През нощта – сняг, през деня – дъжд. Имунитетът на стария организъм се разклаща. Одрипавелите телеса отдавна са спрели да излъчват аромата на благороден мускус. Младите смръщват носове, нетактично питат: „Откъде е тая кисела миризма на ацетон?“. С две думи: „старост-нерадост“. И пр., а ла Петко Р. Славейков (който не разбира, си е за негова сметка – да е чел…).
Казват, че само витамин „Це“ спасява положението. И лимони, щото те го съдържат в големи пропорции…
…Ядеше ги, както се ядат ябълки. Не, не изстискваше сока, а направо хрупаше плода с кората барабар. А, да – и неизбежната пура – дори по време на изпити… Така съм го и запомнил. Но най-вече и с урока, който ми преподаде и запаметих за цял живот…
…Академик Любен Василев!
Не ми писа двойка. Върна ме. И не за липса на знания по Гражданско право. Не. А за неуместно изговаряне на общоупотребими думи там, където същите изпълняват функцията на юридически термини.
![](https://www.eurochicago.com/wp-content/uploads/2018/03/77-6-580x495.jpg)
„Фактически“…
След като три пъти бях употребил тази дума при отговора на първия изпитен въпрос, академикът престане да си яде лимона, смръщи вежди и ми показа вратата на кабинета си: „Тук се учи право, а не е улична седянка! Имате предвид „юридически“, а изговаряте по махленски „фактически“… Научете, че тези думи са термини в правото, и престанете да ги пробутвате като общоупотребима лексика!“
Никой студент никога не е бивал щастлив да го върнат от изпит. Е, не е като „Слаб (2)“, но си е негативно изживяване. За себе си мога с чиста съвест да кажа, че съм благодарен и задължен на акад. Любен Василев за изгонването ми от изпита. Тази случка стана нещо като „turning point“ в отношението ми към българския език и към правната лексика, в частност.
Оттогава датира интересът ми към допустимостта на употребата на една и съща дума като термин (в правото, и не само) и като общоупотребимо понятие. Ето конкретни примери:
– „Страна“. В правото под „страна“ може да се разбира:
страна в правоотношение;
страна по договор;
страна в някакъв казус (съдебен или друг).
В този смисъл в устата на юриста (пък и в юридически текст) би прозвучало неуместно едновременното произнасяне на плевелната фраза: „От една страна, пък от друга страна…“ и съчетаването й със съответния юридически термин.
Още повече, „страна“ е не само общоупотребимо понятие, но и специфичен термин в редица науки:
– математика (алгебра, геометрия, планиметрия, тригонометрия и пр.);
– медицина;
– география;
– история;
– и пр.
Много пъти навикът на говорене и писане без предварително обмисляне („Нали всички така казват…“) води до изкривяване смисъла на употребения термин. Особено често се наблюдава подмяната на близки по звучене термини.
Например:
– „приложение“ – „прилагане“
Докато „приложение“-то е нещо материално, то „прилагане“-то е действие. Макар граматически и двете думи да са съществителни имена, те изпълняват съвсем различни роли. „Намират приложение“ е така сраснало с ежедневното мислене, говорене и писане, че дори светила в науките го „прилагат“, без да се замислят…
Подобен е друг симптоматичен случай на близко звучащи термини:
– „статус“ – „статут“
„Едно на ръка“ е, че „статус“ не е просто юридически, но и медицински, и психологически, и биологически, и на още други (не само!) науки термин. Според авторитетния Webster „Статус е състояние, условие или съотношение, както и позиция, респ. ранг“. Напоследък и „Facebook“ набъбна от милиарди „статуси“…
Успешно положилите (поне пред мен преди половин век…) изпита си по Международно публично право бъдещи юристи отлично знаят, че едно от названията на международния договор е „Статут“. Например, „Статут на Международния съд на ООН“. Т.е., в правото статутът не е състояние, позиция или ранг, а юридически задължителен текст, който може да има различен произход – от международна конвенция с последваща ратификация или конфирмация на приетия документ до решение на публично или частно юридическо лице.
В случая със „статут“-а положението не е по-различно от този с „приложение“-то. Постоянно се натъквам на груба правна неграмотност на най-високо управленско ниво, вкл. международно. Наскоро, във връзка с нашумелите напоследък проблеми с бежанците, ми се наложи да потърся българския превод на Convention and Protocol Relating to the Status of Refugees. Открих го на стр.320-342 на „Права на човека. Сборник от международни документи“, Обединени Нации, Ню Йорк. – 1962. Бях изненадан, шокиран и… натъжен – ако в такова издание, осъществено от най-висококвалифицирани специалисти в най-авторитетната международна организация са възможни толкова много нонсенси, то какво да очакваме от многомилионната армия юристи по света? Например:
- още в заглавието те удря подмяната на „статус“ със „статут“ – и то при кристално ясния оригинален английски текст (вж. по-горе);
- преамбюлът, както и текстовете на чл.чл. 7, 12, 13, 15,16, 17, 18, 21, 22, 23, 24, 25 не правят изключение; някак самотно се откроява „Член 20. Купонно разпределение“, единствено в който е употребен адекватният термин „статус“;
- несъответствия се наблюдават и в Протокола към Конвенцията, но тук объркването е само в заглавието и преамбюла.
Сякаш за да подчертае принадлежността си към полуграмотната част на юридическата гилдия и като своеобразна „черешка на върха на сладоледа“, изпъква „Член 40. Клауза за териториално приложение“ (стр.335).
Дългогодишната ми работа като преподавател, научен работник и редактор на преимуществено текстове с юридически характер заостри вниманието ми към говоримата и особено към писмената форма на езикова изява. За себе си открих, както вълнуващото богатство на родното слово, така и многобройни примери на безобразното му осакатяване от иначе претенциозни и с апломб изказващи се нашенци.
Като даде Бог живот и здраве, ще споделя наблюденията си върху тази преинтересна материя с любознателната нашенска публика.
Николай Гусев