Не съм напускал страната за повече от седмица-две, не мога да живея в чужбина. Така съм устроен.
Срещам се, разговарям, ходя насам-натам, гледам променящи се селища. Някъде е добре, другаде не толкова, на трети места е развала.
Променят се хората. В облекло, обноски, групирания, по произход… За пръв път съм видял чернокож човек в края на 50-те години. Стоеше на балкона на един хотел. Сега там е Министерството на правосъдието. Отдолу се беше събрала тълпа от любопитни. Сега в квартала ни живеят чернокожи. Никого не впечатляват. Цигани има, но са омешани с българите и не могат да се отличат, ако не ги познаваш.
По улиците вървят хора, говорят си сами. По телефона. В автобуса, в метрото, в трамвая – седят вторачени и чатят.
Преди години имах кучета. Нито едно с каишка. Събирахме се кучкарите, бъбрим, наоколо кучета се гонят. Сега водя куче с повод, дето се разтяга, кучкарите се заобикаляме. Кучетата се лаят и допуснем ли – сбиват се. То е като образ на минувачите, да не кажа „гражданите“ – движат се на разтягащ се повод.
Винаги по медиите са лъгали, но доскоро ми беше ясен интересът. Сега често лъжат от любов към спорта или поради невежество.
От ден на ден, дали от възрастта, не зная, в мен се засилва усещането че съм Другаде. Не съм в родната си България.
Страната все повече става Чужбина. Терминал 2 няма значение.
Петко Симеонов
