Драги ми български наивнико,
Да, да. Ти. Точно ти там. Не се оглеждай като обран евреин. Какво, не вярваш ли, че си наивник? Бил си умен, прагматичен, познавал си живота по-добре от мен?
Добре, добре. Ти си точно такъв. Ако в момента си траеш за стачката на Кольо – Босия, то то е от преголям житейски опит, нали? Не искаш да се излагаш, доверявайки и протестирайки в подкрепа на този всеизвестен хитрец – дисидент. Той сам ще се измъкне от положението, а ти ще гледаш отстрани, ще се подхилкваш под мустак и тайно, в сърцето си, ще му пожелаваш успех и дълголетие, за да може ти да си чист и бял пред своят си Бог. Нали така?
Можеш отсега да спреш да четеш, господине, защото аз ти пиша, за да наруша душевния ти мир.
А, още ли четеш. Добре тогава.
Аз съм лекар, господине. Искам да съм лекар на Босия, но той не се дава. Упорит пациент, ще знаеш! Като магаре направо. Магаре, ама магарето на Хитър Петър! Сметка си прави Кольо, усещам. Вика си:
„Той, докторчето, е наивник и добродушки. Не знае с какво се захваща. Утре, ако опуша картофите, него ще му стъжнят животеца, че ми бил дал грешен съвет и така ме бил уморил без време.“
Чичо Кольооо, то аз може и да съм малко наивен, но не чак до толкова. От трийсет години съм лекар. В тази професия сме с единия крак в затвора. С хора работим и с техните болести. Хората идват при нас не да ядат и да пият, а да боледуват и много от тях умират в ръцете ни. Ако ме беше страх от тези неща, още преди години щях да си намеря друга работа. Например политик – убиваш милиони, а отговорност никаква. Хайде със здраве, че сега тук си говорим с един наивник.
Та, за наивността. Не знам доколко познаваш живота, приятелю, но смъртта хич не я познаваш. Къде си я виждал? На погребения? Тъй де. Това не е смъртта. Погребението е част от живота. То се прави за живите, за да си успокоят съвестта. Ето ги, събрали са се, за да „отдадат почест“, „изпратят в последен път“, „поменат с добро“ скъпия починал, когото приживе едвам са забелязвали. Фарисеи! Живите трябва да обичате, почитате и подкрепяте. Ама не. Чакате някой да ритне камбаната и се надпреварвате кой повече сълзи ще изплаче.
Та, не познаваш ти смъртта, защото не си виждал как умира човек. Аз съм виждал. Това ми е професията. Хайде сега да ти разкажа малко за глада.
Ти, приятелю мой, преяждаш. Точно така. Знаеш си. Остави това кебапче настрана сега и слушай.
Човекът на съвремието боледува най-вече от преяждане. Това е майката на всички болести в съвременния цивилизован свят. И ти, живеейки в България, си част от него. Не си виждал хора да гладуват, макар че това се случва непрекъснато.
Всеки ден в широкия нецивилизован свят хора умират от глад. Например в Индия. Затова Босия не е Махатма Ганди. Ганди е гладувал сред хора, които знаят от собствен опит какво нещо е гладът. Босия се е нагърбил с нелеката задача да гладува сред хронично преяждащи индивиди, на които лекар трябва да им обяснява какво е глад.
Може би си мислиш, че гладът е някаква лечебна процедура, която ти един ден ще приложиш, за да ти олекне от тези килограми? Ха. Наивник!
Гладът е част от естествения живот, приятелю. Ти живееш в златната клетка на цивилизацията. Преяждаш, не се движиш и глупееш с всяко изминало поколение, постепенно превръщайки се от див глиган – ужасът на изчезналите европейски гори, в обикновенно домашно прасе или свиня.
Гладът е, когато няма ядене. Няма нищо да сложиш в устата си. Той започва, приятелю, и с него започва едно безумно интересно състезание. Да, да. По-интересно от световното по футбол, така че остави бирата и чипса, и слушай тука.
Гладът е състезание кой ще умре пръв – ти или следващата ти плячка. Ако ти успееш да гладуваш и да се движиш достатъчно дълго, то ще успееш и да убиеш, и да оцелееш. Ако не можеш да гладуваш дълго, престанеш да се движиш, бързината и силата ти намалеят и изчезнат, то ти ще нахраниш червеите. Състезание само с първа награда – живот. Победеният получава смърт. Интересно, нали?
В това състезание телата ни са развили множество приспособителни механизми. Много победени е имало през хилядолетията назад. Тези, които са оставали да живеят, са предавали качествата си на поколенията. Днес ти, приятелю, четеш в литературата, че човек можел да гладува до 90 дена и да оцелее, и си казваш:
„К’во толкова са се разкрякали. Босия гладува от две седмици. Ще си пооправи здравето, пък после ще намери някакъв начин да се захрани.“
Ти, приятелю, можеш ли да скочиш два метра висок скок? Има хора, които могат, но ти не. Когато четеш, че може да не се умре до 90 дена от глад, имай предвид, че това означава, че някой някога не е умрял от глад за 90 дена. Не ти и не Босия. Някой си.
Природата е разумна и практична. Ние сме наивниците. Природата защитава видовете, не индивидите. Гладът е състезание за младите и система за социално осигуряване на старите. Той трябва да изчисти всичко слабо от вида, за да останат само силните индивиди и да дадат поколение.
Какво смята природата за стар човек? Не, приятелю, ти не си млад за природата. Ама бил си само на 35? Точно. Стар си, изхабен си и си ненужен. Още не си имал деца и продължаваш да живееш при родителите си? Твоя работа. След трийсет природата не се интересува от теб, като средство за продължаване на рода. Сори!
Колкото и да тренираш в залата, ти, приятелю, започваш да остаряваш на трийсет и на четиридест си вече престарял идивид. Босия е на шейсет и седем. На тези години човек има повишено кръвно, съдовете му са запушени от холестерол, бъбреците и сърцето му функционират на 50% от капацитета им от времето, когато са били на 20 години. Даже и ако посещава зала. Добре де. Ти ядеш само зеленчуци, тичаш като кон всеки ден, не пиеш, не пушиш, нямаш никакъв психически стрес. Твоите бъбреци действат на 70%, успокой се.
Хайде, приятелю. Нали си реалист. Този здравословен начин на живот все го почваш от утре.
Та, гладуването на 67 е много по-различно от това на 20, на 30 или на 40. Много!
На двайсет то е състезание кой ще оживее. На 67 състезанието е малко по-друго – колко дълго ще останеш жив. Това е. Просто въпрос на време. Две седмици, три, осем.
Защо е така ли? То е, защото гладуването подлага организма на страхотен стрес. Този стрес може да калява младите, но убива старите.
След първоначалното изчерпване на резервните захари (1-2 дена) организмът започва да разгражда мазнини и протеини в съотнишение 2 към 1. Мазнините – добре, те са грозни и не ни трябват и без туй, но протеините са тези неща, които ни позволяват да ходим, да дишаме, сърцето ни да работи. Да гориш протеини е все едно през зимата да изгаряш в печката стените на дървената ти къщурка, с цел да се стоплиш. Това не може да се позволи. На втората седмица организмът затваря горенето на протеини до минимум. Мозъкът минава на кетони. Кръвната захар пада. Жив си и функционираш, но то е, като да се опитваш да караш колата си с мазут. Не, че не става при определени условия, но двигателят се скапва с огромна скорост. В случая с хората се скапват бъбреците, мускулите, сърцето, червата и имунната система. Задържа се вода в организма, получават се отоци на всички тъкани, събира се течност в перикардиума, червата могат да се преплетат или да развият инфекция, бъбреците остават без вода, колкото и да пиеш, защото няма протеин в кръвта да задържи водата и тя се излива в тъканите под форма на отоци.
Така е, приятелю. Може да гладуваш и деведесет дена, но не е без последствия. Питай някой оцелял в Бухенвалд. Той ще ти разкаже, как все още има последствия от гладуването на млади години. Питай го колко са оцелявали от по-старите затворници и какво е разбиране за по-стар индивид в концентрационния лагер. Питай някой войник от Втората световна война, който е освобождавал концентрационен лагер, на каква възраст са му изглеждали освободените. Шестнайсетгодишни мимичета са изглеждали като деветдесетгодишни баби след продължително гладуване. Как ли изглеждат деветдесетгодишните баби? Никак. Те за починали в първите две седмици, наивни ми приятелю.
Така расъждава природата. Старите помагат на вида, като си отиват от този свят. Старите четиридесет-петдесетгодишни индивиди – като теб, приятелю, и като мен. Та, какво правим ние все още тук? Защо не сме си отишли по реда?
Ааа, то е защото сме все още в цивилизацията и живеем в общество. То – обществото е създадено с една интересна цел. Да не се гладува. Да може и четиридесетгодишните, и петдесет, и шейсет, та и осемдесет, да живеят и да оцеляват. Да може да оцелее инвалидът, малкото детенце, глупавият младеж. Да не ни избиват по пътищата, да не ни убиват престъпници, да ни лекуват, когато сме болни.
Да, това е идеята на обществото – и обществени служители, които казват, че инвалидът е ненужен, че на Босия му е време да си ходи и никому не е интересен, и войната по пътищата е в реда на нещата – всъщност, приятелю мой, казват, че ние с тебе, аз и ти, също сме за боклука.
Те са обществени служители – не ловуват, не копаят, не орат и не сеят, даже не защитават и племето. Ние с теб, приятелю, сме си отделили от залъка, за да имат те сьомга и черен хайвер на масата всеки ден. Защо, приятелю, сме го направили? Ясно защо. Те са тези, които за отделените им средства са се заклели (прочети на гърба на Босия клетвата на депутата) да се грижат за старите, болните, недъгавите и изобщо за тези, които в дивата природа няма да доживеят следващата пролет.
Та, какво трябва да прави един човек, който вижда, че избраните от него, прехранени и обгрижвани по всякакви начини общински служители (това са приятелю депутатите и правителството – общински служители), не си вършат работата?
Ами много просто. След като обществото се е разпаднало и не работи, остава едно, приятелю – гладът. Той е милостив. Ако си млад, може и да оцелееш. Като погладуваш достатъчно, ще ти се видят тези тлъсти депутати доста апетитна мръвка. Ако си стар, както сме ние – аз, ти, Босия, ще си отидеш по реда.
Та, мисля, че всъщност ние с теб сме наивниците, че не гладуваме, защото ако обществото е фалирало в основната си задача – да осигурява защита на слабите, старите, малките деца и подрастващите, то по-добре да се подготвим за живот в природата, а той е най-вече периоди от глад и такива на размножение, ако оцелеееш след глада. Наблюдавайки как се развиват нещата в обществото в България, изглежда Босия е най-подготвен за неговата настояща структура и философия. Структурата се нарича хаос, а философията е – спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се. Добре дошъл в джунглата!
Виктор Хинов
