Автор: Божидар Чеков
На 15 февруари 2006 г. присъствах на среща на Меглена Кунева с френски журналисти. Пред тях тя сподели различните предчуствия на българите относно приобщаването им към Европейския съюз. В появилия се в България интерес към Франция, тогавашният министърът подчерта желанието за прилагане на френския опит в областа на изпълнителната и законодателната власт у нас. Меглена Кунева не скри, че отхвърлянето от французите на Европейската конституцията е било почувствано от някои българи като отказ към българското присъединяване. Тя разказа как на предизборна обиколка в една тухлена фабрика в Русе, възрастен работник се втурнал към нея и стискайки развълнувано ръката ù, попитал:
– Госпожа Кунева, защо французите не ни искат?
Френските журналисти не обърнаха никакво внимание нито на нейните изявления за внедряване на френския опит, нито на противоречивите чувства вълнуващи българското общество. Техните въпроси бяха ясни и конкретни:
– Защо публичните убийства остават неразкрити?
– Защо корупцията по високите етажи на властта цъфти безнаказно?
Меглена Кунева отвърна притеснена, че не е отговорна за споменатите факти. Нейната работа беше да представя приятно и приемливо България в Европа.
Тогава аз взех думата. Обърнах се към госпожа Кунева със забележката, че щом като се стреми към приравняване на българското законодателството с френското, тя би трябвало да работи и в полза на свободата на Словото и Печата, така както те са гарантирани във Франция. Очебийните противоречиви чувства от двете страни на Европа, свидетелстват най-вече за липсата на качествена взаимна информация и опознаване. В това отношение средствата за масова информация носят най-голямата отговорност. Както без истинско опознаване не може да се стигне до женитба, така и приобщаването на България към Европейския съюз не може да стане без качествена информация. Но за да има качество са необходими конкретни мерки и средства. Във Франция е общоприето, че информацията, пресата и книгоиздаването са стопански дейности различни от другите. Че вестникът и книгата не са обикновена стока, а носители на познания и култура. В последствие данъчното им облагане е минимално. ДДС-то което те плащат за печатарски услуги, хартия и разпространение е 5,5%. Докато изнемогващите български издатели плащат 20% ДДС. Петнадесетте процента разлика в облагането означават оскъпяване на българската издателската дейност и увеличаване на нейната зависимост от рекламодатели и лобита. От тук идва и постоянният стремеж към сензационната повърхносна информация, която отклонява вниманието от истинските европейски предизвикателства.
На въпроса ми за непосилното ДДС, което тежи върху нашите издатели госпожа Кунева отговори, че от Брюксел директива за облагането на пресата до сега не е получавала. За да не я злепоставям, аз кратко отвърнах, че борбата за свободата на Словото не зависи от директиви, а от политическа воля.
От тази среща изминаха пет години. Нито българските еврокомисари, нито нашите евродепутати не внедриха нищо в българското законодателство по отношение на пресата и медиите. Различните управляващи се оправдават с директивите от Брюксел, а издателите все повече се превиват пред капризите на рекламодателите и разспространителите.
След всяко честване на гибелта на Левски, срещата с Меглена Кунева се връща настойчиво в съзнанието ми. Не само заради известната еврочиновничка. Цялата парадност пред паметника на Апостола за мен е израз на комплекс на българската народо-психология. Всяка година политиците, които се блъскат пред телевизионните камери на мястото на бесилката доказват незарастващото чуство за виновност на българите към най-достойния от тях. За разлика от България, никой във Франция не чества кончината на Жан Мулен, ръководител на вътрешната съпротива срещу нацистите, който издъхва от приложените му изтезания, без да отрони дума.
През онзи февруарска виелица на 1873 година, първият български гражданин и първата република в Европа водят една и съща борба за изграждане на общество на свобода и равнопоставеност. Те не са били ръководени от никаква директива. Съвпадението на самотата на Франция и самотата на Левски са изключително впечатляващи. Европейските Крале, Царе и Велможи треперят при мисълта, че френският републикански пожар може да подпали и техните привилегии. Същата тревога споделя и турският Султан. Но докато в Париж се вдигат барикади, Левски увисва на бесилото сам, неразбран изоставен от всички. Затова до ден днешен, никой не знае къде е гробът му. Остава неговият дух. Невидим, но настоятелен, той ни пречи да спим при всяко унижение, при всяко отстъпление и при всяка загуба. Не е ли това заветът на Апостола – Свободата стоù над всичко. За нея не може да има директиви! С всяка измината година според Репортери без граница, свободата на словото в България слиза все по-надолу в световното класиране. Упреците на европейските институции се посрещат от управляващите с удивително безразличие. Портретът на Левски краси стените на всички министерства. Разбират ли нашите министри смисъла на неговата саможертва? Презрението към материалното, за сметка на духовното? Гражданска равнопоставеност, независимо от произхода? Единство между думи и дела – дори и с цената на живота?!
Няма да е лошо, ако вместо да честваме неговата гибел, се опитаме да разчетем и внедрим неговия завет, сигурен паспорт за евроинтеграция.
Париж, 22 февруари 2011 г.
ЗДРАВЕЙТЕ Г-Н ЧЕКОВ !
КАКТО ВИНАГИ НА СТЕ НА ПЪРВА ЛИНИЯ , С ЧЕСТНОСТ И УМ! ИМАМ УДОВОЛСТВИЕТО ЗАДОЧНО ДА ВИ ПОЗНАВАМ, А И ОТ НАПИСАНОТО ОТ ВАС , ПОЗНАВАМ И ПОВЕЧЕ ОТ ЧЛЕНОВЕТЕ НА Б О Д , С ВЪЛНЕНИЕ ПРЕПРОЧИТАМ ОПИСАНИТЕ НЕСГОДИ НА НАШИТЕ ТУРЦИ И ПОЗИЦИЯТА НА ЦЕНКО БАРЕВ !ИМАМ ДОСТА БРОЕВЕ НА БЪДЕЩЕ , ПОЧТИ ВЪВ ВСЕКИ ПИШЕ И БОРЕ ЧЕСТИМЕНСКИ …ЖЕЛАЯ ВИ ЗДРАВЕ !
С УВАЖЕНИЕ ВАСИЛ МЕЛИН ПЛОВДИВ 01,03,2011
„Всяка година политиците, които се блъскат пред телевизионните камери на мястото на бесилката доказват незарастващото чуство за виновност на българите към най-достойния от тях.“
Авторът (г-н Божидар Чеков) много точно е схванал лайтмотива в поведението на поредните властимащи у нас. Неизтребима фарисейщина е белязала всичко, „докопало“ се до заветната държавна хранилка, след като е преминало през труповете на повече (или по-малко) достойни от тях. „28…Тъй и вие отвън се показвате на човеците праведни, а отвътре сте пълни с лицемерие и беззаконие…30. и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници в проливане кръвта на пророците; 31. с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; 32. допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си! 33. Змии, рожби на змии, как ще избегнете осъждането за в геената? 34. Затова, ето, Аз пращам при вас пророци, и мъдреци, и книжници; и едни ще убиете и разпнете, а други ще бичувате…“ (Матей 23:28, 30-34).
„Левски увисва на бесилото сам, неразбран изоставен от всички. Затова до ден днешен, никой не знае къде е гробът му. Остава неговият дух.“
Друга е неговата последна воля и завет към човеците – а не извадени от контекста им и размахвани отляво и отдясно, по повод и без повод мисли и идеи от времето, преди да изреже върху кървящото си сърце на мъченик единствената дума, която населението на тази територия упорито се старае да не си припомня (пък и плутократите услужливо го дундуркат с „Апостола“, „чиста и свята република“ и пр.): „НАРОДЕ!!!“
„Така, когато преди обесването му свещеникът Поп Тодор го попитал как да го споменава в молитвите си, Васил Левски ясно и категорично поискал да бъде споменаван не като революционер, а като дякон (разкайващ се и отдаден на Бога монах). http://iankov.blogspot.com/2007/07/blog-post_3083.html
Ето този е неговият дух и неговият завет – другото е несекващо манипулиране съзнанието на все недозряващото до Народ българско население (засегнатите клакьори на потребния им за омайване на тълпата лапидаризъм „Апостол“ имат думата да оборят тъжната констатация, доказана още в първите месеци след „Освобождението“ на гърба на семейството на Дякона – вж. горната хипервръзка за жестоките подробности на падението българско).
„С всяка измината година според Репортери без граница, свободата на словото в България слиза все по-надолу в световното класиране.“
Свобода на словото… Такова животно нема! Свободата – една от измислиците на буржоазните революции, е избирателна: тя е за онези, които планираха и осъществеха същите тези „революции“ – подплатени с много кървави пари, невъзможни без задкулисната подкрепа на Мамона. Тя е за прах в очите на тълпите, способни да мислят само пет секунди напред – колкото и представителите на пернатото кокошe царство (не е реверанс към галския петeл). Иначе свободата на словото е атрибут в портфолиото на онези, които купуват и продават всичко, но на първо място – човешки (журналистически в случая) съвести.
Просто българският плацдарм се оказа особено удобен Пиемонт за архитектите на Антихриста: къде другаде да намерят такова струпване на едно място на толкова податливи на манипулиране, доведени до получовешко съществуване, хора – идеални за маркиране със знака на Звяра?