Копринка Червенкова, в. „Култура“
Мисля си какво бих могла да напиша в този последен за нас брой. Откакто работя в този вестник, особено след 1989 година, съм имала не веднъж поводи да съобщавам разни работи – и важни, и не толкова… И днес, когато може би е нужно да се каже нещо значимо, нещо „съдбоносно” и „потрисащо” и публиката, и нас самите, съобщения от моя страна няма, изчерпани са. Какво повече може да се каже след 10-месечна агония, в която си се разходил по цялата скала на емоциите? А и да обяснявам какво е за мен „Култура”, едва ли има смисъл.
Затова, през няколко фрагмента, ще се опитам да си обясня какво се случи, защо вестникът беше убит и вече няма да го има – поне във вида, в който досега е съществувал.
Фрагмент първи (биографичен). Всичко започна преди 10 години твърде елегантно, дори, бих казала, неочаквано красиво.
Преди 10 години, когато „Култура” беше в поредна сложна ситуация (а вестникът след 1989 г. е винаги в поредна сложна ситуация, какво да се прави, карма), та тогава се яви един банкер, който пожела да издава вестника. Той заяви, че за него е важна културата, че тя е свързана със същинските му интереси, че вестникът такъв, какъвто е, трябва да съществува, че за него е ценност независимата редакционна политика… и т.н. След 10 години обаче вестникът такъв, какъвто е, вече не го интересува, още по-малко му е важна независимата редакционна политика; и днес, на 27 юли, той прекратява съществуването му.
Фрагмент втори (психологически). Много особено нещо е българският новобогаташ. Дали само българският, не знам. Имам наблюдения предимно върху него.
Две негови особености сякаш са най-видими. Първата е, че какъвто и да е произходът му, каквото и да е образованието, най-важната му работа, след като забогатее, е да се обзаведе със свита. Свитата подлежи на внимателна селекция. В зависимост от образа, който иска да си създаде, новопокръстеният богаташ подбира лицата, които ще го доизграждат. За някои са спортисти, дори цели футболни отбори, за други са артисти, за трети хуманитаристи… Но всички те трябва да обслужват образа, в името на който са призовани… и подбрани. Ето тук някъде ние вероятно сме сбъркали. Да, обслужвахме образа, със самото си присъствие сякаш доказвахме неговата духовна извисеност… И все пак, в поведението ни нещо не е достигало – може би дозата лакейство, което е неизменен атрибут в такъв тип социални отношения, може би тоталното идентифициране с виденията на титуляра. А може би обстоятелството, че, макар и по същество наемници, при това лошо платени, не позволихме вестникът да заприлича на нещо, слепено отгоре-отгоре от наемници. Запазихме достойнството му. Това вероятно не ни се прости. А кой знае – може би собственикът е решил, че образът му на възвишен филантроп е вече завършен и няма нужда от тази патерица, каквато за него беше вестникът. Интересно кога ще се освободи от другите си патерици, кога ще му омръзнат челобитните на свитата.
И една друга особеност, която забелязах напоследък. В тези среди разлика между реален и символически капитал не се прави. След като 10 години си притежавал нещо, си мислиш, че цялата му предишна 50-годишна история ти принадлежи. И можеш да се закичиш с нея като с брошка. За да се издигнеш в собствените си очи, да материализираш претенцията си за духовност, за принадлежност към същинските християнски ценности.
Фрагмент трети (манталитетен). Да присвоиш символическия капитал, тоест, да вземеш главата на изданието, която по същество не ти трябва, означава едно единствено нещо – че имаш тежки дефицити. И за да ги запълваш, трябва непрекъснато да се доказваш като собственик, да внушаваш на персонала, че ти си важният. Ето затова, мисля си, главата на „Култура” беше брутално отнета и монтирана на нещо друго, което ще бъде ръководено от най-сервилния…
Фрагмент четвърти (последен). Тук ще стане дума за благодарността. Чувам укори отляво и отдясно, че не съм благодарна на издателя, който бил спасил вестника. Историята за спасението е по-дълга и някога може да я разкажа. Сега думата е за благодарността. Да, бих била благодарна, ако съм получила нещо даром, ако 10 години съм рентиерствала. Аз обаче, а и целият екип, сме работили, работили сме много здраво, за да произвеждаме качествен продукт, който в крайна сметка е увеличавал значимостта и на т.нар. собственик. Бих му благодарила, ако и той ни благодари. Само че, вместо това, екипът е изхвърлен на улицата, а вестникът е ликвидиран.
Ако дължа благодарност, то е на нашите автори, приятели, сътрудници и най-вече на редакторите – хората, които понесоха всички финансови унижения само за да съществува „Култура”. Сега им я поднасям. С надежда, че отново ще бъдем заедно.
.
