъщата си упоритост. – Все сме в Европа.
Поклащайки миролюбиво глава, мъжът й върна паспорта и любезно й пожела весело прекарване. Бети сви недоволно устни. Весело! Когато идваше тук, почти никога не бе весело. Но и никъде на друго място не бе весело.
Тя се вля в потока от пътници, носещ я към изхода на малкото, обикновено претъпкано през лятото, летище Сарафово. Дъх на мазут и прясно окосена трева се смесваше с тънкия сладникав мирис на първите разцъфнали рози. Бе толкова свежо и хубаво, че й се прииска да седне и да пие от дъха на земята, да усети живота й… Нейната земя! По лицето й се разстилаше чувствената прозрачна сянка от първото докосване – неизлечимо болезнена, пареща повече от сълзите, отдавна пресъхнали и оставили след себе си тихата печал в погледа.
„Защо никога не се усмихваш, Бети?” – я бе попитала още преди години личната й лекарка. „Не зная…” – бе отговорила тя. За себе си обаче знаеше: въжетата… онези, корабните… износени, се бяха поразбридали и за да ги заздрави, започна да се завръща всяко лято. Да зарежда, както се казва, акумулатора, който пък трябваше да издържи до следващото зареждане. Бе длъжен! Такава му бе съдбата!
Автобусите очакваха пътниците с разтворени врати и багажници, а жълтите таксита пристигаха празни и потегляха натъпкани с летовници.
Бе спокойно и тихо, топло, но не горещо – един чудесен юнски ден на 2011-а година.
Бети извади вибриращия в чантата мобилен телефон.
– Здравей! Да… Току-що пристигнахме. Остана в багажното за куфарите… Кога?
Разбира се! Добре дошли! Обади се довечера, за да говориш с него. До скоро!
Завъртя глава, притискайки капака към дисплея. Симпатяги! Вече зазвъняха. И този път звъненето не бе за нея. На нея вече никой не й звънеше. Или бе отдавна, когато я търсеха. Изглежда бяха забравили телефонния й номер, а някои вероятно ги нямаше на белия свят. На нейния кораб не са останали много от екипажа. Макар и с все още здрави въжета, корабът щеше се люшка единствено с нея.
Заоглежда познатите лица на напористо задърпалите куфарите си към луксозните автобуси спътници. Ето че и Майкъл се зададе, повлечен от общата суматоха.
– Насам, мамо! – Очите му блестяха.
Тя го изчака да натовари куфарите и подхвърли:
– То и да поостана тук, няма да е лошо. Виж колко е свежо! Между впрочем, Кристиян те търси. Имаш поздрави. Плануват да ти гостуват. Трябва да ги посрещнем. Трима… Как е откъм момичетата, Майк? – погледна го закачливо.
– Спокойно, спокойно! Няма момичета. Иначе първата, която щеше да узнае, си ти. – А след това добави: – За съжаление… Скука! Но по-лесно с приятели, отколкото в компанията на някой бълващ пушек комин. Кой е с него? – не можеше да обуздае любопитството си той.
– Не разпитвах. Каза, че са приятели. Ще ти обясни сам довечера.
– Чудесно! С приятели и без женски истории…
Горчивината в гласа му напомняше някаква заучена поза. Дали криеше недоволство, че все още няма комин до себе си? Вероятно.
Тя не бе от вчера и познаваше упорството, с което се отрича най-силно желаното, след като все се изплъзва. Е, прекалено е млад. Това го очаква цял живот – надежди и разочарования на различна цена, които ще избира според портфейла.
Гледаше го с разбиране, преглъщайки всички въпроси. С какво да го успокои?
Че на 18 все още най-добрата компания за чужбина си остават приятелите?…
Чужбина… Казва, че е у дома, но всъщност е и в чужбина. Бе неин ред да се усмихне горчиво. Никак не й се искаше детето й да върви по нейните стъпки: стъпките на горчивината, на самотата и живота сред отчуждението. Дали някога бе помисляла за това?
Качиха се в автобуса и се отправиха към средата, където все още се намираха свободни места. Да! Домът… Малкият апартамент между „Слънчев бряг” и „Св. Влас” ги приемаше за трета поредна година. Идваха всяко лято и оставаха единствено около морето. Пътят към вътрешността на страната не бе актуален. Майкъл не задаваше въпроси, защото знаеше, че ако мама не върши нещо, то за това си има основание. Но дори ограничени около Черноморието, пак им бе хубаво, ужасно хубаво. Слънцето действително бе слънце и топлеше. Не бе осветително тяло, както на север. Морската вода, натежала от сол и водорасли, бе здравословна. Дъх на солено море и писък на чайки. И разбира се, заредени с емоции, претъпкани автобуси към атракцията „Слънчев бряг“. Какво ли значение имаше, че бяха раздрънкани? Важно бе другото, а от него имаше в изобилие.
– Само да дойдат, ще ходим на диско. Става ли, мамо? – Отразената синева блестеше в очите му.
– Разбира се – усмихна се, мислейки, че и на това му дойде времето. Дискотеките! – Аз ще си седя на балкона – вкисна се Бети.
– Е! Все ще се разсееш с някой пред блока. Нали си приятелка със секюритаса! А и тв…
– Благодаря за подсещането. Наистина е време да заспивам пред телевизора. – Отново по навик пооправи гъстия бретон, паднал почти в очите й.
Домът! Широколистните дървета и шуртящите фонтани. Синьото небе и лекият бриз… Тук-таме стърчат имплантирани палми и даже цъфтят средиземноморски бугенвилеи**. Колички с купища сладолед… А въздухът – този специфичен, до болка омайващ въздух гали ноздрите, упорито напомняйки, че си у дома. Бе щастлива, както винаги когато се завръщаше.
Търкалящите се куфари равномерно отмерваха квадратите на клинкера***.
Кафявата врата на апартамент № 146. Пъхна ключа с жест на облекчение. Най-сетне! От затворения между завесите мрак лъхна дъх на дърво и застояла домашна чистота. Бети прекоси през пропуснатия кафеникав здрач. Издрънча корниз. Пред нея – море! Синьо, преливащо в хоризонта море, набраздено от разбиващи се в брега пенести гребени. Синьо и омагьосващо. В далечината на залива, вдясно – очертанията на дългия мост на Несебър, а малко по-наблизо – част от високите хотели на „Слънчев бряг”! Пак се усмихна.
– Погледни какво чудо, Майк! Не е ли истинско чудо? Каква красота, Господи!
Ухилен по младежки, Майкъл обгърна раменете й.
– Всяка година все това казваш, мамо. Предполагам, че както преди ще очакваш изгрева в шезлонга с горещо кафе и същите думи. Не съм ли прав?
– Може би… – колебливо каза тя. – Сигурно! Уморена съм и не ми се разтурят куфари. Все ще намеря нещо в гардеробите като за начало. Изнеси шезлонга ми тук, ако обичаш. Ще си почивам.
– Има ли нещо нередно около теб, Бети? Преди седмица бе при лекаря и според него всичко е наред.
– Добре съм, Майк. По-добре от всякога. Или по-точно: както винаги през това време на годината, ха-ха!
– Защо си толкова уморена тогава?
– Не се бой, момчето ми, здрава съм! Все пак съм над шестдесет. Бъди сигурен обаче, че още дълго ще те притеснявам. – Бети сподави пресиления си смях. – И не ме наричай на име, ако обичаш! Твоята майка съм все пак.
– Обичам да те наричам така, мамо.
Вмъквайки се обратно в апартамента, Майкъл старателно скри тревогата си в усмивка.
След секунди, внимавайки за ъгъла пред вратата, сръчно постави шезлонга върху плочите.
– Силен си. Благодаря ти, момчето ми! Сега бих отпразнувала с чаша сухо бяло и сладолед – подхвърли тя.
– Колко му е! Ще отскоча до магазина. Сухо, казваш…
Дочу гласа му някъде откъм неговата стая заедно с щракането на ключалките от куфара.
– Знаеш, онова с дъх на теменуги. И ванилов… без шоколад! – леко подвикна Бети.
– Свършено! Но след това ще съм на собствено разположение в басейна.
– Твоя работа – отговори Бети, поклащайки се ритмично шезлонга.
Бе доволна, че ще остане сама. Трябваше да планува дните си. Това летуване бе специално.
Чу рязкото хлопване на затваряща се врата. Надигна се и прекоси разстоянието до спалнята. Измежду редицата закачалки с дрехи в гардероба откачи копринения халат. Изу дънките и свали тънката фланелка. Погледна се в огледалото. Все още бе красива за възрастта си; позагладена, но стройна. Въпреки физическото си преимущество обаче, трудно обяснимо, по правило избягваше огледалата. Нагласа, спасяваща я от обикновеното за тази възраст разочарование. Критично заоглежда разсъблеченото си тяло. Попипа гладкия си корем и плъзна ръка по прибраните хълбоци; след тях шията и раменете. По лицето й се разля саркастична усмивка: „Е, все още няма да се срамувам на плажа. Поне изглеждам нормално, ако не очарователно.”
Загъна краищата на халата и пристегна колана. Полюшвайки се в шезлонга, впи потъмнял поглед в пенестите вълни, но съвсем не й бе до тях. Бяха изминали над две десетилетия в емиграция. Зад себе си остави неща, за които през всичките години избягваше да мисли или поне се правеше, че не мисли. Не защото бе безразлична и раните – зараснали, а защото нямаше сили да се връща към тях. Или защото не бе сигурна, че разполага с необходимата сила, за да не се огъне.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Нонжалантно ( ср.) – равнодушно, безгрижно.
*Бугенвилея (лат. Bougainvillea) – южноамериканско растение, разпространено предимно в Бразилия, Перу и Аржентина.
*Клинкер (техн.) – вид декоративни плочки.
