През нощта – сняг, през деня – дъжд. Имунитетът на стария организъм се разклаща. Одрипавелите телеса отдавна са спрели да излъчват аромата на благороден мускус. Младите смръщват носове, нетактично питат: „Откъде е тая кисела миризма на ацетон?“. С две думи: „старост-нерадост“. И пр., а ла Петко Р. Славейков (който не разбира, си е за негова сметка – да е чел…).
Казват, че само витамин „Це“ спасява положението. И лимони, щото те го съдържат в големи пропорции…
…Ядеше ги, както се ядат ябълки. Не, не изстискваше сока, а направо хрупаше плода с кората барабар. А, да – и неизбежната пура – дори по време на изпити… Така съм го и запомнил. Но най-вече и с урока, който ми преподаде и запаметих за цял живот…
…Академик Любен Василев!
Не ми писа двойка. Върна ме. И не за липса на знания по Гражданско право. Не. А за неуместно изговаряне на общоупотребими думи там, където същите изпълняват функцията на юридически термини.
„Фактически“…
След като три пъти бях употребил тази дума при отговора на първия изпитен въпрос, академикът престане да си яде лимона, смръщи вежди и ми показа вратата на кабинета си: „Тук се учи право, а не е улична седянка! Имате предвид „юридически“, а изговаряте по махленски „фактически“… Научете, че тези думи са термини в правото, и престанете да ги пробутвате като общоупотребима лексика!“
Никой студент никога не е бивал щастлив да го върнат от изпит. Е, не е като „Слаб (2)“, но си е негативно изживяване. За себе си мога с чиста съвест да кажа, че съм благодарен и задължен на акад. Любен Василев за изгонването ми от изпита. Тази случка стана нещо като „turning point“ в отношението ми към българския език и към правната лексика, в частност.
Оттогава датира интересът ми към допустимостта на употребата на една и съща дума като термин (в правото, и не само) и като общоупотребимо понятие. Ето конкретни примери:
– „Страна“. В правото под „страна“ може да се разбира:
страна в правоотношение;
страна по договор;
страна в някакъв казус (съдебен или друг).
В този смисъл в устата на юриста (пък и в юридически текст) би прозвучало неуместно едновременното произнасяне на плевелната фраза: „От една страна, пък от друга страна…“ и съчетаването й със съответния юридически термин.
Още повече, „страна“ е не само общоупотребимо понятие, но и специфичен термин в редица науки:
– математика (алгебра, геометрия, планиметрия, тригонометрия и пр.);
– медицина;
– география;
– история;
– и пр.
Много пъти навикът на говорене и писане без предварително обмисляне („Нали всички така казват…“) води до изкривяване смисъла на употребения термин. Особено често се наблюдава подмяната на близки по звучене термини.
Например:
– „приложение“ – „прилагане“
Докато „приложение“-то е нещо материално, то „прилагане“-то е действие. Макар граматически и двете думи да са съществителни имена, те изпълняват съвсем различни роли. „Намират приложение“ е така сраснало с ежедневното мислене, говорене и писане, че дори светила в науките го „прилагат“, без да се замислят…
Подобен е друг симптоматичен случай на близко звучащи термини:
– „статус“ – „статут“
„Едно на ръка“ е, че „статус“ не е просто юридически, но и медицински, и психологически, и биологически, и на още други (не само!) науки термин. Според авторитетния Webster „Статус е състояние, условие или съотношение, както и позиция, респ. ранг“. Напоследък и „Facebook“ набъбна от милиарди „статуси“…
Успешно положилите (поне пред мен преди половин век…) изпита си по Международно публично право бъдещи юристи отлично знаят, че едно от названията на международния договор е „Статут“. Например, „Статут на Международния съд на ООН“. Т.е., в правото статутът не е състояние, позиция или ранг, а юридически задължителен текст, който може да има различен произход – от международна конвенция с последваща ратификация или конфирмация на приетия документ до решение на публично или частно юридическо лице.
В случая със „статут“-а положението не е по-различно от този с „приложение“-то. Постоянно се натъквам на груба правна неграмотност на най-високо управленско ниво, вкл. международно. Наскоро, във връзка с нашумелите напоследък проблеми с бежанците, ми се наложи да потърся българския превод на Convention and Protocol Relating to the Status of Refugees. Открих го на стр.320-342 на „Права на човека. Сборник от международни документи“, Обединени Нации, Ню Йорк. – 1962. Бях изненадан, шокиран и… натъжен – ако в такова издание, осъществено от най-висококвалифицирани специалисти в най-авторитетната международна организация са възможни толкова много нонсенси, то какво да очакваме от многомилионната армия юристи по света? Например:
- още в заглавието те удря подмяната на „статус“ със „статут“ – и то при кристално ясния оригинален английски текст (вж. по-горе);
- преамбюлът, както и текстовете на чл.чл. 7, 12, 13, 15,16, 17, 18, 21, 22, 23, 24, 25 не правят изключение; някак самотно се откроява „Член 20. Купонно разпределение“, единствено в който е употребен адекватният термин „статус“;
- несъответствия се наблюдават и в Протокола към Конвенцията, но тук объркването е само в заглавието и преамбюла.
Сякаш за да подчертае принадлежността си към полуграмотната част на юридическата гилдия и като своеобразна „черешка на върха на сладоледа“, изпъква „Член 40. Клауза за териториално приложение“ (стр.335).
Дългогодишната ми работа като преподавател, научен работник и редактор на преимуществено текстове с юридически характер заостри вниманието ми към говоримата и особено към писмената форма на езикова изява. За себе си открих, както вълнуващото богатство на родното слово, така и многобройни примери на безобразното му осакатяване от иначе претенциозни и с апломб изказващи се нашенци.
Като даде Бог живот и здраве, ще споделя наблюденията си върху тази преинтересна материя с любознателната нашенска публика.
Николай Гусев
