Разказ от Симеон Коев
Когато личният охранител на царя ме намери, си спомних думите на баща си: „Сине, с това божествено име, което съм ти дал, няма начин някой ден царят да не се опре на твоето доверие.“
Царят ме знаеше само по име и произход, но никога не бяхме оставали само двамата, затова след като отпрати всички и се увери, че никой не може да ни чуе, се обърна тихо към мен:
– Теосфорис, помниш ли още езика на майка си?
Майка ми беше много красива тракийка, която баща ми беше взел за жена в мирните години. Беше ме научила на тракийски така, че малко хора можеха да си помислят, че има нещо гръцко в мене.
– Никой не забравя своя майчин език, господарю!
– Имам за тебе много важна задача и никой не искам да разбира за нея!
– Никой няма да разбере от мене, господарю!
– Задачите са ти всъщност две и ако ги изпълниш вярно и точно, ще те възнаградя богато!
Поклоних се в знак на признателност, но сърцето ми биеше силно и много често, защото си спомних как преди две години царят беше наредил да обезглавят трима от най-близките му приятели, след като в една пиянска вечер те, полупияни твърдяха, че във виното му е добавяна вода. На сутринта царят плачеше по-скръбно и жаловито, даже и от вдовиците на своите вчерашни приятели, но стореното беше сторено!
– Първо, искам да отидеш по най-бързия начин в онези чудни планини Родопа и да намериш онова момиче. Искам да отидеш без кон, с най-окъсаните си дрехи, никой да не знае, че си мой пратеник, и да я накараш да говори. Защото никой не е чувал гласа й повече от година. Ако направиш това, попитай я какво да правим ние тука!
После царят извади две малки кесийки, подавайки ми ги една по една, и каза:
– Това е от жълтото цвете отвъд пустинята на Африка. Ако си ранен или нямаш сили, вземи от него, нали знаеш как? В другата има драхми, ако прецениш, отплати се за съвета на момичето.
Така вървях вече 10 дни, а изминах разстоянието, което нормално ще измине човек за 20 дни. Когато влязох в Родопа планина, минах през приказни места, а вечерно време се завивах в шумата, за да не ме види някой звяр, и от умората заспивах веднага. През две от нощите чух музика, която свиреха незнайни музиканти, която ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Едната вечер открих бавно и внимателно шумата от лицето си и видях светлини, които се движеха като ефирни същества навсякъде около мен. Не смеех да мръдна, за да не ме забележат, че ги гледам.
Родопа беше, както най-красивата, така и най-загадъчната планина на света. Навремето всички богове искали да живеят тук, но Зевс заповядал да са на Олимп, за да може да вижда навсякъде. Казват, че боговете много повече харесват Родопа и гледат все знайно или тайно да я навестяват. Поради това и тук се раждат най-много деца с дарбата да „виждат”. Хората твърдяха, че това са деца на боговете, за което не знаеха даже и майките, защото боговете са спели с тях, след като ги омайвали с тежестта на съня.
Последните три дни вървях, без да си дам и най-малка почивка. Чувствах се, както се чувства ловно куче, което вече се е доближило достатъчно близо до бягащата плячка и близостта му дава небивали сили. Не усещах болките в краката, нито умората, която ме беше стигнала сутринта и ме пусна едва, след като сдъвках листата на онова тайнствено цвете, за което казваха, че помагало за всичко. Когато слънцето преваляше, видях старата и опустошена крепост на траките и знаех, че селцето, където живее момичето, е съвсем близко. Малко преди да залезе слънцето, вече тропах на вратата. Майка й как ли не опита да ме изгони, явно й беше писнало от хора, които имаха нужда и търсиха начин да им се помогне. Но аз стоях твърдо и непоклатимо и с гърлен глас виках:
– Румела, Румела…
Точно, когато слънцето наполовина вече не се виждаше, видях как едно слабичко, неземно красиво момиче излезе и ми се усмихна!
– Кажи ми, Тейчо, какво дириш тука?
Аз отворих уста и застинах, защото така ме наричаше само майка ми, и то в най-малките ми години, преди да й забраня, понеже другарчетата започнаха да ме наричат подигравателно Теочо!
– Ти си Румела? – тихо казах аз и погледнах към майка й, която беше не по-малко изненадана от мене и сега не знаеше дали да продължи да ме хока, или да ме покани в къщата си и да ме нагости, че дъщеря й изведнъж е проговорила.
– Ти говориш, ти говориш… ти говориш – тя викаше сега с възторг и просълзена, а хората започнаха да се събират отвсякъде, за да разберат каква е тази глъч.
– Трябваше да мълча цяла година и да проговоря в деня, в който дойде царският пратеник – каза Румела.
Майка й погледна скъсаните ми дрехи, ясно й беше, че не съм никакъв царски пратеник, но не възрази, да не би Румела пак да млъкне.
– Нека свърша с човека, че път го чака – каза Румела, хвана ме за лакътя и тръгнахме към градината.
И когато никой не ни чуваше, тя продължи, гледайки ме остро в очите.
– Твоят цар иска да разбере дали да подпомогне Магна Гърция. Каквото и да направи, най-богатият гръцки град ще падне след две години. И знаеш ли защо? Всичко се плаща и разплаща във времето. Гърците някога плячкосаха и опустошиха с хитрост Троя, затова същата участ очаква тях. Това, което не е угодно на Небето, то се връща със страшна сила срещу създателите си.
Не знаех дали ще бъди доволен цар Ликургус, но извадих кесийката с драхмите и я подадох. Тя се усмихна и каза:
– Няма да вземам повече пари! Точно затова ме наказа Небето с мълчание за цяла година, защото взех пари, искайки да помогна на нашите. Но ти вземи парите, защото жена ти е бременна и ще имаш момче.
Това не можах да го повярвам и бързо тръгнах да кажа вестите на царя. Той много мисли, но не изпрати никъде войски. След две години падна най-значимия град Сиракуза и после всичко се обърна срещу нас. Ние, гърците, унищожихме с хитрост Троя, но после римляните превзеха всичко, което бяхме изградили с векове. Роди ми се син и това се случи 112 години след смъртта на Александър Велики или осем месеца след като видях Румела!
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.
.
