Сутринта станах с чувството, че денят ми ще бъде прекрасен. И така се получи. Днес, на връх 168 години от рождението на поета, писател и драматург, наричан „патриарх на българската литература“ Иван Вазов, читалището в Нови хан, носещо неговото име, организира екскурзия до родния му град Сопот. Натоварихме се в един автобус тридесетина човека, все членове на читалището, заедно с певческата група на новоханските баби, и потеглихме с приповдигнато настроение.
Какво да Ви кажа. Когато човек седне в прохладата на двора на Вазовата къща. Когато уредничката заразказва за живота на Иван Вазов като малък и семейството му, ромонът на водата, която подскача по калдъръмената вадичка на двора, те отнася като вятър в онова време…
Тичам по калдаръмения двор, заедно с него и неговите братя, а баща му Минчо Вазов седи на кьошка, следи какви бели правим и ни подчуква с една пръчка, с други думи, възпитава ни. Майка му Събка се усмихва дяволито на методите на възпитание на мъжа си и люлее на ръце поредното малко отроче. Единадесет деца… а? Сега, в днешно време, по колко имаме…?
Ех, хубаво ми беше, но уредничката ни поведе да видим девическото училище и женския метох. Седнах на чина с пясъчника, взех пръчицата за писане и написах: „Горд съм, че съм Българин“. Отворих широко ноздри и вдъхнах с удоволствие аромата на онова време. Неописуемо е, повярвайте ми.
Представих си и времето през 1877 година, когато опожаряват града напълно. Хората тръгват да бягат към Балкана, но турците ги настигат и ги посичат до един. Посечен е и бащата на Иван Вазов. Кървави реки потичат. Какъв ужас и безумие. Това ли заслужаваше народът ни…?
Със смесени чувства на радост и тъга си тръгнахме, но понеже имахме време, естествено продължихме за Карлово, за да посетим къщата на другата ни светиня Васил Левски. Не вярвам да има Българин, който да не носи с гордост името му в сърцето си. Но човек, стъпил там, на мястото, където се е родил, изпитва такъв трепет, който едва се побира в душата му. Тук новоханските баби учудиха всички ни като изпяха две песни. Когато нещата не са режисирани, се получават най-хубаво.
Служителките на къщата-музей ги записаха на клип и казаха, че ще ги качат на страницат на музея. В този музей имаме още един повод за гордост. Явор Петров от Гара Елин Пелин е направил иконостаса на параклиса, в който се пазят косите на Дякона.
Тръгнахме си. Гледам през прозореца на автобуса красивото Подбалканско поле, а в душата ми сякаш бошува буря. Щастлив съм, че съм се родил в моята страна. Щастлив съм, че съм Българин. Минало, сегашно и настояще сякаш правят мост, та нашите деца да преминат по него и дните на България да бъдат слънчеви, докато съществува. Вярвам, че всеки човек иска това да се случи. Вие вярвате ли в това, приятели?
.
Георги Стойков,
9.07.2018 г.
