Интервю на Биляна Иванова с проф. Пламен Павлов за Агенция „Фокус“, за книгата му „В. Левски – другото име на свободата“, за това какви са били стремежите на Апостола и какъв трябва да бъде съвременният прочит на идеите му.
Фокус: Проф. Павлов, в книгата „Левски – другото име на свободата“ наричате Апостола стратег и творец на революцията. Какви са стремежите на Васил Левски и кои от тях успява да осъществи?
Проф. Пламен Павлов: Стремежът на Левски и на всички негови съратници, на най-будната, най-радикалната част от българския народ, е Освобождението на страната. Има различни проекти и подходи към тази огромна задача след 5 века чуждо робство. В книгата съм се опитал да покажа, че Левски в много голяма степен предлага един нов, радикален и по-възможен вариант за освобождение на България. В най-голяма степен идеите на Васил Левски, неговите виждания за бъдещето на България и света са изяснени от големия наш учен проф. Николай Генчев. Стъпвайки върху неговите разсъждения и други наблюдения на различни изследователи също стигам до идеята, че Левски има много широка рамка за пътя към свободата. Той не изключва никакъв вариант като подход за постигането на тази заветна цел. При него, много повече от всички други национални водачи, включително и от учителя му Георги Стойков Раковски, всичко е подчинено на военна стратегия и организация. На това, което днес наричаме Вътрешна революционна организация, на тази мрежа от комитети, която трябва да покрие цялото отечество. И в един момент това да даде основание на българите да влязат в преговори с други народи, с Великите сили, да интервенират дори пред османската власт. По този начин да се подготви една държава в държавата. За съжаление, не познаваме стратегическите насоки във вижданията на Левски в някакъв цялостен вид. Той нито е имал време, нито възможност да пише някакви обемисти трактати или теоретични разработки. От записките му, от дописката му във вестник „Свобода“, издаван от Любен Каравелов, от разговорите, от спомените на различни дейци, се вижда, че Левски пръв решава, че силата на нацията е в самите български земи, а не в емиграцията. И Раковски, и Добродетелната дружина, т.нар. Комитет на старите, ТБЦК на Иван Касабов също смятат, че трябва да има комитети. При тях я има идеята да има Централен комитет в самата България, тоест да има два комитета – един в емиграция, един в България. Комитетската мрежа при тях е логистична, трябва да подготвя духовете. Наивно се смята, че българският народ има съответната нагласа, готовност и подготовка. Левски се убеждава, че това не е така. Това е така, защото Левски много по-добре от всички големи водачи на българската революция познава ситуацията на място и това е преимущество. Той познава своя народ още от детството, когато с вуйчо си Архимандрит Василий обикаля по села и градчета в Тракия. Има възможност да се докосне до реалните проблеми на българското население, да има контакти с учители, свещеници и с местната интелигенция. Това му дава много по-верен подход. Не да го противопоставяме на Раковски, Ботев или Каравелов, но Левски е много по-свързан с народа в тези години. Докато те са в емиграция, основното амплоа на Левски е да бъде в самата България, независимо от участието си в Първата и Втората легия. Той много по-ясно от останалите водачи забелязва промените, които са настъпили в българското общество, това, че финансовите ресурси са по-сериозни вътре в самата страна. Левски израства като лидер на средната класа, дори може да се каже на част от това, което наричаме буржоазия. В това няма нищо нередно. Опитите той да бъде причисляван към по-леви структури или в съвсем наивен план към обикновения народ не са правдоподобни. Левски обича всички българи, достатъчно проникнат е от синовна жертвоготовност към целия народ. Самият той произлиза от тези среди, баща му Иван Кунчев е бил средно богат човек със собствен бизнес, както бихме казали днес. И семейната му среда показва, че без правна защита, без ред и законност, дори просперитета на отделни хора и семейства може да бъде застрашен и да бъде превърнат просто в една фикция. Нека да не забравяме, че е изграждал революционни комитети от типа на т.нар. революционни кръжоци, тайни дружини, приятелски дружини и подобни още от 1861 година. Явно е имал контакти с подобни структури, каквито е имало и в Карлово, към такива комитети е призовавал и самият Раковски. В 1863 година, когато става учител във Войнягово, Левски до голяма степен използва професията си, макар че е бил добър служител, като прикритие за създаване на подобни ядра. Същото прави и по-късно в Северна Добруджа. Той има стратегия, която се развива последователно. Най-точният паралел е това, което прави Вътрешната македоно-одринска организация в Македония и Тракия след Освобождението. На практика организацията създадена от Даме Груев, Гоце Делчев и от останалите титани на българската борба в Македония и Одринско, е на практика естествен и жив продължител на делото на Левски.
Фокус: В книгата си пишете: „Левски посвещава живота си на високата цел ние, българите, да бъдем свободни и равни с „останалите европейски народи“. Какъв трябва да бъде съвременният политически и държавнически прочит на идеята, на която Апостола посвещава живота си?
Проф. Пламен Павлов: Съвременният прочит не може да бъде друг, освен това, което казва Апостола и в което вярват всички негови съратници. Той казва, че българското име ще блести, нашата държава трябва да бъде подчинена на едни свети закони и едничката държава в цяла Европа, тоест да се бори за първите места в Европа. Днес сме изпаднали в грозната ситуация да се стремим да бъдем предпоследни, а не последни. В това отношение изключително много сме отстъпили от мечтите и въжделенията на Левски и на неговите съратници. Той вижда една републиканска форма на управление, която е най-модерната за времето си. Ако трябва да я отъждествим със съвременните форми, би могла да бъде съотнесена към типа президентска република. За организацията и за цялата борба Левски казва, че трябва да има вишегласие и демократичните принципи да бъдат водещи. Трябва да има и един старейшина, което казва още през 1868 година до Найден Геров, после го е казвал многократно. Той е за поемането на лична отговорност и за бягство от колективната безотговорност. Това също е съотносимо с най-модерните европейски идеи. Независимо, че Левски е човек, който е живял в църквата, на практика остава монах през целия си живот. Той в много голяма степен е повлиян и от идеите на Античността, на Райно Попович и Френската революция. Това беше показано много добре от проф. Николай Генчев. Той има модерна визия, с чувство за ред и готовност. Това в съвременна България трябва да го повтаряме всеки ден. Днес, когато политиците се изправят на 18 юли и отбележат по достойнство почитта ни към най-големия ни национален герой, да не забравят, че той смята законността за номер едно в развитието на българската държава след нейното освобождение. Той е вярвал, че ще се случи скоро. В крайна сметка макар и да не го е доживял е постигнато на практика с инструментариума, който е постигнат от него. Априлското въстание се простира върху наследството на Левски и създадените от него структури, което се смята за еретически въпрос в историческата литература. Той създаде една „армия от хора“, имах такъв доклад в Карлово. Армия може да се смята като метафора, да го поставим в кавички, можем обаче и да го извадим от кавичките. Самият Хаджи Иванчо Хаджипенчович, един от неговите екзекутори, при разпитите в София казва, че е имало документи за 12 хил. организирани революционери. Киро Толешков казва, че е виждал документ за 14 хил. революционни дейци. Западни консули говорят за десетки хиляди български комитетски дейци. Любен Каравелов казва за много хиляди. Наистина имаме армия, създадена за 2-3 години. Левски затова е против прибързаното вдигане на въстание, защото тепърва тези комитетски ядра трябва да се развиват в по-големи структури, да създават военна организация. В книгата съм наблегнал особено много на това, че Левски много държи на военната организация. Разглеждан е във военно-исторически план, това най- добре е сторено от проф. Николай Генчев без всякакво съмнение. Чисто фактологически неговата биография е разгледана от проф. Иван Унджиев, стъпвайки върху наследството на Димитър Страшимиров. Има много добри познавачи на Левски, сред тях е и покойният ми колега проф. Иван Стоянов. Той беше един от хората, които движеха юбилея за Левски, но за съжаление ни напусна преди съвсем кратко време. На военните аспекти на делото на Левски единственият изследовател, който е обръщал по-сериозно внимание е покойната проф. Цветана Павловска. Мисля, че има какво да се каже и нататък. Комитетите не са някакви дружества за обмен на знания и на идеи. Това е етап, който е бил реализиран през 60-те години на 19-тото столетие. При Левски те продължават да бъдат идейни ядра, за това няма никакво съмнение, но са нещо като днешните военни окръжия. Съжалявам, че толкова опредметявам спора. Те са едни групи от между 7 и 10 души, в устава на БРЦК не е посочен точен брой на комитетите, тяхната основна цел е да събират данни за противника и статистика за силите на самите средства. Да събират средства, да купуват оръжия, да прилагат военни устави. Трябва да имат хора на „първи позив“ или „първи призив“, използват се и двете понятия, да мобилизират по-големи сили. Тези, които са на „първи позив“ са в рамките на 50-100 човека в зависимост от това колко е голямо селището. Тези, които са на „втори позив“ всъщност са всички мъже, които подлежат на военна служба. Благодарен съм на издателите ми, които сами стигнаха до решението на корицата да бъде печатът на Привременното правителство в България, това е което прави Левски. Ако се насочим към мемоарите на редица комитетски дейци и към писма на Левски най-често използваното понятие е Привременно правителство, с печат и лъв, както трябва да бъде за една държавна идея. Има един забавен случай по време на разпитите в София, когато разпитват Хаджи Станьо Врабевски и Петко Милев, тежките чорбаджии от Тетевен, пашите им казват как можахте като умни хора да се подлъжете по такава наивна идея. Те отговарят, че идеята не е наивна и Привременното правителство рано или късно ще победи. Виждаме, че Левски и съратниците му са убедили най-перспективните сили на обществото, средната класа, интелигенцията, хората с модерни професии – лекари, аптекари, телеграфисти, в това, че трябва да се създават държавни структури. Левски има много силно чувство за държавност, която може да бъде постигната със силна армия. Не е вярно, че комитетите не са били добре въоръжени. И чуждите разузнавания пишат, че всяка седмица по няколко десетки револвери и карабини се внасят. Левски има много добра представа за модерното оръжие, решава да гради модерна армия, а не да действа с хайдушки методи. Оттам идва и неговия конфликт с Панайот Хитов и донякъде с Филип Тотю.
Фокус: Залавянето на Левски на практика проваля планираното от него въстание. Можем ли да тълкуваме какво би се случило, ако въстанието беше факт? Съпоставимо ли би било с Априлското въстание?
Проф. Пламен Павлов: Априлското въстание е въстанието на Левски в голяма степен. Там, където са най-силните комитети и най-здравата организация, действат комитетската мрежа и тайната поща, в 4-ти революционен окръг виждаме и най-масовото въстание. Същото важи и за първи окръг с център Търново, където арестите предотвратяват по-големи мащаби. В Априлското въстание участват около 10 хил. въоръжени българи и като цяло не са зле въоръжени. Често са с ловджийски пушки и някакви други импровизирани средства, но има и много модерно оръжие. Османската власт смазва със жестокост въстанието. В Панагюрище виждаме военна сила от порядъка на 1500- 2000 души, с двама командири на полкове. В Батак виждаме 900-1000 въоръжени души. Използвани са съвременните системи на балканските и западните армии, на самата турска армия. Черешовото топче не е толкова смешно средство, както си мислим, то е предназначено да поразява пехота с картеч. То е едно импровизирано оръжие, тъй като няма как организацията да внася и оръдия, за което и Левски си е давал сметка. Нямаме преки данни Левски да има общо с черешовото топче, но самата система на мислене е да се следват моделите на съвременната война. Затова той пише на Панайот Хитов и донякъде с Филип Тотю, че нашата работа не е в Балкана, а в селищата. Затова въстанието трябва да бъде през зимата, когато всички мъже са се завърнали от гурбет. Тогава турската армия ще се придвижва по-трудно, няма да може да събира толкова много припаси и фураж за конницата. Всичко е премислено, неслучайно Левски поставя задача на Ангел Кънчев, който има военно образование, да прави скици на проходите и на укрепени местности. Подготовката е била на много сериозна основа. Не можем да кажем какво би станало, ако въстанието беше факт. Това би било откровено фантазиране, но е факт, че замисълът на Левски е много по-мащабен от Априлското въстание. Той затова се стреми да отлага избухването на въстание. Това го показа колегата проф. Пламен Митев, че Левски е склонен в крайна сметка да поеме тази рискована стъпка, но иска да стане не веднага в зимата на 1972 година, а да се отложи поне с около година. Мащабите вероятно биха били достатъчно големи. Априлското въстание е реализация на тези планове, макар и в по-скромен мащаб, за което пак има обективни причини.
Фокус: Какво е посланието ви като историк и изследовател на живота и делото на Апостола с книгата „Левски – другото име на свободата“?
Проф. Пламен Павлов: Нямам претенции да бъде един от най-големите изследователи на делото на Левски. Специалист съм по други области на историята, но едва ли някой е правил повече телевизионни предавания за Левски. Темата за Българското възраждане ме вълнува още от ученическите ми години. Винаги съм мислил по тези теми, давал съм много интервюта, особено за Агенция и Радио „Фокус“. Не мога да не го кажа в знак на признателност и благодарност. Едно време водих предаване в радиомрежата „Фокус“, където съм се срещал с всички специалисти на тема Левски. Оттук формирах и самостоятелни виждания за едно или друго. За мен той преди всичко е монах и воин. Може да звучи романтично, но той си остава монах като поведение, вярващ човек е, любовта към ближния при него прераства в любов към България и справедливостта. Левски е човек с военно образование, макар и импровизирано. Двете легии на практика са военни курсове. Втората легия, която е 1867-68 година, отначало се нарича българска военна академия. Левски иска от Христо Иванов Големия, записките си по военно лагерно дело. Кореспондира и с ген. Иван Кешелски от руската армия, искайки му военни устави. Стреми се да гради нещо на модерна основа. Една от темите в моята книга е, че става въпрос за предприятие, това не е само романтика. Левски казва, че трябват дела, а не думи и наистина се занимава с дела. Винаги съм имал идея да се опитам да напиша нещо за Левски, независимо дали има годишнина или не, в случая съвпадението е голямо предизвикателство. Идеята ми беше да напиша текст за по-широка публика, без да я подценявам ни най-малко. В книгата, разбира се, има много аналитични моменти. В заключение мога да кажа, че още съвременниците на Левски са казали две много точни характеристики за него. Когато Левски е заловен, Данаил Христов Попов, който е неговата връзка с Румъния и Сърбия, казва с въздишка: „Загубихме най-добрия ни българин“. Това е много обективна и вярна оценка. По това време в отношенията между двамата има лека неприязън. Това е във времето когато приемникът на Левски – Атанас Узунов готви чета, с която да бъде нападната жп линията и да бъде освободен Левски. Тогава много хора са смятали, че той ще бъде съден в Цариград, в турската столица. Дейците говорят помежду си, че властта ще приложи драконовски мерки и е много опасно това предприятие. Един чирпански деец казва: „Да става, каквото ще, трябва да освободим Левски, защото нямаме втори Левски на света“. Мисля, че тази констатация е валидна и днес. Не бива да се подаваме на модните тенденции да го превръщаме в обикновен човек и едва ли не да го свеждаме до себе си, след като не можем да се издигнем до него. Основното, което искам да кажа и да повторя думите на чирпанския съзаклятник е, че нямаме втори Левски на света.
.
