Плоско и гладко време дойде в тази погранична територия на обединена Европа.
Икономиката тук, прегряла и леко препечена, се развива гладко, като мас на филия се маже – баш как си трябва.
Здравеопазването, и то, горкото, уж е болно, пък изглажда до болка всеки опит да бъде излекувано. Защо ли? Защото и корупцията ни е гладка – на контрабанда без контрабандисти мяза. У нас колкото по-малко контрабанда има, толкова повече корупция се ражда, защото пропорциите на държавата са гладки и стегнати (бедро на мома), даром санирани, макар и обратни. Обратно пропорционални, де.
Държавни мъже с гладко обръснати глави и плоски мозъци обясняват предимствата на плоския данък. Предимствата са големи, файдата – никаква, но пък от плоския данък по-плоско няма и не може да има. С плоски коремчета новинарки, с изгладена неощавена кожа и титаничен грим като за гръцка комедия, обясняват по телевизиите колко гладка ни е и банковата система, нищо че чат-пат току се пръкнат изключения, които обръщат хастара нагоре и го превръщат в истина.
Гладки са ни пътищата, магистралите, околовръстните отклонения; и портфейлите са ни гладки. И плоски са също. Като безвкусна шега.
И законите са плоски и гладки. Като зачетеш, мед ти капе на сърцето, сюжетът винаги е интересен, финалът – справедлив, защото в законите има толкова много право, че ти иде да се замонашиш от въжделение. А после схващаш търговията с фиктивния морал – този смокинов лист на злото. Законите са сервитьори на парите, досущ като вестниците: който притежава вестниците, и законът е негов. Нима „Държавен вестник“, този музикален орган на парламента, не е вестник? Купиш ли го, ти решаваш кои закони да се публикуват и кои – не. И можеш да ги редактираш дори. Щото иначе няма да ги разберат хората правилно. Съдиите и прокурорите – хептен. А законите са ноти, тях никой не ги чете, само ги слуша; противното е криминогенно и може и да развали заупокойния рахатлък на гладкия живот и на плоското, стенещо, религиозно, просташко безвремие.
До сълзи се смееш на това хрумване. Представяш ли си: законите като вид медия? Защо не? Кой ли ще определя редакционната политика? Кой ще поръчва музиката? Кой ли? Кой? После осъзнаваш, че сълзите не са от смях.
И бъдещето, блат на измечтана торта, плоско е и гладко – накъдето ти види погледът, все същото. Нищо няма да се промени, цял живот по тоя път ще си вървиш, докато не станеш част от блата и не се превърнеш в профанирано минало с мирис на асфалт. Валяк е безвремието.
Грапавина ти трябва, та да се хванеш за нещо. Да пуснеш малък корен, да покълне някаква надежда. Ама няма грапавина. Всичко е гладко. Успешно. Смазано. Плоско.
И те притиска душата, задишаш начесто – вадиш плоското шише, що подпира бърдучето и дамаджаната в мазето, жената просне гладка избелена покривка, накълца салата… И после всичко се изглажда: на плоскочелите, казват, животът им е най-гладък.
Владимир Георгиев
