„Ако можеха до говорят“
Йордан Йовков
Родопа планина. Няма българин, който при самото споменаване на това име да не почувства умиление и възторг от спомена за прелестните й хълмове и дефилета, тучни ливади, омайни борови гори, полегатите заоблени върхове, мълчаливи свидетели на историята й…
Може би тя е най-гласовитата наша планина. Звукът на чановете, вплетен в този на гайдата, сякаш отлепя човек от земята и там някъде, още по-високо, го издига родопската песен, която и днес се рее в космоса.
Вечер бе. С настъпването на нощта от съседните хребети се спусна ароматът на стотици билки, които опияняват и омагьосват човека. Луната изскочи иззад близкия хълм като огромна огнена пита и озари цялото село. Сякаш да помогне на закъснелите труженици по-лесно да се приберат по домовете. Както винаги, забързани стопани подкарваха животните към къщи. Но тази вечер някои от тях бързаха повече от обикновеното.
Причината за това беше Юсуф, който с цялото си семейство утре щеше да ги напусне и да поеме пълния с неизвестности път на имигранта.
Дълги дни и безсънни нощи му костваше този избор. Но в крайна сметка той и жена му решиха, че си струва, че всичко това го правят в името на трите си деца.
Голяма е притегателната сила на Родопа планина. Трудно може човек да се откъсне от нея. И може би затова сякаш тази нощ беше още по-необикновена.
Нощта на раздялата.
Някой беше казал, че всяка раздяла е една малка смърт. Може би умира нещо вътре в човека. Умира без той да го разбере и същевременно друго се ражда, което да заеме опразненото вече място. Иначе човек би опустял нацяло.
Работни и трудолюбиви хора бяха Юсуф и жена му. На трудолюбие бяха научили и трите си деца още от най-ранно детство.
Преди време той беше вдигнал триката къща, пълна сега с роднини и приятели, дошли да го изпратят. Дълга бе раздялата, както и дълъг щеше да е пътят им.
Да, друго си е да тръгнеш към някоя европейска страна, друго е да прехвърлиш океана и да стигнеш Америка.
Весела глъч се носеше надалеч. Весели бяха гостите. Весели, но същевременно и някак тъжни, бяха домакините. Отвсякъде се сипеха от хубави по-хубави пожелания. И въпреки че бяха искрени и чисти, те не можеха да се преборят с онази невидима сила, свила сърцата на заминаващите.
Изпращането беше в разгара си, когато силни удари по дворната врата накараха гостите да замлъкнат. Едва тогава ясно и отчетливо се чуха викове, съпроводени от дълго и отчетливо цвилене на кон.
Вратата на двора се разтресе за пореден път.
В същия момент при домакините притича техен съселянин.
– Юсуф, Юсуф – запъхтяно извика той. – Конят ти се ще пребие! Какво му стана… Скъса се, избяга, а сега се блъска във вратата… не можем да припарим до него… – разтревожено нареждаше човекът.
Десетки очи затърсиха стопанина. Нямаше го.
***
Няколко дни преди заминаването Юсуф беше продал коня си на свой съселянин. И сега, с първото изцвилване, той го позна. Нещо заседна в гърлото му, като че огромна стяга притисна гърдите му.
– Жена, нека го отведат, аз не мога да сляза сега… – каза той.
Бързо взе стъпалата за горния етаж, където имаше килер без външни стени. Влезе вътре и остана сам с мислите си.
Като филмова лента се завъртя животът му с любимия кон. Спомни си как го беше взел като малко конче. Как го научи да оре, да влиза във впряга, и още, и още… Та той му беше и другар, и пръв помощник във всяка една работа…
Запуши ушите си, но и тук, в глухата стая, го настигна цвиленето, тропотът и суетенето на хората отвън.
“Не може така!” – рече на себе си Юсуф…
Слизайки на двора, взе комат хляб – така правеше винаги, когато отиваше при своя гривест приятел.
Почти всички гости бяха излезли на улицата и наблюдаваха как неколцина мъже държат здраво коня и го теглят към къщата на новия му собственик.
Мъжът обясняваше възбудено на насъбралите се:
– Цяла вечер беше неспокоен, скачаше, цвилеше, не зная как скъса повода, прескочи оградата и… ето го тук. Блъска се във вратата, ще се утрепе! Извинявайте, че ви вдигнах от масата… – добави той виновно. А къде е Юсуф, да си вземем довиждане. Хубав кон ми продаде!
– Ето ме – чу се приглушен, сякаш далечен глас.
Всички погледнаха натам, отдето дойде гласът. Да, това беше Юсуф, но гласът сякаш не беше неговият. А и той самият стоеше встрани от тях. Някак странно. Ръцете му бяха отпуснати, като че опираха земята… В дясната се белееше нещо.
Гледаше, но сякаш не виждаше хората, които дърпаха коня. Викове се смесваха с цвиленето. Трудно можеше да се отделят силуетите на хората, приличащи на безформена маса, вкупчила се около коня. Луната се отразяваше в изпотения му, мощен гръб. А той пристъпяше едва-едва – извил глава към Юсуфовата къща. Още малко и щяха да се загубят зад ъгъла на улицата…
Юсуф не можа повече да издържи. Мъчително и бавно си пое въздух и… изсвири късо, както винаги, когато го викаше. Но сега звукът излезе приглушен. Дори не успя да надвие шума от насъбралите се хора. Юсуф преглътна и примирено отпусна рамене.
В същи миг конят изцвили високо и продължително. Изправи се на задните си крака и отхвърли мъжете, които го водеха. Със стремителен галоп се впусна назад.
Настана огромна тишина. Даже вятърът сякаш спря. И щурците замлъкнаха. Чуваше се само тропотът на коня. Той препускаше като хала към Юсуф.
Хората наоколо изтръпнаха. Дали ще успее да спре? Може би в изблик на радост щеше да го прегази…
Но ето, че той спря така, че сякаш се сля с него…
Сякаш някаква невидима сила свърза два свята за миг в едно цяло!
И така, че тази същата сила озари отвътре и сърцата на събралите се изпращачи.
Юсуф поднесе към устата му комата хляб.
Но конят даже не го и помириса.
Завираше главата си ту под дясното, ту под лявото му рамо.
Човекът изпусна хляба.
И го прегърна.
Насъбралите се наоколо не забелязаха как сълзите, които се стичаха по бузата на Юсуф, падайки се сляха с друга една сълза, много по-голяма…
Високо горе, някак странно и меко, луната се усмихваше.
Васил Бориславов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Васил Бориславов Цончев е роден през 1964 г. във Велико Търново. В България е работил във ВНВУ „Васил Левски“ в родния си град. Преди около 9 години емигрира в САЩ. Живее първо в Чикаго, Илинойс, по-късно се установява във Финикс, Аризона. Има публикувани негови разкази в българските вестници в Чикаго. Както и в сайта „Откровения“, където е публикувал и стихотворения и фотографии, под псевдонима abagar. Разказът „В нощта на раздялата“, публикуван тук, е написан през 2010 г. и е по действителен случай.
Васил обича много планините, приключенията, предизвикателствата. Хората, които го познават лично, го описват като невероятен човек, готов винаги да се притече на помощ в беда, и при най-трудни обстоятелства; като талантлив автор, който е далеч от всякакво желание за слава; както и като голям родолюбец.
.
