Стихове от Рада Добриянова
.
АНА
Една жена с копринено кимоно,
подарено й на чайна церемония
в небостъргача „Малахит“ в Шанхай,
стои изправена в траверсите на релси,
с крака, остъргани от макадама,
крещи да спре стрелата–влак към нея,
но шеферите–кучета пробили са мъглата
и лаят им захапва вече части от лицето й,
цивилният стрелочник свири
отклонение в посоката,
насочва в проходен тунел,
но знае той, че изходът задънен е
от къща, пушеща извън закона.
Каренина, ти носиш странно име,
но твоето легло вселенно е застлано.
Обувките ти ще са окачени на прозореца,
ти нямаш нищо, не ги глобявай да живеят.
Дори надрасканите си гърди от рани
не усещаш.
Ти нямаш нищо.
Приеми в стаята си
всичките неродени детски очи,
осъдени за ненавременност.
И напиши писмата си с нож.
Днес писмата са неточни,
ала има някаква прогноза снощна
за скоростта на светлината –
макар и вече да е ретро мода…
Денят се казва Ана и се повтаря със заекване.
Ана Ана Ана Ана….
ВСЕ ТАКА…
Не бях аз на Пикасо
синята жена,
не ме възпя Флоренция,
не се родих египтянка,
по розовия друм в Ефес,
не вкусих дори капка от езика ти
през устните вълнисти,
давещи съня…
Ръцете ми единствени върху пианото
сновяха черно–бяла голота:
вода,
избликнала на гладно.
Все така обичам те.
Все така, любов.
И картината гори в здрача.
В цветовете разтопени
пърхат лястовици две
в светла обща сигнатура.
И САМО ЕХОТО
е моята неразгадана тайна
по пътя, който следвам по сандали,
защото всички други мои дрехи
са прозрачно–голи и нетрайни.
Гола е дори открито съвестта ми,
когато се завръщам
в родната ми стара къща…
Тя някога била е топла чак до бяло,
лястовичките са я нашарили в черно–бяло,
тъй стройна и нарядна
идваше в съня ми,
щом в редки интервали
късно в нея се завръщах.
И чужда бе като мечта на друг,
но аз отново бях детето в гръстите,
преди на баба ми през пръстите
денят да се обърне в начало.
И помня как Бог дойде при нас
постави сирене и качамак върху синията
и още – магарешки инат добави у децата.
Ехото напява: Дай комат на другите;
питаше ме ясно: Как ти беше името?
Аз не знам приятел по–добър от ехото,
то напомня ми за всички друми незаети
там, където пътникът се чувства леко
и си връща детство под хипноза
в топла стара бяла къща… боса.
EПИТАФИЯ
Мислейки за Величко Добриянов
Капката под чашата с вода –
като отронена сълза от бор,
като душа в запален спомен,
като пейзаж в прозореца отворен,
като съня, в който те съзрях,
почти за миг – отново! И преди…
Тази капка не прелива,
тя въобще не е H и 2 и О.
Някъде зареяхме се диво,
тичаше към нас дете, и две…
Хората облекли бяха дрехи на добри,
не бръмчаха, а отваряха ни път
магистралните коли.
Всичко беше истинско като шемет в театър,
докато декорът се върти.
В мистерията на мрака
(ти видя!)
растяха буйно моите коси.
И все очаквах…
Капката под чашата с вода попи:
в хартиена салфетка,
в покривката с мелнишки лози,
в червояда на дървото старо –
като видричка плашлива – скри се!
Хей, ела сега да се натичаме!
Ела, да кажем на залеза и двама:
“Гуд” и “Бай!”
Оттук нататък животът става безграничен
и аз узнавам с изненада Кой си ти.
СЕВЕРЕН АКВАРЕЛ
Снегът – син балтон.
Кучешки впряг.
Посока: Йоокмоок.
Полярен вятър звъни.
Самски рибари в шейни
улов през дупки от лед
са събрали.
Пари бял залез силните
мъжки очи.
Планина с обли била
като пудинг
езерата завива с твърда кора.
Докога
мушици от слюда ще летят презглава? –
В стремената еленови светят.
Пет мъже се завръщат.
Утре заран рибарите ще разгръщат
“рьодинга” жив на пазара:
ще прииждат там много жени
и деца с везани пъстри манта.
Най-младата песен ще дръпне
надалече,
най-дръзката с добър мъж
ще си тръгне довечера.
А зад кошовете празни
ще заспиват
дванадесет хъски красиви.
Те като хората в сънища чезнат –
с глух вой все да търкалят
на Полярния кръг колелото небесно,
докато изгревът ябълков
благо
не разбуди отново животинския
лагер.
Дива земя.
Кучешки тропот.
Самски рибари.
Снежен Бог.
Тръгване в пет
от Йоокмоок.
* Рьодинг – вид риба сьомга
.
–––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
