Истински разбираш колко обичаш нещо, когато го загубиш. Загубиш ли го, започне ли да ти липсва, само тогаз става ясна истинската му цена. Цената е производна на търсенето и предлагането или, иначе казано, на обичта и загубата. Обичаш ли нещо, загубил ли си го безвъзвратно, ще платиш и най-голямата цена, за да си го върнеш. Ще платиш максималната цена, съизмерима само с големината на твоята любов.
„Върви народе възродени. Към светли бъднини върви…“
Така започваше всеки мой рожден ден в България. Фанфари, знамена, ученички по тениски и къси гащета, слънце и дъжд. Винаги задължителният дъжд на 24 май, който се изсипваше върху манифестацията изневиделица и отминаваше за броени минути, след като намокри тениските на ученичките.
Тогава се дразнех, че на рожденият си ден трябва да ставам рано, да обличам тъпи тениски и гащета, или черни панталони и бели ризи, гарнирани с червени връзки. Мечтаех си рожденият ми ден да е само мой празник.
„Да ви сполети това, за което си мечтаете“ – проклинат се един друг китайците и са абсолютно прави.
В България, в която израстнах, нямаше отърване от Кирил и Методий, от манифестациите, от буквите, които те са създали и подарили на половината Европа. Аз растях, учех се, работех в света на кирилицата. В моето детство кирилицата доминираше тотално живота. Шепа маргинали, натирени от суперамбициозни родители в английски, испански и френски гимназии, под зоркото око на частни учители от средите на старата софийска буржоазия, сричаха, изпотени от зор – ей, би, си, ди, е, еф, джи, а навънка се носеха радосни крясъци на безгрижно пилеещите в игра на фунийки свободното си време махленски хулигани.
И аз имах частна учителка по английски. Имах късмет. Тя беше руса и хубава студентка по английска филология, на име Джозефина. За сравнение – брат ми изучаваше Екерсли под строгия поглед на мис Минковска, завършила колеж още в царска България. Тя бе строга, слаба и висока дама, към шейсетте, предпочитаща тъмните тонове, черното кафе и цигарите с цигаре. Тя бе единственият човек, на когото майка позволяваше да пуши в къщи.
Като следствие брат ми научи английски перфектно, а аз останах с българските букви и едно разбито сърце, след като Джозефина се ожени за един грък и замина да живее в Гърция.
Когато ми дойде идеята да емигрирам, подкрепена със спечелената зелена карта, се сетих за английския, който си мислех, че знам. Дълбоко грешах.
Нямате си и на представа колко жалки бяха моите „Май нейм из Виктор“ и „Хау олд из йор брадер“ в мидуеста. Веднъж майка – филолог по образование, ми беше на гости в Индиана. Тя стана свидетел на разговора ми с един местен афроамериканец, който беше дошъл да ми продава нещо, от което нямах никаква нужда. Не беше негър, а си беше афроамериканец. Това си е отделна раса, ако питате мен. В емиграция разбрах, че има огромна разлика между негрите от Африка и тези, родени в Америка. Както и да е. Коментарът за разговора ни от майка беше: „Ти говориш все едно, че имаш един гореш варен картоф в устата, а той все едно, че има два такива картофа.“
Какъв ти Екерсли! Мидуест бейби!
Трябва да си емигрант, за да разбереш какво е да живееш извън света на кирилицата. Буквите! От тях започва и с тях свършва всичко. Мелодията на българския език е като майчина приспивна песен. Мелодията на английския е като шума, който вдигат пияните моряци в кръчмата на брега. Те току-що са се върнали от далечни страни и заминават утре пак да гонят хоризонта.
И двете мелодии са хубави, но българската я обичам, а на американската се „кефя“.
Първите години имах главоболие вечер след работа, от непрекъснати усилия да разбера какво ми казват и да кажа най-добре това, което искам. Усетих езика, заобичах го даже донякъде, по някакъв особен начин, но никога не го направих свой. Английският е като любовница, с която имате страстна връзка, пътувате до чудни места, радвате се на новите и за двама ви усещания, но един ден се връщате при жената, с която сте се залюбили като ученици, вървяла сте ръка за ръка през живота, създали сте деца и сте се сляли дотолкова, че сте вече един организъм. Връщате се при кирилицата, при майчината приспивна песен, при детския безгрижен сън – и на кирилица започвате да описвате приключенията си в света на латиницата или японските иероглифи, или китайските такива, или където и да е по света, където ви е захвърлила съдбата. Пишете на български, за да разкажете емигрантския си живот на децата си един ден, когато порастат, но те не растат в света на кирилицата. Техният свят е този на латиницата или на йероглифите, и музиката на английския или китайския език звучи силно в ушите им, а българският е слаб и заглушен, както едно време заглушаваха радио „Гласът на Америка“. Тъпанари! Не ви ли бяха достатъчни фанфарите на 24 май, та трябваше да заглушавате това, което и без туй ни е чуждо. Пуснете го свободно, нека гърми. Страхливци! Та вие не знаете силата на кирилицата!
Започвахме с домашни училища. Жена ми, тъщата, майка ми, бабите на всички български деца в Индиана, встъпиха в ролите на възрожденски просветители. Без много приказки, те намериха от някъде читанки и започнаха занятия, домашни, писане и четене. Започнаха да учат децата на буквите.
Не знам дали през турско възрожденци са били предимно мъжете, но опитът ми в Америка ме кара да се съмнявам в това. О, вярвам, че е имало много шумотевица по кръчмите за свобода и въстание, но вярвам също така, че главното възрожденство се е крепяло на майчината българска приспивна песен.
Започнахме с домашни училища с по пет-шест деца. Елате ни вижте сега. Над двеста български училища в чужбина, повече от десет от тях в Чикаго. Най-голямото там, „Малко българско училище“, наброява шестстотин ученика.
Ето новото българско възрожденство, ето ги новите български възрожденци, които българската държава, разкъсвана от противоречия, болна от демографски срив и изяждана от чумата на предателството, успява упорито да не забелязва.
Всъщност лъжа. Забелязаха ги. Наскоро от средището на българщината – Софийския университет, забелязаха новите български възрожденци. Доцентите и професорите по българска литература, адептите на кирилицата, пазителите на българщината, не успяха да забележат цялото възрожденско движение в Америка. Те забелязаха една негова част. Благодарение на усилията на българите в емиграция, българският език стана официален втори език в американските училища. Това означава, че българчетата тук ще могат да изучават български в училищата си и да се явяват на тестове, след които да получат официално признание от американската държава за владеене на още един език. Не само българчетата ще имат тази възможност, но и тези от американчетата, които имат интерес към нашата култура. Тестовете ще трябва да бъдат оценявани от мастити филолози в Софийския университет и всяко българче ще плати по 135 долара на тези защитници на българщината за техния параф и оценка. Най-сетне можем да оценим колко струват българските букви. За най-уважаваните, най-учените, признатите поборници на българското слово, буквите струват 135 долара!
За мен – български емигрант, пишман писател и графоман, те струват цял един човешки живот!
Колко струват българските букви за вас?
Виктор Хинов,
Индианаполис, САЩ
