На 20 юни 2017 г., в столичната галерия „Фото Синтезис“, бе открита изложба на големия български фотограф Йордан Йорданов – Юри (1940-2009). В дворчето на галерията и в изложбените й пространства на бул. „Васил Левски“ 55 в София се събраха приятели и почитатели на Юри, събраха се много хора. И такива, които са го познавали приживе, и такива, които не са. Изложбата откри Надя Павлова от галерия „Фото Синтезис“.
Тук бяха колегите на Юри Гаро Кешишян, Иво Хаджимишев, Игор Чипев, Надежда Чипева, Георги Папакочев, Цветан Томчев и др. Беше и италианецът Серджо Поджанела, с чиято подкрепа тази изложба стана възможна и който е предоставил фотографии на Юри от частната си колекция. Беше и авторът на книгата за Юри „И додето се раждат лъчите“ Георги Караманев. Бяха и съпругата на фотографа Цвети и най-малката му дъщеря. Бяха приятели, които са го познавали и се радваха, че това събитие се случва. Бяха и много млади хора, между които и фотографи. Беше сякаш и самият той…
Надя Павлова благодари на всички, допринесли за това да се случи тази изложба, която е била организирана повече от година, както и на всички, дошли на събитието. След нея говориха Серджо Поджанела и Гаро Кешишян.
Серджо Поджанела: За мен е огромна чест да бъда тук още веднъж, защото миналата година бях тук за изложбата на Гаро. Това, което изключително много ме радва и впечатлява, е, че сега аз видях тези фотографии в едно портфолио и никога не бях успял да ги видя така всички в една изложба… Аз не бих искал да говоря много, не бих искал и да коментирам изложбата, но искам само да кажа, що се касае до поетиката на Юри, че той – ако вие внимателно наблюдавате всички фотографии – той никога не иска да изгражда персонажи, герои. В неговите фотографии няма герои. Има хора, които и в най-екстремни дори ситуации – в затворите, в психиатричните клиники – благодарение на фотографиите на Юри, успяват да придобият достойнство и нова идентичност. Т.е. тези хора, които са извън света, изтрити от света, откриват една своя нова идентичност.
Гаро Кешишян: Бих пропътувал много пъти тези хиляда километра заради него. Аз съм го правил… Искам само да ви кажа едно нещо. Няма да коментирам неговата работа, тя е пред очите ви, пред сърцата ви. Юри отнесе много светлина със себе си нагоре, много. И се чудя къде ще я пази. Може би ще му стигне слабата светлина на звездите. Понеже той самият беше една звезда в българската фотография, макар и незабелязвана… Сега ще ви помоля да пресметнете сами за себе си колко са важни нещата, които той е заснел. Нищо не е искал, освен да ни каже, че не виждаме добре. Това е част от съдбата на всеки истински фотограф. Той гледа между вас, изстрада това, което вижда, и стана един от героите си. Просто Юри беше такъв.
На откриването бе пуснат архивен запис с гласа на Йордан Йорданов – Юри, в който той говори за фотографията. На края на записа се чува изразът „пространство с много измерения“, откъдето идва и названието на откритата във Фото Синтезис изложба.
.
Един друг глас, този на Рафаело Казаков, прозвуча също на това откриване. Връзката бе осъществена дистанцинно, чрез Скайп, понеже Казаков живее в чужбина и се намираше на хиляди километри от София.
Докато търсех документи със заглавия, които Надя (Надя Павлова – б.р.) да възстанови, попаднах на един неосъществен български проект, който Юри е писал през 1989 г. и е кандидатствал за някаква стипендия. Става дума за обширни снимки в България. Първа част: трудово ежедневие, образование, семейна среда, околна среда, пространство. Втора част: празници неорганизирани, възникнали спонтанно; събори, свързани с религиозни дати – Богородица, Гергьовден, Великден; изпращания на войници, сватбени тържества и др. И третата част на проекта обхваща различни болнични заведения и социални грижи, психиатрични клиники, домове за изоставени деца и деца с вродени недъзи, старчески домове и др. Гледайки снимките, които са качени във Фотосинтезис, вие също ще видите някои от тези снимки направени. Някои в Монголия, някои в Албания, някои и в България. И всъщност, за да видим истинския и най-голям проект на Юри, който е неговият български проект, трябва да затворим очи, защото остана неосъществен. Юри имаше една прекрасна възможност, когато имаше работоспособност, да бъде поддържан три пъти от швейцарската фондация „Про Хелвеция“. И с тях изгради, само след няколко седмици снимане, трите цикъла, от които има извадки в изложените фотографии тази вечер – които са за българските затвори, Монголия и Албания. Чудя се какво би станало, ако Юри имаше парите, времето и спокойствието да направи в разгърнат план тези снимки в България, които остават неосъществени? Така че, за да разберем най-добре постижението на Юри, трябва да гледаме снимките много внимателно, но частично и трябва да затворим очи… И искам само още едно нещо да кажа за колегите, които са по-млади… Да обърнат внимание на невероятната сияйна сива гама, която излиза от снимките му. И която аз, когато подписах некролога, когато той почина, си представях, че всъщност това е светлина, която излиза не от снимките към нас, а от хората, които той е снимал. И се надявам, че някой тази вечер ще бъде достатъчно впечатлен и вдъхновен да осъществи по размах, български или друг проект, който за Юри остана неосъществен. Но красотата на това, което е направил, е пред нас, и можем само да му благодарим.
А ето каква каза на откриването видимо развълнувана госпожа, внучка на една от възрастните жени, снимани от Юри в Созопол през 1970 г.
Аз съм тук по повод на една снимка. Тя се казва „Созопол“, снимана е 1970 г. Снимката беше публикувана за пръв път в списание „Жената днес“ и когато майка ми донесе списанието и го видяхме, занесохме го в Котлен, там живееше моята баба, Мария Петкова Чолакова се казва. И тя беше втрещена. Защото на 69 години за първи път видя морето. И беше много притеснена, защото тя е най-малката женичка на тази снимка, с чехли. И тя не казваше чехли, а казваше пашмаги. И каза: „Ибо, поне да си бях обула обувките, ако знаех, че този човек ще ме снима.“ Много бях развълнувана, когато видях отново тази снимка. Светла му памет на този човек, който е снимал толкова обикновени хора и ни кара нас, техните близки, да се чувстваме щастливи, че оживяват нашите близки. В случая – моята баба, на която съм кръстена.
Попитах по-късно Игор Чипев и Гаро Кешишян какво биха казали на Юри, ако той можеше да бъде сред нас в тази вълнуваща вечер, на откриването на неговата изложба.
Игор Чипев: Никога през живота на Юри не е имало човек, който да може да предвиди какво ще направи или ще каже той. Но много ми се иска, ако ни гледа отнякъде, да се радва така, както се радвам аз на това, което се случва. Радвам се за Юри, радвам се за нас самите, радвам се за българската фотография. Защото не е нужно да класираме хората във фотографията, но сред първите пет Юри е непременно вътре. А виждам, че не само онези, които го помнят, са тука, а има и много младежи, които не го помнят, а биха искали да се докоснат до него. И това е нещо, което нека си пожелаем на всички ни да се случва.
Гаро Кешишян: Ами щеше да замери някого с чушката си… Любимата му реплика беше, като не харесва някого, и му хвърля една чушка от масата. Тази история в книгата е описана (в „И додето се раждат лъчите“ – б.р.), но вижте, ние с Юри кой знае какви философски проблеми не сме разменяли… Разбирахме се и без думи. Но искам да кажа, че Юри е много голям. Не казвам беше, защото още е. Когато го надмине някой, дано да съм жив… Това, че такива хора като него си отиват в бедност и забрава, е закономерност за едни просташки общества. Нашето е изявено просташко общество, защото не само Юри, много хора си отиват в мизерия… Юри би казал всичко, което му идва на устата. Той просто можеше да стои сам срещу камерата си. Всички тези хора (които е снимал – б.р.), все едно гледам Юри. И всички тези деца, които е снимал, все едно са неговите…
Попитах и Георги Караманев, автора на романа „И додето се раждат лъчите“, който е млад човек, от съвсем друго поколение, какво той би казал на Юри, ако можеше да го направи сега.
Георги Караманев: Бих му казал, че много се радвам, че сме стигнали дотук; че много се радвам, че пътят му продължава по някакъв начин, и че съм сигурен, че още много хубави неща предстоят. И много се надявам той да… не знам, той да е удовлетворен по някакъв начин, че рано или късно хубавите неща биват оценени, понякога. Че човек никога не знае, когато губи нещата, какво печели всъщност. Че може да срещнеш приятели на незнайни места и в незнайни времена. Че човек може да има близък приятел, когото не е виждал никога. Да почувства някой друг толкова близък, въпреки че никога не го е виждал, както го почувствах аз.
Мариана Христова
.
