Интервю на Георги Н. Николов
с писателя и университетски преподавател проф. Лъчезар Георгиев
.
– Проф. Георгиев, на какво равнище се намира българската наука днес? Какво е запазила от предишни години и какво й липсва по-конкретно във Вашата област “Книгоиздаване и библиотечно-информационни дейности“?
– Когато говорим за развитието на съвременната хуманитаристика, не бива да пропускаме дейността на добри изследователи с много творчески попадения, свързани с проучване на книжовността, като някои от авторите са и с международна известност. Ако трябва да соча имена, рискувам да пропусна някого, и то незаслужено. Списъкът е дълъг. Радостно е, че има приемственост и усилията през годините не са отишли напразно. Разви се и българската библиография, и библиотекознанието, а в сферата на книгознанието и въобще на науката за книгата проучванията са познати в Европа, а и по света. Все пак, от наука към практика пътят не е лесен. Става въпрос за материална база, която невинаги удовлетворява, а възможностите на университетите са скромни да развиват например учебно книгоиздаване, да насърчават учебна дистрибуция и промоционалните дейности в тази посока, и затова подкрепата на съюзните организации и браншовите структури занапред ще е решаваща за развитието и просперитета на обучението, за развитието и на научните знания, които да отговарят на съвременните процеси в технологиите, дигиталното и конвенционалното книгоиздаване, на науката за книгата, информацията и модерното библиотечно дело.
– Трудно ли съвместявате научната, издателската и писателската работа, или те взаимно се припокриват? Бунтар ли сте по душа и срещу какво?
– Не е лесно да се съвместяват тези на пръв поглед различни дейности, но общото, което ги обединява, за мен е творческото начало, идеите, целите, задачите и методите, които прилагам, подходите за осъществяването им. В цялата работа с писането обаче има и майсторство, което се учи дълго, човекът на словото – било но научно или художествено, трябва да умее сам да редактира текстовете си, да формира точните и верните критерии, което обаче се гради бавно, година след година, творба след творба. Дори самият издателски процес, свързан с твоя публикация, може много да ти помогне, да те научи… Дали съм бунтар? Не се примирявам с неправдата, воювам според силите си срещу злото и в ползата на добрите, справедливите каузи. Много често в художествените ми творби има подтекстови внушения и по тези общочовешки проблеми. Но нека читателите сами да открият тези послания…
– Разказите Ви са почти изцяло свързани със съвременността. Струва ми се, че в социален и общочовешки план тя е нелицеприятна. Осветявайки я за читателя, очаквате ли той да стане по-добър, мислещ и самокритичен?
– Действително, като изключим историческите ми романи „Два пъти окачван на бесилото“ – за Ботевия четник Сава Пенев, и „Палатът на Карагерови“, както и няколко исторически разказа, повечето от белетристиката ми – и романите, и разказите, интерпретират съвременната действителност с големите проблеми, социални, нравствени, както и тези, свързани с проникване в психологията на героите, с такова белетристично изображение, в което има детайли, лайтмотиви, общочовешки послания, втори план на наратива и повечето са отправени към читателя с идеята да надникне в себе си, да стане съпричастен към съдбата на героите и дори да открие в някои от тях и себе си. Да, иска ми се хората, докоснали се до моята белетристика и публицистика, да станат по-добри, да преосмислят света и да го променят, да го направят едно по-красиво място за живеене…
– Част от белетристиката Ви е свързана с Европа и в частност – с Португалия. Кога открихте ярката й същност и стремите ли се да изградите духовен мост между нашите две страни? Какво е всъщност тя за Вас като цветен тематичен извор?
– В периода 2013–2017 г. имах щастливата възможност на няколко пъти да пребивавам в Португалия, започнах да изучавам португалски език, да ползвам тамошни литературни и документални източници и така се роди документално-пътеписната ми книга „На брега на Лисабон“, сетне публикувах разкази с португалска тематика в двуезичната си книга (на български и английски) „Лице на ангел“ (Angel’s face). Един цял раздел „Книжовен Лисабон“ за съвременната португалска книга публикувах през 2014 г. в монографията си „Страници от историята на книгата“. Но изминалата 2017 г. бе особено благодатна, защото издадох белетристичния си сборник с разкази и новели „Джобни истории на път към океана“ с португалски сюжети, и монографичното изследване „Загадъчният нобелист“, което представя големия португалски писател Жузе Сарамагу с неговите творби, със значимите му послания, с преводните му книги у нас, с дейността на лисабонската фондация „Жузе Сарамагу“, чиято дейност имах възможност лично да наблюдавам и да напиша за разностранната й работа и след смъртта на писателя. Всичко това, смятам, е още един мост на приятелство между българския и португалския народ в сферата на културата, на научната и литературната комуникация.
– Пишейки за света, пораждало ли се е у Вас желанието да емигрирате? Да се отскубнете от вечните нашенски проблеми, за да творите на спокойствие за отбрана публика? Да отплавате от някое пристанище към хоризонта? Да бъдете български учен и писател в диаспората…
– Аз съм пътешественик по душа, а и в действителност съм обикалял доста места, някои от които и съм описал, и са ми служили за интериор, а и за идеи и сюжети при различни художествени ситуации. Но все съм бързал да се върна при корените си. Вярно е, обаче, че пътуванията са ми помагали както в научните проучвания, свързани с книгата и печатните комуникации, тъй и в белетристичното творчество. Да припомня, след няколко месечно пребиваване в Босна и Херцеговина по време на свирепата драма в началото на 90-те години на миналия век имах вдъхновението да напиша по свежи впечатления романите си „Босненска рапсодия“ и „Безумна любов“, публикувани от наши издателства през 1992 и 1993 г. През 1997 г., година след месечно пребиваване в Кралство Белгия, издадох авторския си сборник „Една нощ в Антверпен“. През 2011 г. бях в Италия и година по-късно бе издаден сборника ми с разкази „Полет до Малпенса“. Пътуванията ми до Португалия продължават да ме вдъхновяват и мисля да продължа с още творби вдъхновяващите си изживявания, дори подготвям още нещо за публикуване… Колкото до творците, наши писатели и поети в диаспората, аз уважавам много техните постижения и ще се радвам те да бъдат издавани и популяризирани и у нас, а и по-света. Разбира се, както повечето хора, свързани с писменото слово, ми се е искало да се откъсна за по-дълго, да забравя делничните проблеми, да пиша в чужбина на спокойствие при една приятелска и добронамерена среда. За съжаление, реалностите у нас са други и на малцина наши писатели се отдава да загърбят делника, да спестят повечко и да поемат към непознатото. Тъй като някога работих в Босна като музикант, знам какво е да си далеч от семейство, роден дом, приятели, изпитвал съм дълбока носталгия по родината. Някои колеги в наши дни имат нагласата да преодолеят това състояние, да оставят всичко зад гърба си и, омерзени от нерадостната нашенска действителност, да продължат напред. Както впрочем го прави героят ми от разказа „Лисабонският странник“ в моите „Джобни истории…“. За себе си обаче не съм сигурен как бих постъпил, ако се наложи. Времето ще покаже какъв ще е пътят ми.
– Как си представяте книгата на живота Ви? Какво бихте искали да съдържа, за да оцелее във времето и динамично менящата се политическа и гражданска матрица? Отминало ли е времето на барикадите за сметка на удобното социално съзерцание?
– Много трудни въпроси… Действително, светът бързо се променя и неговата динамика изисква дълбочина на посланията, оригиналност и бих добавил още, прозрения отвъд времето и пространството, което е много трудно дори и в най-задълбочени творби. Изправени сме пред предизвикателството: кое ще е трайно, значимо и актуално, както са успели в значимите си идеи световните класици, или книгите, които пишем, ще останат библиографски регистрирани просто като поредния книжовен факт на съвременността ни. Мисля, че творците трябва да останат верни на себе си, да следват творческото начало и житейската правда, да откриват язвите на живота, неправдите на обществото и да ги бичуват с изобразителната сила на словото, дори с риск да станат неудобни и да изпитат на гърба си гнева на властниците. Прекаленото оригиналничене в търсене само на увлекателни и забавни сюжети, занимателна интрига, хепиенд и други тънкости на наратива без философско проникновение и сериозна мотивираност на посланията може в определен исторически отрязък да изглежда модерно и дори злободневно, но впоследствие, освен книжовният факт и евентуалният финансов резултат в репертоара на дадена издателска компания, както и ефимерната слава, всичко да отшуми и да се забрави. Аз не бих могъл да дам рецепта за творческо дълголетие и тук, мисля, творецът сам трябва да открие онези значими и дълговечни послания, които да го утвърдят, с които да го запомнят и много след като нашето поколение си е отишло от света. Има и някои неща в творчеството, които зависят и от спецификата на жанра… Отделно пък си мисля, че онези творци и критици, ратуващи за т.нар. „чисто изкуство“ и абстрактните идеи в литературата, е добре да се взрат назад в годините и да видят доколко са оцелели принципите и нормативите на индивидуализма, на идеологическите норми, на различните литературни направления; какво е останало от всичко това, кое е ценното, кои са изкуствено създадените литературни кръгове; какво е достигнало в същинския си вид, пък и кое от всичко от това няма да се окаже поредната утопия…
– Ще посъветвате ли читателската публика при подбора й на наши и преводни заглавия?
– Да четат! Да не спират с процеса на четене, той ражда мотивация, формира знания и е носител на по-висока култура и интелигентност. Да се връщат към класическите образци, да се запознават и с новите имена в преводната литература от европейски и световни автори, но и да не забравят, че и в България има също талантливи белетристи, поети, публицисти, документалисти, а познаването на родната литература може да ни вдъхне увереност, познания, самочувствие и, когато се наложи, достойно да ни представя пред Европа и света.
– И на финала на нашия разговор: какво си пожелавате в личен и професионален план?
– Иска ми се да съм здрав, за да напиша още оригинални творби, които да са вълнуващи, актуални и полезни. Да имат своите значими послания, да съдържат иносказателност и подтекстови внушения, да имат интересна, увлекателна форма и четивно съдържание. Пожелавам си да открия онзи издател, който не само да издаде творбите ми, но и да ги продуцира най-удачно, да ги сведе по възможност до по-голяма читателска аудитория. Готов съм за нови срещи с нея както у нас, тъй и по света.
.
