В последния си брой 3 за тази тази година сп. „Роден глас“ – Чехия помества интервю с доц. д-р Здравко Попов, български посланик в Чехия в периода 2006-2010 г. Поради важността на засегнатите теми, препубликуваме това интервю с доц. Здравко Попов, направено от главната редакторка на списанието Камелия Илиева.
ПАРТНЬОРСКИТЕ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ С МИГРАНТСКИТЕ ОБЩНОСТИ ПО СВЕТА
СА ВИСОКА СТЕПЕН НА ДИПЛОМАЦИЯ
И тази година Традиционният събор на българската общност в Микулчице бе уважен от доц. д-р Здравко Попов, посланик на Република България в Чешката Република в периода 2006 – 2010 г. Очевидно, за него участието му в това събитие е кауза, защото доц. Попов има пряк принос за изграждането на паметника на Светите братя на моравска земя, за превръщането на Микулчице в българско място в Европа. Въпреки натоварената си програма, уважаваният гост прие нашата покана да посети и Българския дом на ул. „Америцка“ 28 в Прага, за да споделим с него някои наболели проблеми на българите, живеещи в Чехия.
– Доц. Попов, каква беше ситуацията с българската общност по време на Вашето управление и кои бяха приоритетите на работата Ви с нея?
– Спомням си, че когато започнах да се готвя за мандата си в Чешката република, научих за конфликтите между отделни български дружества в диаспората, от една страна, и между Посолството и диаспората, от друга страна. Пристигнах с намерението да направя опит за обединение на всички българи в Чехия. Положих много усилия в реализирането на тази държавна политика. Стремях се да покажа, че българите в Чехия носят една национална идентичност, имат съвместен живот като българска общност, въпреки многото индивидуални различия, имат обща история на произхода, общи символи и празници, език и култура, и необходимата солидарност при преодоляването на трудности в живота. Има много повече неща, които би трябвало да сближават българите в чужбина, отколкото да ги разграничават и противопоставят един на друг. Трябва да се отдаде дължимото на тези българи, които са уседнали тук, защото благодарение на тях и на техните предшественици в 20 век, чешката държава ги е признала чрез закон за национално малцинство. Ние трябва да се гордеем с това признаване, защото знаете, че има малцинства в Чехия, които не са признати по този закон. Този акт на признаване е и съществен елемент от двустранните отношения между Чехия и България. Затова българската държава трябва да се съобразява с този факт. За да бъде признато едно малцинство за национално по този закон, то трябва да удовлетворява редица критерии, приети от чешката държава: на първо място, че то е уседнало от много години на чешките земи и на второ – че то има значим принос за икономиката, културата и целия обществен живот на тази държава. Признатите малцинства придобиват специален статус, те се подкрепят от чешката държава, те имат свой представител в правителствения Съвет на малцинствата, те имат възможност да получават финансова подкрепа за развитие на своята културно-просветна дейност и т.н.
Беше ми странно, че при наличието на такъв институционален статус, българите имат крамоли помежду си и затова, позовавайки се на този акт на признаване, приех за свой дълг като посланик, че трябва да се търсят начини за преодоляване на конфликтите, разбира се, със средствата на дипломацията. Още повече, че част от българите, живеещи тук, особено по-старите, са чешки граждани, сдруженията са регистрирани по чешките закони. Държавната политика за българите в чужбина приех за своя мисия, и моето чувство беше, че в края на мандата си, за тези няколко години, успях да постигна определено ниво на балансиране на интереси, на преодоляване на екстремите, на сплотяване около българската кауза. Заминах оттук с мисълта, че голяма част от работата е свършена, че българите, независимо от ценностните различия между поколенията, разликите в светогледите, разбират колко е важно да са единни, да са солидарни като българска общност. Тази общност е представена в Чехия от хората на три генерации, дошли по различно време тук, но всяка от тях дала своя принос в обществения живот на страната. Въпреки противоречията, тя има обща платформа, на която различията се събират и обединяват – това е желанието на мнозинството да се поддържат изконните традиции, празниците, културата, даже родната кухня – всичко това има значение. Когато съм идвал тук, в Дома, съм виждал на пръв поглед една обикновена всекидневна ситуация: хора, които играят карти или табла, гледат телевизия, веселят се, споделят си някакви житейски случки или спомени. На пръв поглед това може да изглежда пренебрежително малко, но всъщност именно то поддържа екзистенциалната спойка между хората, между различните индивидуалности и затова е важно да има някакво постоянно място, където да се осъществяват тези срещи. Аз възприех тази къща на ул. „Америцка“ като това естествено място, където хората се събират, общуват, спорят, играят – българското място в Прага и в Чехия, по подобие на българските места в Оломоуц, Острава, Млада Болеслав. Българският дом трябва да бъде съхранен като територия за българската диаспора, където се срещат и се подкрепят съдбите на сънародниците ни.
Наистина съм разтревожен, че въпреки всички усилия, които бяха положени в периода от 2006 до 2010 г. (а и след това, до 2013 „временно управляващите“ продължиха тези усилия), те сякаш са били направени напразно, тъй като виждам, че конфликтите отново са се върнали, отчуждени са отношенията между Посолството и дружествата. Това не може да бъде българска политика към българска диаспора, няма как да бъде оценено това като нормално отношение. Няма диалог между Посолството и българските сдружения. Дори се съдят. В същото време, по законите на природата, хората си отиват от този свят и е тъжно, че си отиват, поради тази ситуация, с лошо чувство към родината си!
– Вероятно знаете, че тази година имаше две отделни празнувания в Микулчице, т.е. направен бе опит за съзнателното разделяне на българската общност, за която Съборът и Поклонението пред делото на Славянските просветители винаги са били символ на единение.
– Това е много печално, наистина. Да се стигне дотам да има две празнувания в Микулчице, е вече наистина ненормално и адски недопустимо. Знаете, аз имам специално отношение и пряк принос за паметника на Св. св. Кирил и Методий. Това беше много дълъг процес, не беше лесен процес – проектът, подкрепата, изграждането на паметника и превръщането на Микулчице в българско място в Европа, в едно поклоническо място, където се отдава почит към делото на Солунските братя и към празника, но се отдава своеобразна почит и към България. Това беше трудно дело. Инициативата беше на Българската културно-просветна организация в Прага, но трябваше да се ангажира българската държава с този проект. Аз си спомням ден по ден, месец по месец, начина, по който се разви този проект. Водиха се разговори с българските институции – Парламент, Правителство и Президентство, които поощриха и подкрепиха легализирането му, включително и финансово – българската държава даде 120 000 евро, отделно се събраха средства от доброволните дарения на много българи, живеещи в Чехия. Помня значимата роля, която имаше тогавашният глава на чешката и словашката православна църква, митрополит Крищоф, защото в началото нямаше навсякъде отворени врати за тази инициатива – получихме подкрепа от Хейтмана на Южна Моравия, от кмета на Микулчице, от директора на музея, но чешкото Министерство на културата трябваше да бъде дълго убеждавано. Трябваше да бъдат преодолени и различни бюрократични трудности. Това беше сериозна политическа и дипломатическа работа, не беше „кръжочна“ аматьорска работа. Всичко се свърши много професионално за близо две години и вие си спомняте как през месец май 2009 г. се бяха събрали няколко хиляди българи на откриването на паметника. Бяха пристигнали сънародници не само от Чехия, Австрия, Унгария, Словакия, Германия, Полша, но чак от Кипър и Испания. Тогава се почувства духовната връзка между българите, живеещи зад граница и българската държава. Това беше съвместен акт на единение – че България не забравя своите хора, напротив, грижи се за тяхната национална идентичност, но и обратното – сънародниците ни, живеещи в чужбина, показаха по ясен начин, че са лоялни към Родината си, че винаги ще останат свързани със своето Отечество. Този ден беше наистина исторически. Тогава аз наистина имах чувството, че нашата мисия е достигнала до успешен стадий, защото възстановихме връзки, които бяха разкъсани и ужасно нагнетени в един предходен период на взаимоотношенията българска държава–българи в Чехия. Покрай проекта „Микулчице“ и работата по него, беше възстановен и религиозния диалог между Българската Православна Църква и Чешката Православна Църква, прекъснат в продължение на близо двадесет години. През 2010 г. ние още повече затвърдихме този празник, защото тогавашният Председател на Парламента, г-жа Цецка Цачева, дойде на официално посещение и беше толкова развълнувана и възхитена от паметника и срещата в Микулчице, че пое инициативата поклонението пред монумента на Светите братя да се превърне чрез държавния протокол в постоянно ежегодно посещение на българска официална делегация. По този начин да се оформят два лъча за български държавни посещения на 24 май – единият лъч да води към Рим и гроба на Св. Кирил, а другият към Микулчице – към мястото на Св. Методий.
И когато чувам, че има два празника в Микулчице за 24 май (на две различни дати) – единият за служителите на Българското посолство, на Културния институт и шепа местни фаворизирани българи, а другият – за голямата организирана диаспора на българите в Чехия (плюс българи от други страни) – това наистина е доста разочароващо. То ме кара да мисля, че наистина е загубена някаква политическа и човешка разумност. Отстрани погледнато, всичко това ми изглежда изключително инфантилно и глупаво. Това е недържавническо и непатриотично поведение. Жалко за постигнатите сцепления, които успяхме да съградим чрез този паметник и чрез този толкова български празник в Микулчице. Аз все пак се надявам, че би трябвало да се появи някаква политическа целесъобразност и разбиране, което да възстанови единството между българите в Чехия, и между българската държава и българската общност в чешката страна. Трябва да се възстановят тези връзки, защото работата на една държава със своите национални общности в чужбина е висока степен на дипломация и политика, и ако в тази работа нещо не върви, значи нещо изобщо куца в дипломацията и политиката на тази държава.
– Ние, българите в Чехия, също смятаме, че издигането на паметника в Микулчице наистина ни обедини и сплоти. Той стана символ на българската интеграция.
– Свидетел съм на всичко това, видях го със собствените си очи. Освен това, ние видяхме в него една още по-дълбока идея, възможност за по-активна политика на България в Централна Европа, възможност за по-активна публична дипломация на България, тъй като този проект интегрираше не само българите в Чехия, но и българите в Европа. Ще кажа нещо, което вероятно не знаете – когато през януари 2009 г. Скопие откри свое посолство в Прага, аз установих добри отношения с първия македонски посланик. Той беше интелигентен млад човек, дружелюбен, открит и с потенциал за развитие. Ние дружахме много активно до времето, когато го поканих да дойде на откриването на паметника на Св. св. Кирил и Методий в Микулчице. Той не дойде и спря да общува – аз го търсех, но той не отговаряше. Срещнахме се случайно на някакъв прием и аз го попитах: „Какво става, защо не дойде на откриването на паметника“? А македонският посланик отговори: „Вие убихте моята мисия тук. Моята мисия беше аз да направя през 2010 г. паметник на македонските апостоли Кирил и Методий в Микулчице“. Тогава разбрах по-дълбокия политически смисъл на този наш български проект, че това не беше обикновена културна инициатива. Може би помните каква напрегнатост и нездрава конкуренция е имало между българи и македонци, когато в Германия са се откривали паметни плочи на местата, където е съден и затворен Св. Методий. През 2011 г. извършихме друг запомнящ се акт, – с решение на Министерския съвет, ние дарихме паметника на чешката държава, превръщайки го в един от историческите артефакти на Чехия. Ако се изследват пластовете и смисловите значения на този паметник, става ясно, че изграждането му започва като идея на една малка общност – българите в Прага и в Чехия, която се подема от българската държава, а към нея се присъединяват и българите от Централна Европа. Така тази идея се оказва свързана с политиката на страната ни, а още по-дълбоко се оказва, че това е една общоевропейска политика. Да не забравяме, че Светите братя Кирил и Методий бяха признати за патрони на Европа от папа Йоан Павел Втори. С празника на Светите братя Кирил и Методий ние защитаваме едновременно национални ценности, европейски ценности и общочовешки ценности. Ако тези значения не се съзнават, ако не се осъзнава, че и това лежи в основата на външната политика на България в тази част на Европа, че за това трябва да се грижим постоянно, значи ние не разбираме за какво сме тук и какво правим. С това разделяне на празника на „наш“ и „техен“, това, което сега се случва, ние показваме, че не сме узрели за сериозна европейска политика, не сме постигнали своето европейско пълнолетие. А научих, че подобно разделяне се е случило тази година и на честването на празника на българското Освобождение на 3 март в катедралния храм „Св. св. Кирил и Методий“ в Прага. Отново „ние“ и „те“. Разделени и отчуждени по време на национални празници!? Все още живеем някакъв домодерен, „балкански“ тип живот, където емоцията надделява над разума, където разумното мислене е подчинено на някакви елементарни представи за добро и лошо, за вина и обида – една серия от емоционални състояния, които продължават да определят насоката на живота ни, на политиката ни, на дипломацията ни. Жалко наистина.
– Ябълката на раздора – Българският дом?
– Този дом трябва да остане български, той трябва да бъде наречен „Дом на българите в Чешката република“, той трябва да е наистина с отворени прозорци и врати за всички сънародници, живеещи тук. Въпросът за Българския дом трябва да бъде решен по един категоричен начин, а това може да стане само с държавно решение за прехвърлянето му на българската общност. Няма друго решение – всички опити да се продава, да се полупродава, да се отдава под наем, трябва да се прекратят. Ако човек ги сложи на голямата скала на ценностите, политиките и принципите, ще види колко жалка е тази нагласа. И какво ще вземем? Някакви пари, някакви дребни пари. Да приемем, че го продадем този дом – ще вземем сигурно няколко милиона лева и какво? Какво решаваме дългосрочно? Дори и малкото нещо, което имаме като възможност за развитие, ще изчезне. Какво си мислим – че ще бъдат преодолени противоречията веднъж завинаги, че ще помогнем на българите в Чехия? Разбира се, че не! Тоест става дума за едно смело решение, което трябва да се вземе и да се спрат тези дела, защото това наистина е гротеска от една страна, а от друга е и доста вредно: България да води дело срещу българи. Каквото и да се е случвало в тази къща, както и да е била използвана в миналото, тази къща има едно специално предназначение, което й е дадено от самото начало – тя е купена от държавата България, за да бъде отдадена на българите, живеещи в чешката държава. За този дом са се грижили и са работили много сънародници. Дори млади дипломати от нашето посолство са идвали да копаят и помагат. Всеки е дал своя принос за това една поизоставена къща да се превърне в чудесен дом. Този въпрос е трябвало да се реши още в първите години след промените и тъй като не се е решил, той е започнал да събира най-различни значения, ревности, апетити кой да го притежава. Започват крамоли, доноси, клевети, от битови до политически обвинения. Този дом има едно предназначение – трябва да се изчистят всички други значения, които са се облепили около него с времето след 1990 г. и да се вземе едно ясно решение.
– Каква е ролята, по принцип, на един посланик – би ли могъл той да помогне, за да вземе държавата това решение?
– Естествено, че би могъл, той е човекът, който представлява държавата и който пази държавния интерес и двустранните отношения. Посланикът не е представител просто на някое ведомство, той е представител на държавността изобщо. Той може и трябва да говори и да действа от името на държавата и следователно, когато има проблем да се решава, посланикът го оглежда от различни страни – от гледна точка на българския държавен интерес, от гледна точка и на интереса на държавата, в която е акредитиран, от гледна точка на характера на двустранните отношения между двете държави, от принципите на външната политика, от имиджа на страната, от мястото на българската общност в целия контекст и т.н. и когато види цялата картина, тогава може да каже: „Правилното решение би било това“. Той носи отговорност за решенията, които неговата държава взема по отношение на другата държава, той не е просто обикновен чиновник, на когото някой му вдига телефона и му казва какво да прави. Напротив, той би трябвало да провери и оцени последствията, които едно действие би предизвикало. И би трябвало да посъветва държавния орган, който му е наредил, че това нареждане не е удачно или подходящо, защото противоречи на националния интерес и на задачите и принципите на българската външна политика в дадената страна или регион. По правило един посланик знае много повече за състоянието на проблемите и процесите в страната на мандата си, отколкото неговият външен министър или друг висш орган на държавата му. Един посланик е съучастник в процеса на взимане на решения от страна на държавата. Лошо е, когато един посланик се държи като обикновен чиновник, вдига рамене и казва: „Ами, така ми наредиха!“. Не, не, това, че ти наредиха е едната страна, другата страна е, че ти си този, който приема нареждането буквално, без да се замисля за последствията, следователно споделяш отговорност от вземането и провеждането на решението. А би могъл да предложиш друго решение. Разбира се, нужен ти е и кураж, не само познание.
Колкото и изтъркано да звучи, истина е, че всяка българска общност в чужбина е своеобразен посланик на своята страна. Българите имат голямо присъствие в Европа и Америка, и ако не разбираме колко важен фактор са те в глобалния свят, следователно не разбираме този свят, не разбираме своите собствени интереси. Мисля, че малките неща са свързани с големите и добре е всеки, който се намира на ръководна длъжност да съзнава това!
