Краят на лятото в Америка идва с ураганите. Те се раждат в просторите на Атлантика и, въртейки се като гигантски бумеранзи, профучават над Карибските острови, опустошават Флорида, паникьосват Каролините и Джорджия, и се изгубват сред върховете и низините на безкрайните и мистични Димящи планини на Тенеси. От другата страна на планините е Средният Запад. Тук ураганите не могат да достигнат и да всеят паника с ужасните си ветрове и стената от дъжд. Тук е страната на техните братовчеди – торнадата.
Деца на безкрайните Канзаски степи, огромните и страшни въздуховъртежи се разхождат необезпокоявани на изток до Апалачите и на запад чак до Скалистите планини. Техните разходки са придружени от вой на сирени, предупреждаващи хората, че истинските господари на тази земя приближават и всички поданици трябва да се снишат в подобострастен поклон. Свободолюбивите американци се крият по мазета и килери, и залостват здраво вратите, докато навън вият сирени, а радиото непрекъснато оповестява на поданиците къде минава в този момент господарят.
„Отдавна не съм минавал насам – изръмжава Канзаският гигант. – Какви са тези грозни кубчета, нацвъкани по моята земя?“
И се разхвърчават покриви и стени сред писъците на сгушилите се в мазетата представители на „най-великата нация на света“.
През върховете на Апалачите двамата гиганти вдигат по една ръка за поздрав. Царят на Земята поздравява Императора на Океана.
„Как е, братовчеде? Топла ли е водата?“ – занася се Торнадото.
„Радвам се да те видя все такъв строен, понесъл се във вихъра на танца. Внимавай да не ти измръзне кръстът от студения арктически въздух.“ – намига с окото си Ураганът.
„Хайде да се разхладиш малко, брат’чед“ – продължава да се закача Торнадото и, загребвайки пълна шепа ледено студен въздух от север, го запраща през върховете на планините в разгорещеното лице на Урагана.
На онзи чак сълзи му избиват на окото от внезапното охлаждане, но и той не остава длъжен, поливайки брат’чеда си обилно с дъжд.
„Вземи да си наквасиш устата малко, че сигурно ти е пресъхнала от този Канзаски прахоляк.“
От тази игра на гигантите въздухът се завихря, объркан накъде да поеме, и залезите стават едни такива особени – розово-червено-виолетови. Мечтата на художника са тези залези. Смесица от цветовете на пурпурната мантия на гиганта Торнадо и тъмносинята тога на господаря на Океана – Ураган, развихрили се като деца във весели закачки и игри.
Така свършва лятото в Средната земя. Един ден донася спарено-влажен въздух от юг, а на следващият ден вятърът рязко се сменя. Студен въздух нахлува от север и завалява дъжд. После пак блясва слънце, като че ли нищо не е било, но във въздуха се усеща вече лека, много лека хладинка, която напомня, че идва краят на времето на зелените листа и непоносимите жеги, и се задава Хелоуин с оранжевите тикви, и Денят на благодарението, с жълто-кафяво-червени багри, постлани на земята като чипровски килим, декориран наоколо с полуоголените клони на дърветата.
Най-хубавото място да се изпрати лятото в Средният Запад е брегът на езерото Морз по залез слънце. Лодките, уморени от дневната гониба всред водни пръски, под лъчите на още по лятному жарко слънце, се прибират по местата си, внимателно провирайки се между вече вързаните на кея свои другари. Слънцето залязва, обагряйки редките облаци в неповторима гама от нежно-розово до тъмновиолетово. По небето бавно се носят от север на юг пъстро оцветени въздушни балони. Те плуват безшумно и величествено в синевата, приличащи на грамадни въздушни каравели. От време на време тишината се нарушава от бумтенето на пламъците на газовите горелки на балоните.
Лятото в Средният Запад обича да го изпращат с халба „Синя луна“ – малцова бира, съчетала в цвета си златото на лятното слънце с оранжево-кафявите тонове на идващата есен. Обикновенно халбата с бира идва с резен портокал, закрепен на ръба й като символ на далечният Юг, където Лятото никога не си отива, а самата халба е изпотена от хладината на бирата, като поздрав от скованата в ледове Арктика, където живее вечната Зима.
Отпийте от бирата една хубава дълга глътка и изчакайте. След малко ще усетите въртенето на Земята, която плувайки като огромен въздушен балон в безкрайният Космос, се поклаща леко, ту приближавайки, ту отдалечавайки издутите си бузи към Слънцето, давайки ни това неповторимо усещане за вечно повтарящо се движение на времето при смяната на сезоните един с друг, характерно за Средната земя. Отпийте втора глътка и се отдайте на течението на Лета. Забравете накъде ни носи тя и просто се потопете в течението.
Ако сте много, но много спокоен, в един момент ще ви стане безкрайно ясно, че никой и нищо, никога не изчезва. Ние сме просто едни малки весели пръски в реката на времето и ако днес си говорим като писатели и читатели, утре можем да се занасяме един с друг, като Торнадото и Урагана, а в други ден да се носим плавно и важно, като цветни въздушни балони в небето. Важното е да разберем, че всеки един край е ново начало, което води до поредния край, и така ще бъде вечно. Животът не е права линия, а е кръг, и всеки от нас един ден се връща там, откъдето е започнал.
И ето, че идва време за втората бира, но тя е начало на съвсем друг разказ.
Виктор Хинов,
Индианаполис, САЩ
Говори се, че лапидарният израз „Стилът – това е човекът!“ принадлежи на Ларошфуко. Художникът, независимо в коя проявна форма – изобразително изкуство, музика, театър, изящна словесност – е намерил своето амплоа от момента, в който е станал разпознаваем сред сонма себеподобни събратя… и сестри.
Още щом прочетох първото изречение, си казах:“-Няма начин да е друг – Виктор Хинов е авторът!“
Е, докторе, разпознах те…
Николай Гусев