.
Българийо, за тебе, мащехо и майко, плача.
Без татко – в Белене, без мама – на полето,
израснахме сами, почти сирачета,
подвластни на съдбата си проклета.
Кръв храчеше сестра ми по земята
и клатеха глави съседи скрито,
а аз от лоша кашлица се мятах
и болката разкъсваше гърдите.
Пораснахме без ласката най-проста,
прегръдката на майка непознали.
Завий ни, майко, с белите си кости,
когато залезът угасва ален.
Когато мръкне – гледаме небето,
там търсят свойте скъпи мъртви всички.
Върни се, мила майко, тук, където
останахме си две деца самички.
Летим към теб на Ангел на крилото,
света голям оглеждаме отгоре,
но нощем не заспиваме, защото
все чакаме вратата да отвориш.
Така живеем – две светулки в мрака,
не пречим тъмното света да скрива.
Луната стара всяка нощ ни чака
и утрото събуждаме щастливи.
Но даже в дните безнадеждно сиви,
в най-безнадеждните за нас години
все светъл, майко, пътят ни извива.
А мащехата е мираж в пустиня…
А ти, Родино, ти в кого си жива?
Във мащехата? В майката пресвята?
Проклет е, който пясъци полива
и гони невинните и непознати.
Магдалена Шумарова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
