По време на Десетата юбилейна годишна конференция на Асоциацията на българските училища в чужбина, която се проведе в Софийския университет и в Рилския манастир от 26 до 28 юли т.г., представител на нашето издание разговаря с представители на АБУЧ. Към всички бе отправен почти един и същ въпрос, а именно кои са основните постижения на Асоциацията за тези години, откакто е основана. В разговорите стана дума и за Петицията на АБУЧ за признаването на българския език като матуритетен в страните членки на ЕС, както и за Програмата Seal of Bilteracy в САЩ, и по-конкретно в щата Илинойс. Стана дума и за обществено-държавното начало в реализирането на важни за българите зад граница идеи. Какво казаха пред нашия представител д-р Ирина Ботева-Владикова, председател на АБУЧ, доц. Боян Кулов, почетен член на АБУЧ, и Боянка Иванова, член на УС на АБУЧ, може да се види по-долу.
Д-р Ирина Ботева-Владикова, директор на Българо-австрийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ във Виена, председател на АБУЧ:
За десет години в АБУЧ извървяхме труден път, но постигнахме много, според мен. На първо място, това е, че успяхме да обединим хората, т.е. българските училища зад граница. Не всички разбира се са към Асоциацията, то не би било и естествено, но голяма част от тях. И ако не са членове на нашата Асоциация, то поне следят какво вършим, защото ние го правим за всички. Това е първата голямо дело, обединението.
А още по-голямото, въпреки че обединението е едно много важно дело и действие всъщност – друго важно нещо, което се случва, е, че успяхме да се преборим с тежката машина на бюрокрацията, успяхме да създадем контакт с почти всички държавни институции, накарахме ги да ни приемат. Накарахме ги след години – не стана веднага разбира се, а трудно, с много упоритост и настойчивост – да ни повярват, да се вслушват в това, което казваме. Не само да изпълняват нашите искания – това не става лесно, но да се вслушват поне в това, което казваме, дори да се съобразяват с него. Мисля, че това не е никак малко.
А всички други неща ги постигаме стъпка по стъпка. Най-важното е нали развитието на училищата, това финансиране, което получихме, силната подкрепа от различни издателства с материали. В началото нямахме учебници, чудехме се как да ги закупим, как да ги транспортираме. Сега вече това изобщо не е проблем. С голяма част от издателствата сме в много тесни контакти, хората са много отзивчиви, много добри, работят с нас. Затова сме благодарни на всички тях. И си мисля, че когато човек води диалог, когато влезе в едни човешки контакти и срещу него стои друг човек, който действително знае за какво става въпрос, нещата се случват.
Но като цяло това разбира се е динамичен процес. Десет министри се смениха, откакто основахме АБУЧ. На откриването на тазгодишната ни конференция, освен министър Красимир Вълчев, бяха и двама предишни министри на образованието, с които сме работили и е имало резултати. А за други предишни министри – нищо лошо не искам да кажа, може да са били много добри, но може би не им е достигнало време да стигнат до нас.
Що се отнася до Петицията на АБУЧ, тя е нещо, което трябваше да се направи. Защото нашите деца са в неравнопоставено положение в Европа. Да не кажа по-силна дума – дискриминирани. Не може едно испанче да идва в Германия и неговият език, който то владее, да му се признава и то да е на високо ниво. А нашето дете трябва да учи немски (добър вариант е, ако го е знаело предварително), но и английски задължително, испански, италиански, френски, нали по четири-пет езика трябва да завърши в гимназията, в тамошните образователни системи. Къде се нарежда българчето? Значи, то автоматично е обречено на по-малък шанс да стигне докрай. И така децата много често не успяват да завършат средното си образование, именно защото имат слабост по някой от езиците. За Петицията в Европарламента ние ще продължим нашите усилия, имаме препоръки да се обърнем към различни комисии и т.н. Трябва да се заговори за това, трябва да се задвижи мисълта, трябва евродепутатите да стигнат до този проблем. Защото не сме само ние, има много други нации, които имат същия проблем – това са т.нар. нации с малки езици и ние разчитаме на тяхната подкрепа. Но решението няма да бъде законодателно, не може да очакваме това. Европейската комисия няма законодателна функция, те не могат да задължат никого. Образованието е независимо в отделните страни.
Във връзка с българското председателство на Съвета на ЕС, разбира се, че сега е моментът сред приоритетите, които извежда това председателство, да се заговори и за тази инициатива. Това е труден процес, трудна е машината, там е още по-бюрократична. В този смисъл контактите на нашите държавници, ние това искаме от тях, във всяка такава среща, свързана с българското председателство, един от акцентите, който да бъде засегнат, да е за езика. Дайте да направим така нашият език да бъде признат, както са постигнали това поляци, испанци; по този път са вървели, на двустранните отношения. Първата работа на полското правителство например е била да разпрати до абсолютно всички, на всички нива – посланици, културни дейци, всички представители на полската нация по държавни институции в чужбина, че това за тях е първо задължение. Върху това се опитахме да концентрираме вниманието на представители и на нашите институции, то да стане национална политика. И не само за нас, българите в Европа, но и за българите, които са тук – българският език да се съхрани. Това е думата, защото това, което чуваме ние от чужбина – ние сме малко повече изчистени към българския език – понякога ни удивлява. Като например реклами на българско кисело мляко в България, което се нарича йогурт…
Доц. Боян Кулов, бивш председател на АБУЧ, почетен член на Асоциацията:
Много трудно е да се каже кои са най-важните неща, които е постигнала Асоциацията за тези десет години, защото има много неща в много сфери. Най-важното според мен е, че се чу за това ново явление в българския обществен живот – откриването, и то революционното откриване, революционното в смисъл на изключително бързо нарастване, по количество и качество на образованието, на броя на българските училища в чужбина. От бройка, която беше колкото пръстите на едната ръка, броят на училищата стана близо 380, по последни данни на Държавната агенция на българите в чужбина. Това е наистина ново – и в исторически, и в географски план, в социален и в културен. Така че добре е българското общество в България, което общо взето се е втренчило в проблемите си (които разбира се не са никак малки, те са проблеми на съществуването за огромна част от българския народ), да разбере, че има българи, които държат на България, държат на българското, държат да продължават да живеят като българи, където и да се намират по света. И България може да разчита на тези българи. И разчита и сега в голяма степен, и в чисто финансов аспект, и в социален, и в духовен. Това е според мене най-важното, което постигна Асоциацията – и с което и аз като неин член се гордея.
Мога да изтъкна законови промени, министерски постановления. Мога да изтъкна и това, което казах на откриването на конференцията – че дори в новия закон за образованието се чу, че има български училища в чужбина. Това, което не се разбра, е, че тези български училища в чужбина, за които става въпрос в закона, те са определени единствено и само като държавни. Такива са две училища. Така че две училища влязоха в последния закон за българското образование. Останалите 380 очакват тепърва една такава съдба, съдба на припознаване. През цялото време, в десетгодишното съществуване на Асоциацията се борим за това, и по една или друга причина то не успя да бъде реализирано досега. Но ще бъде, според мен.
Аз съм споменавал и преди, в частен разговор с министър на образованието в България, бивш, че български училища в чужбина е имало и преди Третата българска държава, и ще има и след нея. Така че българите държат на читалищата, българите държат на училищата, българската функция в този свят е преди всичко духовна. И смятам, че такава ще остане. И трябваше съвсем ясно в първото Българско председателство на Европейския съюз това да бъде основният приоритет. За съжаление това не е така. Но ще имаме и други председателства, така че… Надявам се, че все още ще има този шанс България да излезе на това духовно ниво, на което е било в средните векове и на което се полага да бъде.
Боянка Иванова, директор на Българското училище „Джон Атанасов“ в Чикаго, член на УС на АБУЧ:
Петицията на АБУЧ за признаването на българския език като матуритетен в страните членки на ЕС, от една страна, и признаването на българския език чрез програмата Seal of Bilteracy или Печат за двуезичност в Америка, от друга – тези две инициативи бяха подети почти в един и същи момент, нали от колегите в Европа и от нас в Щатите. Не, че сме се договорили, но усещаме всички заедно необходимостта езикът ни да се признае по света. Пък и това е една от целите на АБУЧ. Аз от самото начало смятах, смятам и сега, че признаването на езика ни в Европа трябва да е основано на двустранни отношения. Ние сме малък език, ние не сме голям народ, носител на езика, за да искаме да се вземе глобално решение за цяла Европа.
Постижението с включването на българския език в Програмата Seal of Bilteracy в Илинойс е уникално с това, че за пръв път в щата се призна българският език, който да бъде вписан в дипломите за средно образование на децата, които са издържали теста, одобрен от щатското министерство. Но по-важното е, че за първи път българска образователна институция бе одобрена от американско образователно министерство да оценява знания по български език, които да са валидни за американската образователна система. До този момент се използваха други, чужди оценъчни системи, други такива институции, по-скоро частни.
В щата Илинойс това нямаше да се случи без българския генерален консул в Чикаго, г-н Иван Анчев, който е един много далновиден, прозорлив, много политически отговорен дипломат. Още в първите дни на своето встъпване в длъжност той се хвана здраво за идеята и отначало до край, във всички позиции, на всички нива, безусловно съдейства и силно помогна за реализирането й. Искам да кажа, че това е един добър пример, поредният добър пример, в който Асоциацията на българските училища в чужбина постига своите успехи – това е обществено-държавното начало. Прозорливи, далновидни политици поемат идеята, възникнала отдолу, преценяват, че тя е с национално значение и същност, поемат я с отворени ръце и съзнание, че тя ще е добър принос за националното ни самочувствие, и я реализират. Признаването на българския език в един щат, и където и да е в такава голяма страна като Съединените американски щати, не е посилно за един човек, който е на най-ниското стъпало на образователната система. Изисква се точно това съчетаване на инициативата отдолу и авторитета и позицията на една дипломатическа институция. И точно такива хора трябват навсякъде. Не само по отношение на дипломатите ни зад граница, а и вътре в България. Които да се вслушват в исканията, в нуждите на гражданите, за да просперира обществото. Защото хората отдолу по-реално усещат нуждите. И това е начинът за успех, начинът да се реализират важни, добри идеи.
Първото провеждане на изпита по български език в щата Илинойс беше уникално и с това, че деца, носители на езика, наши българчета, които даже ние не познавахме, не всички са от нашето училище, успяха да се явят на изпита, да го вземат и да получат после Печата за двуезичност. За много кратко време постигнахме това заедно, заради тази упоритост, въпреки че нямахме готовност да го направим за края на учебната година, срокът беше кратък. Родителите искат, гимназията не го е приела. Но въпреки всичко учениците се явиха. След теста се борихме децата да получат този печат, защото има такова щатско решение и отдолу има такива желания и такава активност. А с това знание на езика младежите влизат и го представят в колежа, в който отиват, и така спестяват време и средства. Защото в много от колежите, в престижните особено, се изисква един чужд език. В Харвард например това е задължително. И то определени часове и определена оценка трябва да има. Ако ти не си изучавал чужд език, трябва да се запишеш, да учиш, да държиш изпит и да платиш. А с тази Програма ние пестим на българския родител и на българския ученик инвестиции във време и средства.
Всеки американски щат е автономен по отношение на икономическа, образователна, здравна и пр. политика. Програмата Seal of Bilteracy тръгва всъщност от щата Калифорния. Това е инициатива на родители на испаноговорящи деца от Мексико, на латиноемигранти най-вече. Които искат да бъдат признати знанията на децата им като втори език. Така или иначе те владеят испански, някои и писмено, и говоримо, до някаква определена добра степен. Тези родители след това увличат и други съмишленици и правят обществена организация. Испанският език се признава в щата Калифорния. След това инициативата се разпространява и в други щати, в които има не само латиноемигранти, не става дума само за испаноезични деца и само за испански език. Всеки щат решава постепенно за себе си дали да приеме тази програма като собствена политика. Освен щатът, всяко средно учебно заведение трябва да реши за себе си дали да я приложи. Значи, някъде може да са чисто американци, в отделни предградия на Чикаго примерно, или в някой сателитен град. И там няма нужда от такава програма. Защото училищата трябва да си прередактират удостоверенията за завършен клас, а това са средства, дизайн и т.н. И те казват: „Не, няма да я приемем“. Но в рамките на няколко години, от един щат Калифорния, се стига до двайсет щата и непрекъснато се увеличава броят на щатите, в които има Seal of Bilteracy. Илинойс е един от тях.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
И накрая, един видеозапис на изказване на министъра на образованието Красимир Вълчев, на откриването на Десетата юбилейна конференция на АБУЧ в Софийския университет. В словото си министър Вълчев казва, че подкрепя Петицията на АБУЧ за признаването на българския език като матуритетен в страните членки на ЕС, особено там, където има големи български общности. Че за осъществяването на тази идея е нужно активиране на двустранните междудържавни контакти, както и национална кампания. Министърът казва още, че са много важни контактите и сътрудничеството между МОН и Външно министерство по отношение на българските училища зад граница. (Записът е направен от Българското училище в Никозия, Кипър.)
.
