Разказ от Симеон Коев
Аз работя на финансовите пазари. Или съм пред компютъра, или през минута-две преглеждам на мобилния котировките и когато реша, купувам, продавам валути, метали и акции. Както заглавието на книгата на двама мои познати: ”Живея в България, печеля в Ню Йорк”. Само дето забравиха да напишат, че не само се печели, но и се губи.
Печелил съм много и съм губил много. Радвал съм се, когато за седмица правя парите на едногодишна заплата, но и ми се е искало да се хвърля от прозореца, когато за месец съм губил пет годишни заплати. Ако някой си мисли, че това е лесно, ще отговоря, че не е така, защото дълготрайно печелят само около 3% от участниците, а да не говорим, че с години съм си лягал всяка вечер след 3 часа и съм ставал след няколко часа. Но тъй като с това се занимавам вече 15 години, започнах да попадам на някои закономерности, които изненадаха даже и мен. В началото тези неща ги говорех със смях и не вярвах в това, но колкото повече време минаваше, толкова повече виждах, че закономерностите работят. С една дума, забелязвах, че когато съм с определени хора, започвам да губя, а с други хора започвам да печеля. Не вярвате ли? И аз нямаше да открия тази закономерност, ако преди години, една позната не ме молеше сутрин да ми прави винаги кафе в магазина си, защото 10 минути след като аз вляза в него, магазинът й започвал да се пълни с хора. Мислех, че си прави майтап, и тогава само се смях. Но след време забелязах, че наистина след като вляза в празен магазин, след 5-10 минути в него вече са влезли пет човека. Така веднъж преди три години, наблюдавайки как хората започнаха да влизат след мене в един магазин, аз се запитах дали и при мене не е така? Дали няма да има хора, които ми стимулират печалбите… и вижте какво открих:
Първо забелязах, че когато съм с един даскал, иначе много лъчезарна и пряма личност, започвах веднага да губя нa борсите. Първите няколко пъти нищо не казах, но когато веднъж дойде изневиделица неканен у нас, отпусна се във фотьойла и на втората минута заспа, а аз на петата минута имах вече $300 загуба, не издържах и се развиках:
– Няма ли поне веднъж да ми донесеш печалба, а не загуба?
Горкият човечец, събуди се от ядосания ми и висок глас, не знаеше какво става… Обиди ми се и оттогава не смее вече да ми идва на гости. Аз съжалявах, но истината си беше такава. Така че, освен с котировките, внимавах и с кого съм. Ако съм с повече от един човек, влиянието се разсейваше и не можех да преценя кой как влияе, но когато съм само с един човек, разбирах, че влиянието му си остава само негово. Така започвах да каня всички приятели самостоятелно на кафе. Лошото се получаваше с мацките, когато ги поканвах и ме питаха кои още ще са там. Аз смотолевях, че съм само аз, те вероятно си мислеха, че ги свалям, а аз предпочитах да е така, отколкото после да ми искат комисионна.
След няколко месеца бях вече наясно и установих с кого не бива да се срещам, когато търгувам. С тези хора се виждах само през почивните дни, когато няма валутна търговия. Разбрах и с кого да се срещам, когато очаквам да направя печалби. Получи се и нещо интересно. Явно жените (с едно изключение) са толкова сложни същества, така си сменят мнението и отношението, че тях ще трябва да ги изучавам поне още няколко години, за да придобия истинска преценка. Но сега имам в главата си един таен списък с няколко човека, с които не трябва да се срещам, и с трима, които влияят изключително благоприятно на моите печалби.
Първият не съм го виждал почти от година. Направиха му някаква сложна операция, роди му се детенце и явно си е зает.
Вторият е женен за работата си! От години работи повече от 12 часа на ден и се възхищавам на волята му да наложи на двайсетина жени да работят като швейцарски часовник. Понеже и много пътува, изхитрявам се да му се обаждам и да му казвам, че е голяма скука, и когато след ден тръгва за Хасково или София, аз тръгвам с него и след 30 минути забелязвам как сметката ми започва да набъбва.
Третият живее в САЩ и идва само за месец тука. Обаче миналата година скитосвахме по едни маршрути из едни планини, и за три дни направих толкова пари, колкото преди това не можах за три месеца. Работата му е такава (занимава се с луксозни лимузини), че е възможно да си говорим много по вайбъра.
Случвало ми се е да ми звъни на вайбъра:
– Симо, Дома за изоставени деца до вас, нали го знаеш?
– Разбира се, нали е на 100 метра от нас.
– Иди и намери двете най-ученолюбиви деца и им дай по 50 лв. Утре ще ти ги изпратя.
Отивам след пет минути, но как да разбера кои са двете най-ученолюбиви деца? Трябва да попитам директорката. А тя ми казва:
– Ела след два часа, ще ги намерим.
Когато отивам след два часа, с директорката там ме чакат две циганчета. Много не ми се вярва те да са най-ученолюбивите, но изпълнявам поръката. Ето това е третият. Сега ще ви разкажа последният случай, който той ми сподели, но никога няма да го оповести.
Понеже при неговата работа има шофьори и от други националности, му направило впечатление, че арабите много се карат и са много шумни, когато спорят в група. Наблюдавал и забелязал, че като започне обаче един от тях да говори, изведнъж всички млъкват и го слушат внимателно, клатейки глави в съгласие. Извикал го и го пита:
– Какъв си ти, бе?
– Никакъв, обикновен шофьор!
Но на нашия човек мира не му дава и пита насаме един от групата араби, с когото си имат голямо доверие.
– О, той ли? Той е принц!
– Как принц? Какво прави тогава тука? Защо кара кола?
– Той може да прави всичко, каквото пожелае, но той си остава наш принц!
Пак го вика този принц и го пита:
– Защо не ми каза, че си принц?
– Това няма никакво значение. Но аз знам, че и ти си принц!
– Как така? Ние в нашата държава нямаме принцове!
– Аз съм сигурен, че и ти си такъв. Забелязал съм как помагаш на другите българи. Как даже и когато те не очакват, ти ги подпомагаш.
На тези думи нямало какво да отговори, защото били верни, но продължил да твърди, че не е такъв.
А от следващия ден всички араби започнали да го наричат с огромно уважение Джан. Това е нещо средно от българските думи „О, Велики, Достапочтени…“ – така, както те се обръщат към своите принцове.
Замислих се. Ние нямаме принцове, херцози или барони. Имаме един шут, който се нарича лорд, и един цар, който дойде като крадец на едро, когото аз наричам Мадридският крадец. Този цар обещава, лъга и краде… и никога вече няма очи да се покаже пред народа, защото такива като мене ще го заплюят в лицето. Но имаме принцове, които чуждите очи са ги видели и разпознали, а ние сме ги захвърлили накрай света.
Сетих се и нещо друго. Как като малък се срамувах да кажа, че съм роден на село. Но минаха години и се разбра, че в това село са избягали последните български боляри – нашите си принцове, които дотогава живеели във Велико Търново. Там, скрити от планини и гори, са си запазили българщината и благородството; и Захари Стоянов описва с възхищение селото, стъписан от това. Някога се срамувах също, че съм българин, а сега се гордея, че съм такъв, и знам, че някой ден ще преодолеем хипнозата, която вече няколко века е упражнявана върху нашия народ (управляват ни глупци и крадци), и ще дойде време той да даде на света най-вкусните плодове в човешката история. Най-добрите поети, художници, певци… най-благородните хора ще се раждат тука.
Дотогава, ако нещо не ви върви в живота, си потърсете такива хора, които само с присъствието си ще ви донесат нещата, за които копнеете.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Разказът е посветен на един български емигрант в САЩ, който е роден и израснал, както и авторът на този разказ, във Велико Търново. Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
.
