Разказ от Владимир Георгиев
Обажда ми се Доналд Тръмп. На мобилния. Като че ли не ми знае домашния.
– Владе – вика, – ти баща, ти майка.
Ясно. Пак е закъсал с парите.
– Доналде, кое време е, бре?
– Знам ли. Малко съм ошашавен. При мен ще зазорява скоро.
– При мен не – съобщавам му. Той си въобразява, че Земята се върти около Америка, особено около северната част, та каквото е у тях времето, такова и у нас. – При мен не е утро – уточнявам.
– Е, жалко. – Мисли как да ме омилостиви. Американците мислят шумно. – Кое време е при тебе, скъпи друже?
Тоя сега ще ми се прави на метеоролог.
– Иде пладне. Разбра ли?
– Не.
– Браво. Схватлив си. За това ли ми се обади? Да разбереш кое време е при мен?
– Ами да. Знаеш ли, Владе, аз не знам на кой свят съм напоследък. Имам чувството, че не ми е времето. Или съм се рано родил, или рано съм… такова. Залязъл.
Виж го ти! За слънце се смята. Късно се е нацепил и сега не знае на кой свят е. Сабахлем е при него. Пари му трябват. И бира сигурно. Да посрещне утрото.
– „Времето е в нас и ние сме във времето“ – цитирам му Левски, Дякона, нашия синеок пророк.
– Точно така е! – въодушеви се. – Рузвелт ли го е казал? Или Елвис Пресли? Напомни ми да ги поздравя.
– Непременно, аз друга работа нямам. Та за какво, рече, се обаждаш? Пари ли искаш пак?
– Малко съм го закъсал – на комар, нали знаеш. Дай ми трийсет лева, ако имаш под ръка. Прати ми ги по пощата. Или в запечатан плик. Пиши: „До поискване. Ще ги поиска президентът.“ У нас президенти много: бивши, настоящи, бъдещи. Другите няма да се сетят и аз ще ги изпреваря, понеже съм настоящ.
Умен е, значи. Обръгнал.
– По коя поща ги искаш?
– По вашата, че по-бързо ще дойдат.
Щом е опрял до мене, все за пари ще е. Ние, българите, бая се замогнахме последните десетина-петнайсет години. Все пари ни искат. Щото знаят, че тук ги няма, а където няма пари, има глупост. Чули са, че ние парите от балконите ги хвърляме, колчем някой ни се обади по телефона. Не за друго, а защото с пари лягаме, с пари ставаме.
– Добре, Тръмпе – успокоявам го. – Имаш моите трийсет лева. И какво ще получа в замяна? Знаеш, че и аз имам интереси. Кокошки гледам. Туй-онуй.
– Каквото поискаш! Демокрация имам бол, ако я щеш – цялата ти я давам; зелените карти свършиха, но ще ти предоставя моята дебитна карта. Там трябва да има много пари, обаче са ми на депозит, да не си загубя лихвата, затова не ги харча.
– Не ти ли свърши демокрацията вече? – шегувам се наужким. – Все нея предлагаш. Никой не ти я ще, трета употреба е. А и всички знаят, че сметките ти са запорирани. От китайците. Защо ми предлагаш картите си?
– Ами ако мине номерът, нали се сещаш. Джиджи-биджи да става.
– Сещам се.
– И ти би постъпил като мен, сигурен съм. Виж, Владе, приятелите се познават по голяма нужда. Знаем се от деца, аз съм двайсет години по-стар от теб. На година по левче – ето ти трийсет лева. Бъди либартерианец, прати пари, спаси живот, убий мечта.
– Разбира се. Ние, българите, най-много мечти обичаме да убиваме, щото свършиха надеждите. Казах, че ще пратя. Не бери грижа. По пощата. По родната, нашата поща.
– И кога ще са при мен?
– Парите ли? – Погледнах часовника си. – Кое време е сега при теб?
– Иде заран.
– А при мен не е заран.
– Това го чух, Владе. Побързай, моля, изнервен съм.
– Доналде, смятай въпросът за решен. Подир час-два ще се къпеш в моите пари.
– Златен си, приятелю! Цена нямаш!
– Имам – рекох. – Ти нямаш пари, нямаш и време. Тук има време, и пари се намират. Но нали ти цитирах мисълта на един наш светец: времето е в нас…
– И ние почитаме Елвис, моля те. Все едно е американец, а не българин. Какво за него?
– Не е тая мисъл на Елвис. Не го е казал той. Ще го повторя, та да ти стане по-ясно, очевидно бавно схващаш: аз съм в парите и аз съм във времето. Тръгвам с пощата, телеграфически. Като дойда барабар с пачките, тия трийсет лева ще ти се сторят като трийсет сребърника. Така ще направя, че цял свят да те ругае за тия пари. И ще ти оправям бакиите срещу комисионна.
– Това лихва ли е? Приемам я, защото не ми пука за света. Комисионните са ми любими. Ругатнята е ниска лихва. Напълно приемлива. Дори достойна. Справедлива.
– Хм, вие ги знаете най-добре тия неща. Но да, това е цената на парите ми. За трийсет сребърника цялата си демокрация беше готов да заложиш. Това трябва да го разберат всички. Айде, със здраве, трябва да побързам. Тука пладне иде. Трябва да стигна до пощата преди обедната почивка на служителите.
Затварям. И въртя на премиера.
– Шефе – викам, – оня ми иска трийсет хиляди лева. От моите ги иска. Директно го каза.
– Пак ли тоя, бе? Аман. И на мен ми поиска. – Казва го, за да не си помисля нещо; например, че на мен Доналд ми звъни, а на него не. – Аз всеки ден от балкона хвърлям милиони, тоя ми реве за някакви стотинки. Дай му, щом имаш; как ли па да нямаш. Баш ти.
– Нямам. Беден съм като министър.
– Чак пък толкова… Добре де, дай му от общите. Бръкни в касата там. Знаеш как. Кажи им, че е от мое име. Да си го напишат чиновниците в тъпите бележки. Един ден такъв одит ще има спретна, че ще ги ядат тия бележки сутрин на гладно! Още преди да са си изпили бирата! Ще видят те. Касиери-бабиери-пудриери. Хващам им римата. Че на кого е касата, общата, ако не е на мен? Питам. Кой е създал касата? Кой е напечатал парите? Кой върти света? А?
– Ти, кой друг – уверявам го.
А той продължава:
– Парите са обезпечени с всички активи на банката. Нали така пише? Връз хартията. А?
Май така пишеше.
– Да – отговарям глухо.
– А на кого е банката? Това ако не е реципрочен въпрос, здраве му кажи! – оригна се силно.
Върнах го към темата. Риторично.
– Значи да отида при касиерката и да й кажа, че…
– Този телефон не се подслушва – обяснява ми бавно. – Не се упражнявай.
Не знаех. Надявах се някой ден това да е от моя полза.
– Извинявай, шефе. Знам пътя. Ще се оправя сам. Ще вървя пеш.
– И си вземи охраната! – изгърмя гласът му. – Толкова много пари в брой не се носят!
Трябва да е прав, нали през свободното време работи като охранител. А той работно време няма.
Отивам при касиерката, която си беше променила пола от зор, и му намигам.
– Казвай! – мръщи се. Няма вежди, обръснал ги е и е нарисувал на тяхно място гущери. – Спести си пърхането на миглите. Колко?
– Три милиона – лъжа, – знаеш от чие име ида.
– Вие всичките идете от едно място. – Ядосан е. – Но да знаете: накрая всички на едно място ще отидем! Защото там ни е мястото.
Тоя сигурно за рая говори. Хубав човек. С кръгли очилца, като депутат, но не изглежда алчен, само е кльощав и сух, устата му са напукани, сигурно страда от диабет или от трайно, дълбоко и непоправимо разстройство на личността. И на пола.
Брои ги пачка по пачка. Внимателен, уравновесен. По едно време припадна.
– Подпиши – каза в полусън и ми подаде бележка. Касов ордер.
Фалшифицирах се, естествено. И той го знаеше, защото веднага след като видя драскулката, отново припадна. Бях нарисувал хризантема. Много ги харесвам. Стават за подпис.
Докато вършех тая галимация, стана никое време. Пощата спря да работи, защото нямаше ток или защото й беше свършило времето. И на пощата, и на служителите. Потропах все пак на дървените врати на учреждението, те паднаха и установих, че вътре няма никого и нищо. Доналд ще почака. Ако е толкова на зор, да се обади на Тръмп. Ще се разберат. Нали е двуличник, казват злобарите. От Понтий към Пилат.
Обаче на другия ден премиерът ми звъни. На домашния.
– Изненадах те, нали! – радва се. В добро настроение е. Това винаги е лошо. – Ти колко пари даде на Доналд? Щото още иска.
– Трийсет лева само – излъгах и ме присърбя окото, кой знае защо. – Даже обезпечение не му взех. Само демокрация предлагаше. Друго нямал.
– Така е. Проверих. Чуди се на кого да я пробута. Обаче разбери, и ние сме се накиснали в тоя локва, трябва да си помагаме. Виж какво, бъди мъж, познаваме се от детинство, ти си с десет години по-млад от мене, заедно сме служили в дискотеките, иди до касиера и му вземи трийсет милиона лева. Кажи му, че са за мен. Той, Тръмп, напоследък само с мене и с тебе си говори. С кого другиго? Ние останахме само… от демократично настроените, честните, неизкушените люде. Дето всеки ден работят дела. А тия три милиона, дето си ги гепил, донеси ми ги барабар с трийсетте, дето ще ги вземеш. Ще ти платя охраната. Толкова пари в брой не се носят. Мен ще слушаш! Кой друг? Е, и Тръмп, разбира се.
Гласът ми звучеше познато. Като на Доналд. Този отвъд океана. Кое ли време е сега при него? Щото тука е безвремие. Касово безвремие.
А в това безвремие премиерът вече въртеше номера на…
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
