След разказа на Даниела Вълканова от Чикаго (вж. тук), днес продължаваме поредицата „Ефектът на пеперудата и ние„, заради която открихне дори група във Фейсбук (вж. линк).
В групата зададохме въпрос: Замисляли ли сте се накъде върви светът, възможно ли е той да стане по-добър и мога ли аз да го подобря поне мъничко?
Помолихме и всеки да разкаже някоя случка от своя живот*, като написахме:
Групата е създадена не само, за да прочетете някоя от интересните истории в нея, а да проявите усилие и сами да допълните разказите с Ваш спомен, с Ваша история или с нещо научено, което да добавим към написаното дотук. За да се помни доброто и да се знае каква огромна сила е то. Животът всеки ден нагледно доказва, че дори съвсем непознат, съвсем обикновен човек може да промени съдбата ти. А ти да промениш след това съдбата на другиго, а той на следващ… Защото още древният мислител и философ Сократ е забелязал (вж. тук), че по силата на всеобщата вселенска връзка между явленията, добродетелите и пороците на хората, те оказват своето въздействие не само върху самите техни носители, но и върху техните близки, приятели, съграждани, върху следващите поколения и дори върху целия космически ред на нещата.
По-долу поместваме размислите по темата на Красимир Бачков, който ни ги е изпратил с думите: „Разказ как някой или нещо са повлияли в живота ми, за да тръгна по нов път“.
Красимир Бачков е роден през 1958 г. в Добрич. Живее във Варна. Завършил е Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Работи като учител по изобразително изкуство, директор и помощник-директор на училище. Автор е на сборниците с разкази „Дългият път през тунела“ (1994), „Синият кон“ (1997), „Кураж за другите“ (2005), „Слънце за двама“ (2010); на сборника с разкази и новели „В очакване на утрото“ (2006). Както и на романите „Легионът на обречените“ (2000) и „Българчето“ (2013).
Красимир Бачков има много национални награди за проза.
Превеждан е на английски, руски, украински и словашки. Член е на СБП – София, Сдруженията на писателите в Добрич и във Варна. Съосновател и редактор на в. „Антимовски хан“. Късометражният филм „Учител“ (2014) е направен по неговия чудесен разказ „Докато пáри“. Публикуваме го отделно тук (вж. линк), защото е още едно доказателство, че Ефектът на пеперудата съществува и действа.
КАК СТАНАХ УЧИТЕЛ
Още по времето, когато бях ученик, вече не беше престижно да си учител. Уважението, наследено от някогашните даскали, все още го имаше, но заплатите бяха малки, а изискванията към учителите – големи. Трябваше винаги да бъдем в добър външен вид, да не ни виждат почерпени с алкохол, да не се впускаме в любовни афери и изобщо да бъдем пример за подражание. А какъв пример бих могъл да бъда, със заплата от сто и двадесет лева, когато всеки стругар или кофражист получаваха поне триста лева месечно възнаграждение? Да не говорим за хилядите малки и големи партийни шефове от номенклатурния апарат на комсомола и партията. Те имаха облаги, за каквито един учител дори не смееше да мечтае!
Като дете никога не беше ми минавало през ум, че един ден ще стана учител. Мечтаех да стана летец, но бях зле с математиката и естествено се разминах с мечтата си. Възхищавах се на писателите, защото можеха да създават, подобно на Бог, свои светове, герои и случки. От първи клас четях приказки всеки ден, а след трети започнах да надничам в книгите за възрастни и постепенно бях увлечен от магията им. Постепенно и неусетно си изградих критерии за четене и още щом пипнех нова книга, можех по няколко признака да разбера струва ли си да я чета или не. Дори не помня кога започнах сам да пиша, но трябва да е било в малките класове, защото наскоро намерих тетрадка от онова време, където имаше доста интересен текст, писан от мен.
За да стана учител, повлияха две клетви и една случайност в живота ми.
Вече в гимназията, имах две учителки по български език и литература. И двете бяха интелигентни и умни. Част от учебния материал засягаше творчеството на Гьоте и Пушкин, където всичко ми харесваше неимоверно, но друга част разглеждаше „Илиада“, „Антигона“ и „Ад“ на Данте, които не ми бяха по вкуса. За едните автори и творби знаех повече, отколкото бе нужно, а за другите – почти нищо. И по предмета, който ми бе любим и винаги получавах шестици, цъфнаха една след друга две двойки. Това ме подразни и като вироглаво магаре се заинатих да не чета изобщо книга, която интуитивно не приемам или ми налагат насила. Започнах да споря с кротката и спокойна учителка за стойностите на различните творби и дори да печеля споровете. Независимо че тя бе много по-ерудирана от мен, аз печелех симпатиите на класа, защото никой не харесваше древногръцките герои. Това я изнервяше и един ден, в който бе изпаднала в лошо настроение, вдигна показалец към небето и тихо каза:
– Винаги съм казвала, че имаш талант за писане. Дано един ден станеш учител, а не журналист или писател! Така ще разбереш колко несправедлив си бил към мен!
Някои от съучениците ми се изсмяха, други просто не обърнаха внимание, но аз помня тези думи и до днес.
Втората клетва получих от един селски даскал, когото хванах в магазина, където бях на стаж, да краде. В края на учебната година ни пратиха в различни магазини за няколко дни на стаж. Общо взето се шляехме край продавачите и не допринасяхме особена полза за оборота. Аз се случих в магазин за спортни стоки. Помещенията му бяха доста раздвижени и имаше място, което оставаше скрито от погледите на всички. За краткото време на стажа ми там хванахме двама крадци. Единият крадец бе циганче, мушнало под ризката си чифт гуменки, а другият – малко момиче, задигнало цвички за гимнастика. Двата нарушителя се разминаха с подръпване на ухото и кратко „конско“ от управителката на магазина, но през последния ден на стажа си случайно видях възрастен мъж, който пъхаше чифт китайски кецове в охлузена пазарска чанта. Споделих това с продавачката на касата и, когато мъжът тръгна да излиза от магазина, бе спрян и изобличен в кражбата. За беля, в същото време влезе милиционер и работата стана дебела. Започнаха обяснения и се разбра, че мъжът е учител на село, с много ниска заплата. Имал син на моята възраст, който искал китайски кецове, защото бяха модерни по това време. Човекът нямал пари да му купи, затова ги откраднал. Накрая се разплака и раменете му се разтресоха от мъка и унижение. Бях потресен и съжалявах, че издадох несретника. Все пак му се размина и, след като върна кецовете, на вратата на магазина мъжът се обърна и с още мокри очи каза:
– Може и да си прав, момче! Дано един ден станеш учител, за да разбереш болката ми сега!
Когато „Албена“ беше курортен комплекс, в който свободно можехме да ходим на плаж с колите си, да паркираме където намерим и да се радваме на слънцето и морето, се случи нещо, което ме потресе. Беше събота или неделя, а аз и жена ми бяхме взели дъщеря ни на плаж, независимо, че беше още бебе. Опънахме един чаршаф, да пази сянка на малката, и се отдадохме на заслужена почивка. Предния ден се бях карал с партийния секретар на завода, където работех като художник. Той беше чешит с ограничен интелект, нисък, грозен и упорит като магаре. Упрекна ме, че съм нарисувал глупав плакат, и нареди да го сваля от мястото, където бе закачен. Аз се изсмях, защото проектът беше от партийния календар, който висеше на стената в стаята на секретаря. Това естествено го ядоса, а когато просто му отгърнах листа на съответния месец и му го посочих, започна да мига често-често. Глупост беше сътворил самият той, но не искаше и не можеше да го признае, затова се заяде за събирането, което беше станало два дни преди това в ателието ми. След работа празнувахме рождения ден на един стругар и се почерпихме, разбира се. Секретарят имаше доносници в завода, които му докладваха за всичко случващо се. Не бяхме сторили нищо лошо, затова се ядосах, но не можех да сторя нищо, защото му бях пряко подчинен.
Докато мислех за това, хората по плажа се развикаха и се скупчиха на брега. Давеше се някакъв човек. Спасителите бяха доста далеч и докато реагират, едно момче се хвърли да го спасява. По-късно разбрахме, че е бил син на давещия се. Водата този ден бе много студена от скорошния дъжд, имаше доста подводни ями, течения и водовъртежи. Преди да стигне и до половината от удавника, момчето потъна и само ръката му изплуваше от време на време. Жените наоколо се разпищяха, а ние гледахме смутени и уплашени. Да влезеш в такова море си бе чисто самоубийство.
– Дайте въже! – извика мъж на средна възраст и се втурна към близкото заведение за „Бира – скара“. Грабна сложеното за украса моряшко въже и се бухна във водата. Беше добър плувец и скоро стигна до момчето. Успя да го изкара на повърхността, където то се вкопчи във въжето. Всичко се случваше на не повече от двадесетина метра от брега. След това плувецът доплува и до първия удавник. Цяло чудо бе, че намери и него. Заплува към брега, влачейки го, и в това време щатните спасители дойдоха с лодка, в която поеха удавника. Всички гледахме към тях и когато забелязахме, че спасителят не излиза на брега, бе вече късно. Мъжът, спасил удавника и сина му, бе потънал накрая до брега. Извадиха го, но когато пристигна лекарят, само констатира смъртта му. Той бе спасил един и бащата, и сина му, но сам загина. Лекарят каза, че е починал от сърдечен удар, а не се е удавил. Малко по-късно се появи една жена, която се оказа съпругата му. Ходила да купи сладолед, затова не видяла как е станало всичко. Тя се свлече до мъртвеца и заплака. Думите й още звучат в ушите ми:
– Ваньо, мили Ваньо! Цял живот помагаш на хората, цял живот учиш децата им, а мен и детето ни остави сами…!
Разбрахме, че мъжът е учител, че е много добър и смел човек. Бе загинал достойно и всички наоколо съжалявахме за това. Тогава, сравнявайки величието на току-що починалия спасител с мерзостта и нищожеството на прекия си началник – партийния секретар, се запитах: „А защо пък да не стана учител? Това е работа за свестни хора!“
Така, няколко седмици след тази случка, кандидатствах и ме приеха в учителски институт, където по рисуване бях на второ място по успех. Естествено се записах и го изкарах успешно.
И до днес не съжалявам за избора си, независимо повечето негативи, отколкото хубави неща в професията! Безнадежден идеалист съм и се радвам на малките топлинки, които ми се случват понякога. Ето, в петък, преди последния час, учениците от пети „д“ ме посрещнаха с надпис на дъската. Там беше написано „Г-н Тонев, обичаме Ви!“
Повярвайте, на един учител не му трябва много повече!
Красимир Бачков
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Изпращайте Вашите истории на редакционния имейл на Еврочикаго (линк) или в специално създадената Фейсбук група (линк).
Всеки от нас може да пази поне един спомен, подобен на вече публикуваните. Разкажете го – той може да е поучителен за другите и да промени мисленето им и дори битието им. С разказа си ще благодарите и на хората, които са Ви помогнали при срещите си с Вас. Ще съберем и пазим всички Ваши истории, а в бъдеще време може би най-интересните от тях биха могли да попаднат в поредната безплатна книга (вече имаме издадени три такива) и в безплатната ни виртуална библиотека (линк).
.
