Разказ от Красимир Бачков
В неделя циганите докараха на дядо Матейко пет кубика дърва, а през нощта в четвъртък си ги взеха обратно от двора му. Натовариха ги на същия камион, с който му ги бяха докарали. Той гледа през прозореца как ги вдигат, без да може да стори нищо. Старецът нямаше телефон, защото бе съвсем сам и нямаше с кого да говори. Рано сутринта в петък той отиде в кметството и чинно зачака да се появи кметът. Малко преди обяд, с провлачени стъпки кметът изкачи стълбите, следван от горския надзирател Лозан. Щом ги видя, старецът стана от стола в коридора и рече:
– Хубаво е, че сте и двамата с горския заедно! Откраднаха ми дървата, кмете! На Юксел хайманите ги взеха! Те ми ги докараха, те ги прибраха после! Взеха ми париците за нищо! Изгориха ми душицата! Цяла година заделям лев по лев от пенсията и накрая ….! – той разпери ръце безпомощно.
Кметът се спря, извади вече мокра от пот кърпичка от джоба си и изтри врата и лицето си. Спогледаха се с Лозан, но горският отклони погледа си встрани. На никого не му се занимаваше с проблема на стареца. Кметът отключи вратата и тримата влязоха в кабинета. Дядо Матейко седна на дивана, Лозан се подпря на библиотеката, а кметът тежко се отпусна на въртящия се стол зад бюрото.
– И к’во да те правя сега? – сключи гъстите си вежди кметът. – Знаеш, че с циганите на глава не се излиза! Ни закон спазват, ни полиция уважават! Вземи тоя лист и опиши всичко в една жалба! Не, че ще има полза, ама от мен толкоз зависи! Ще предам жалбата ти като минат полицаите следобед, но не се надявай на нищо! По-добре намери пари и си купи други дърва!
– Откъде пари, кмете?! – скочи старецът. – Знаеш, че съм сам! Нямам близки, нямам роднини, нямам си никого на тоя свят! А без дърва няма да изкарам зимата! А ти, Лозане, що мълчиш? Направи нещо, де! Циганите крадат дървета от гората, после ги продават на нас! Вие само гледате и пръста си не мърдате за нищо! За чий грездей получавате заплати, като не си вършите работата?
– Ти трай там! – изръмжа горският. – Много да не лаеш, че…! Хем си отървал кожата, хем много знаеш! Циганите и за по-малко бастисват…!
– Ти с цигани ли ще ме плашиш, бе келеме! – светнаха очите на дядо Матейко. – Аз за тази държава съм се бил на фронта, копал съм, строил съм и живота съм си дал, сега вие да дерибействате! Продадохте майка си и баща си, негодници такива!
Той хвърли на земята химикалката и листа, заплю горския, обърна се и излезе от кабинета. Горският се побара по мустака и запита:
– Нещо за пиене намира ли ти се?
– Уиски и мастика – отвърна кметът.
– Налей чаша уиски, че от тоя дъртак ми загорча в устата!
Кметът стана, отключи голямата, желязна каса и от най-долния рафт извади почти пълна бутилка уиски. Наля в две чаши и подаде едната на горския. Чукнаха се и отпиха.
В това време дядо Матейко бързаше към дома си. Той подмина стрина Гина, без да отвърне на поздрава й, влезе в двора и се отправи към сайванта, дето по-рано връзваше магарето. Измъкна дълго, конопено въже и започна да се оглежда, къде да го закачи. Опита здравината на циментовите диреци, подпрели асмата на двора, но му се видяха слаби. Пристъпи към дюлята до оградата и единия, извит клон му хареса. Завърза въжето на него и като оформи клуп, колкото да си провре човек главата, изтупа доволно длани. Седна на ръба на циментовото корито на чешмата в двора да си почине. После се прибра в къщи.
В късния следобед пред външната му порта спря „Нива“-та на полицията и свирна с клаксона. Дядо Матейко се показа на вратата.
– К’во станало, бе старец? – без да слиза, запита единият от полицаите, през отвореното стъкло на джипа.
– За вас нищо, за мен всичко! – отвърна дядо Матейко.
– Дървата ли ти откраднаха?
– Живота ми откраднаха! – въздъхна старецът. – Ама, откъде ще разберете вие?
Вратата на джипката се отвори и с усилие оттам се изсули полицаят. Запаса си гащите, погали се по огромното шкембе и поклати глава:
– Разбираме много добре ние, ама и ти трябва да ни разбереш! Всеки ден обикаляме пет села и отвсякъде се жалват за нещо от циганите! Миналата седмица баба Тодора от Кутленци я намерили обезглавена! Всички знаят кой го е сторил, но иди докажи…! Държат се те, не са като нас!
– И ти спиш спокойно, а, господин полицай? И се храниш добре, както виждам? Ами, това можеше да бъде майка ти, бе! Каква власт сте, като с едни цигани не можете да се справите?
Полицаят изду бузи, изпусна въздуха от тях и смотолеви:
– Такова е дережето! Без доказателство нищо не можем да направим! Като минем утре през Мортанци, ще помоля арендатора Добри да ти подари малко дърва! Той е натрупал цяла планина в двора си. Нали все на камина си пече гъза зимъска…!
– Аз подаяния не ща! – глухо каза старецът.
– Стига, де! Сигурен съм, че човекът ще ти даде малко дръвца!
– Искам си моите дърва! Тези, за които съм платил!
– И аз искам да съм шериф в Америка, ама няма! Май и ти не знаеш какво искаш, а?
Дядо Матейко тръгна към дюлята в двора. Щом стигна до нея, хвана клупа с въжето и леко го залюля:
– На мен и едно въже ми стига, господин полицай! Днес съм тук, утре ме няма! Вие му мислете, как ще живеете после!
Полицаят отвори уста, после я затвори и му обърна гръб. Качи се обратно в джипката и преди да тръгнат заплаши:
– Мисли му, ако сториш някоя беля! И на себе си да посегнеш, пак е престъпление! Ще отговаряш, да знаеш!
Както стоеше в средата на двора, старецът се разсмя. Джипката отдавна бе заминала, а той се тресеше от смях.
– И пред кого ще отговарям, бе аланкоолу? Пред Бога ли? Вие му мислете, как ще отговаряте пред тия, дето са по-млади от вас, и тия, дето ще се родят занапред! Техният съд ще е най-страшен!
В неделя пред къщата на дядо Матейко спря камион, пълен с дърва. Двама непознати мъже ги разтовариха и дори подредиха под сайванта на сушина. Старецът ги гледаше някак безразлично и вместо благодарност само кимна, щом си тръгнаха. Дървата бяха дълги, метровки и сигурно бяха дар от арендатора. След малко пред портата спряха двама от хулиганите на Юксел и единият рече:
– Много бързо се оправи с дърва, дядка! Голям тарикат си! Искаш ли да ги режем? Малко ше платиш, само сто лева!
Дядо Матейко се усмихна отнесено и отвори портата. Двете циганчета се спогледаха, но влязоха в двора. Той им посочи пейката пред къщата и нареди да седнат. Те се подчиниха, като въртяха дяволито очи и се чудеха на акъла му. Старецът заръча да почакат и влезе в къщата. След десетина минути той излезе, облечен в бяла риза и син панталон. Види се, това бяха най-хубавите му дрехи. В едната си ръка държеше дървено, трикрако столче. Със същата загадъчна усмивка, той посочи с ръка към дюлята:
– Елате да видите как си отива един мъж! После правете, каквото щете с дървата! Режете, влачете… паразити такива!
Момчетата любопитно го последваха. Когато старецът намести столчето под въжето, качи се и нахлузи клупа на мършавия си врат, едното от циганетата дръпна другото за ръката:
– Хайде, да се махаме! После нас ше изкарат виновни!
Другото циганче обаче не мръдна. То със знак показа, че иска да види какво ще се случи после. Дядо Матейко ги изгледа, а те отвърнаха очи от пронизващия му поглед. Както си висеше изправен, изведнъж старецът ритна столчето и увисна на клона. Тялото му конвулсивно потръпна, а момчетата хукнаха с все сили към портата.
Цялата есен и зима никой не пипна дървата в двора на стареца. Вече през пролетта, по време на една кратка буря, светкавица тресна точно стария сайвант и дървата под него се запалиха. Всички от селото, заедно с циганите, дойдоха на пътя и наблюдаваха горящата клада. Старият циганин Юксел прошепна на ухото на един от синовете си:
– И Господ не стана каил за тия дърва! Ше вземем шише вино от кръчмата после и ше минем да прелеем гроба на дядо Матейко! Ше се молим да ни прости, ама не знам…!
– Какво? – облещи очи синът му.
– Не знам вече дали сме хора…!
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел.ред.: Разказът е по действителен случай.
.
Мъжете в разказите на Красимир Бачков са толкова истински, че ми се иска да ги срещна и в живота! За съжаление все още не съм видяла такъв!