КОЛЕДНАТА СВЕТЛИНА В НЮ ЙОРК УГАСНА
Валентин Хаджийски, в. „България СЕГА“
Преди по-малко от две години традиционните приятелски връзки между българската училищна общност и Българската православна църква в Ню Йорк бяха в апогея си.
Българско училище „Гергана“ в Ню Йорк, дето работя всяка неделя, имаше традиция още от създаването си през 2004 г. да изнася празничен хоров концерт в българската православна катедрала в неделята преди Коледа, след редовната служба. Това бе нашият скромен принос за единството на българската общност от различни поколения в града. Тържествени, често стъписващо красиви, концертите пълнеха храма до пръсване – малки и големи деца с одухотворени лица, млади семейства и техни близки. Което, разбира се, не става на службата в кой да е друг ден.
То бе и почти единственото в годината докосване до Църквата за почти всички наши деца и семейства, много от чиито семейства, естествено, са от различни етноси и религии, а и много от семействата от български православен произход никога не биха отишли там просто така.
Традицията се дължеше на Стефка Евстатиева, оперната звезда, чийто 70-годишен юбилей току-що чествахме, вокален педагог в училището ни през последните тринайсет години. Стефка е от свещеническо семейство и има старо познанство с митрополит Йосиф II. По-миналата неделя обаче дядо Йосиф се престори, че не я познава, а когато любезно му се „препоръча“, отказа да разреши тазгодишния ни концерт. Взел решение да не допуска „българското училище“ в сградата.
Допълнителни разговори показаха, че миналата Коледа свещенослужителите имали малък скандал с друга малка българска група, която нито е признато училище, нито е свързана с училище „Гергана“. Колеги от второто лицензирано българско училище в града, „Христо Ботев“, което по-рано се помещаваше в училищната сграда срещу храма, разказаха, че светите отци били обидени и на тях, че не им водили родителите и децата си на служба, но преди това сами не били разрешили на същите родители да изчакват децата си от училище в приземието на черквата, дето има скромен клуб.
Опитахме с писмо смирено да обясним на дядо владика, че е объркал училище „Гергана“ с друга организация, и да поискаме пак благословията му за концерта. Бяха направени бързи и тактични постъпки и от страна на генералното консулство в града да се изчисти недоразумението.
Напразно – митрополитът, собственоръчно, по уверенията на мой познат свещенослужител, безмилостно ни посече с отговора си миналия понеделник.
Водещата идея на писмото му е да изкопае непроходима пропаст между „Божия народ“ – богомолците, които ходят редовно на служба в неделя, и които сами по себе си са мили хора и наши познати, но се броят на пръсти и са със средна възраст над 70 г., и останалите – децата, младитесемейства, които в неделя са на училище, всички останали 99% от българите в града, които очевидно не спадат към „Божия народ“.
Владиката ни пише, че богомолците „си излизат от храма, щом вие влезнете в храма за концерт, защото… изпълнявате светски неправославни песнопения, които нямат място в православната ни Катедрала.“
Но това не е истина – богомолците, начело с епархийския настоятел д-р Атанас Пумпалов, мой добър познат от ООН, и с другите настоятели, споменати в цитираната по-горе статия, чакаха винаги с радост появата на децата в храма. Хоровете ни, няколко детски и възрастен, освен детски коледни песнички на български, винаги изпълняваха и рождественски песни от големи български и световни композитори. Концертът винаги завършваше с обща „Многая лета“ за „благочестивия и православен български и американски народ“. Рядък момент, в който всички се чувствахме братя.
Освен това митрополитът пише до ръководителката на училището: „[M]иналата година Вие лично официално сте предупредили катедралния ни свещеник да не поднася в края на службата светия Кръст за целуване и света анафора… че децата Ви са от различни религиозни общности и имате католици, протестанти, евреи, мюсюлмани и атеисти. А Вие като познавате децата си, защо ги водите в православния ни храм да ни изкушавате? Аз лично се страхувам от Вас, защото Вие можете да ни обвините в нетолерантност, прозелитизъм, насилие и harassment“.
Всъщност не само миналата година, а всяка година сме молили светите отци да не се поднася кръстът наред на всички наши деца от хоровете, наредени пред олтара след концерта, а родителите, които желаят, сами да могат да заведат децата си при епископа или свещеника. Както впрочем е и редът за всички други посетители в църквата. Още повече, че концертите ставаха след края на черковната служба. Молбата ни не винаги е бивала уважавана.
В училището ни учат деца от български етнически произход, понякога далечен, или родени в България, или с родители български граждани, сред които и български турци, татари, евреи, арменци, роми, деца с родители американски и други протестанти, католици, хиндуисти, шинтоисти, и, разбира се, атеисти и агностици. Приемаме с радост всички желаещи да се запишат децаи това е не само нашесобствено разбиране, но и изискването за недискриминация по смисъла на американския федерален закон, по който сме инкорпорираникато училище с нестопанска цел.
Всички наши деца са обединени от обичта си към България, която възприемат и по наше внушение като вълшебна приказка, към българския език, българското училище и приятелите си там. Имахме искрено желание да запознаем децата и с БПЦ като важен фактор за формирането на нашата народност и пазител на голяма част от историята ни като народ и държава. Коледните концерти ни предлагаха чудесен – и всъщност единствено достъпен – формат за тази цел.
Не е възможно например да приемем представители на БПЦ в клас да преподават вероучение – това, добре е известно, е категорично забранено за училище с нестопанска цел от американското законодателство. А освен това, честно казано, БПЦ няма нужния педагогически ресурс за такава работа.
И така, една прекрасна рождественска традиция с 13-годишна история, обединяваща българитеот различни поколения и произход в Ню Йорк, е погубена. Почти никой българин в града не одобрява това, мнозина миряни са разгневени не на шега. Погубена е традицията без наложителна причина, без лоши чувства – на срещата с президента Радев на 22 септември в генералното консулство се видяхме с дядо Йосиф и разговаряхме много приятелски, без да става дума за концерта.
Изглежда инициативата иде „отгоре“. В свое интервю отпреди две години тивериополският епископ Тихон, предстоятел на църковното настоятелство на патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”, казва: „Има едно синодално решение от 2011 г., което забранява православни и инославни да бъдат на едно място. Та нали планетата Земя е едно място, на коетоживеем всички. Когато сме в самолет, той да пада ли, ако на борда му се окажем хора с различна вяра? Или ако почне да пада, да не се молим, защото има и друговерци, които се молят? Трябва ли да сложа детектор на църквата, за да видя кой какъв е, преди да влезе в нея? Това са огромни недомислия, които неясно защо се решават в Светия Синод.“
БПЦ притежава голяма част от българската история, но не иска да се научи как да привлече днешните българи под покрива си, да докосне душите им, да „адресира“ реалните им духовни и социални потребности. Тя очаква ние, „културтрегерите“, както презрително ме титулува наскоро познат клирик, във връзка с разочарованието ми от владишкото писмо, да им събираме и ги снабдяваме наготово с вярващи. Както иска в България държавата да я пусне наготово в училищата, да й даде ex officio достъп до събрани не от нея деца – и до държавни заплати.
В Ню Йорк не само много от българските деца са с различен етнически произход, но и църквите са буквално на всеки блок, почти всички – в пъти по-внушителни от нашата, и поне пред половината има надписи, че „всички вери са добре дошли“. А БПЦ не само не иска в храма си български деца, пеещи песнички за Коледа, но и невярващи българи изобщо. Невярващите нямат право да й се месят.
Но как БПЦ служи на самите си вярващи? Българите в Ню Йорк, разбира се, имат приятели американци, били са на американски религиозни служби на разни изповедания, например упокойни, усетили са що са истински духовници, що е истинска духовна общност, и без да щат, правят сравнение с БПЦ. Как тя помага на вярващите да се справят например с екзистенциалната си тревога пред смъртта? Знае ли как да утеши скърбящите, да отдаде достойна, или поне великодушна, почит на живота на покойника, да сплоти общността с надежда за вечността на живота? Всеки, който е ходил наскоро на българско православно опело в Ню Йорк, знае, че не – БПЦ не знае и не умее такива неща.
Българските училища в Ню Йорк също са в постоянна конкуренция с американските за място в сърцата на деца и родители. Голяма е радостта ни, когато дете от първи клас, ходещо през седмицата в елитно американско училище на Upper East Side в Манхатън, ни пише, че харесва българското училище повече от американското, или когато татко на петокласничка казва, че ще доведе американската учителка на сина си при нас да види как със занятия веднъж в седмицата се постига повече, отколкото при тях за пет дни седмично.
Работата с детските души, с всяка от тях, one at a time, изисква много труд, търпение, посветеност, любов и професионално умение. В нея няма царски, нито владишки пътища.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел.ред.: Съжаляваме за това решение на Негово високопреосвещенство владиката Йосиф и за това, че децата от Български детски хор и училище „Гергана“ вече няма да изнасят концерти за Рождество Христово в българския митрополитски храм „Св. св. Кирил и Методий“ в Ню Йорк, за което пише авторът Валентин Хаджийски във в. „България Сега“. И не защото няма в САЩ към някои храмове и български неделни училища, или деца и родители, които се черкуват; и не защото образованието и вярата не могат да бъдат съчетавани. А защото българските православни храмове в САЩ са, както е известно, не само духовни средища. Те имат и друга роля, каквато нямат в Родината. А именно и на особен вид средища за българските емигранти. А ситуациите на противопоставяне и недоверие няма да накарат по-скоро светски настроените родители да се обърнат към православната вяра, нито ще напълнят храма Божи с възрастни и деца. Но ще лишат и възрастните, и децата, ще лишат българските емигранти в Ню Йорк от едно празнично събитие, което ги е обединявало, и което са очаквали и провеждали всяка година с радост.
.
