Разказ от Ибрахим Бялев
Дългоочакваният Скайп пак позвъни, както винаги, изтрих сълзите, прогоних мъките, самотата я запратих на майната й и тогава отворих това вълшебно прозорче, което, ако не беше, сигурно и мен нямаше да ме има.
В един глас изрекохме: „Здравей“, след това не знам защо, но се засмяхме. Беше красиво, дори много красиво, двама влюбени се докосваха с помощта на Интернет… Въпреки че в този момент не държах ръцете й, чувствах нейната топлина, дори и сърцето й, как лудо бие за мен. При нея вече беше настъпила нощта и, защото искаше да спести някое евро в повече, се лишаваше дори и от светлината. Не ми го казваше, но и двамата знаехме, че е така. А аз винаги исках да я виждам осветена, озарена, каквато беше като ангел от Бога – с доброта дарена. Понякога исках да й дам малко от моята светлина, но нямаше как. При мен тя също беше в недостиг, затова се съгласихме само светлината на монитора да осветява нашите робски лица.
– Как ти мина денят? – С разтреперен глас докосна моето сиромашко сърце.
– Добре мина, а твоят? – Знаех много добре, че не е минал добре, и лицето й като мръсен предател го издаваше Лицето й, което като стогодишна бъчва за вино бе попило всичката мъка, която я има за влюбените по тази земя…
С голяма злоба псувах съдбата, но през повечето време й се сърдех и не й говорех, просто знаех, че тя е писана от по-велики хора или божества от мен. Пък и едва ли и тя беше доволна от мен – един такъв оръфан, беден… С други думи, вече бях заприличал на недопушен захвърлен фас на земята. В бащината ми Родина мнозина биха се навели ниско до земята и биха ми сторили честта, като още един път биха ми запалили душата с пламък и биха ме засмукали надълбоко в дробовете си. А тук хората дори не ме забелязваха и, ако ме забележеха, те без да ми дадат пламък, биха ме захвърлили в първия срещнат боклук.
– Знаеш ли, днес много мислих за теб, дори и снощи в сънищата ми беше дошъл на гости, един такъв наперен и горд; дори и да нямаш своя Родина, като нашите национални герои винаги говориш все за велики неща! А аз, една такава малка, като светулка разнасям светлина от врата на врата, за да има много, много светлина в нашата тъмна Родина…
След това настъпи едно страшно мълчание, размазано с горчиви сълзи, напомнящо на страшна смърт.
– Ало, ало чуваш ли ме? По дяволите този Интернет, пак нещо прекъсна… Ало, ало…
– Да, да, чувам те, а ти мен?
– Да, да, чувам те много добре.
– Как е времето при теб? – Умишлено избягвах темата за любов, защото заговорех ли за нея, сърцето й се изпълваше с тъга и някакъв неописуем мор я давеше за гушата, и тя не можеше да каже нито дума.
– Защо ме питаш пак за времето, сякаш имаш тук сто декара засято лозе и няма кой да се грижи за него?
– Не, но нали знаеш, че темата за Любовта и за Родината за нас е доста болезнена. Когато и да сме говорили за тях, ти или мълчиш, или плачеш…
.
