Анализ на проф. Лозан Митев, председател на Граждански комитет „Западни покрайнини“
Една новина в навечерието на Коледните празници обиколи страната и помрачи предпразничното политическо настроение на самодоволство с едно неприятно съобщение, че приятелските Сръбски* власти на 20 декември 2018 г. спрели на граничния пункт Олтоманци 180 комплекта детски подаръци, поради нарушаване на тяхното митническо законодателство. Да се търси някакво скрито послание във връзка с провеждащата се в Белград среща между Балканските ръководители или нагледна демонстрация, е само казус само в главите на препатилите Западнопокрайнинци, които и от „малко“ сплашване си знаят урока да се скрият в миша дупка. Но естествено, от жълтите павета в София, както и от Белградската Теразия, такава вероятност изглежда просто смешна. Та нали все пак живеем в хуманни стандарти, по-високи от международните.
Но все пак нека се върнем към абсурдния сюрреализъм на Западнопокрайнската действителност – според Сръбските митничари 180-те пакетчета, в които има книжка, играчка, боички, сладкиши на обща стойност около 400 лв., можело да се внесат без никакъв проблем, ако се извикат децата от детската градина на митницата, за да си ги вземат лично (нищо, че става дума за деца от 3 до 6 г.), защото вече не можело, както досега, да се внасят подаръци от представители на Столична община. По новите норми(вероятно в духа на Европейското ни обединение) осъществяването на дарението изисквало специален режим на митническа проверка, чрез задължително наемане на особена спедиционна фирма, която след като получи разрешение, със собствен транспорт да премине по маршрут през друга митница и да заобиколи по друг маршрут с повече от 200 км, за да стигне в Босилеград – разбира се, след плащане на необходимите митнически такси, товарителници и куп други специално определени формалности точно към тази проява, които надминават 20-кратно самата стойност на подаръците, да не говорим за моралното унижение и логическо безсмислие, което трябваше да се решава от министър-председателите на двете държави.
Ако не беше Коледа, ако не бе дарителска акция и ако не бе Столична община, човек би помислил, че става дума за рутинна акция срещу нелегална организация на куфарна търговия, която е в състояние да разруши Сръбската икономика.
Значението на поредния инцидент в Западните покрайнини се състои в това, което не може да се скрие с никаква благовидна официална и дипломатическа декларация. С поредицата от подобни недоброжелателни към България актове, които съпътстват ежедневието на нашите сънародници, се измерва действителната стойност на широко прокламираното Сръбско-Българско приятелство. Всъщност, конкретният еднократен акт на неуважение и унижение към повода, към институцията и най-вече към тези невинни дечица, е само брънка от многобройни инциденти, които разкриват втория план на т.нар. „приятелство“, което не е предназначено за високите етажи на властта, а за обикновените Българи и за ежедневните им неволи в Сърбия като унижено съсловие в Сръбското общество.
Има нещо странно и в начина на разрешаване на инцидента, довел до поредната суматоха, медиен пожар, дипломатическо и политическо суетене, завършило естествено с щастлива развръзка – министър-председателите на двете държави уредили всичко и децата получават своите подаръчета щастливи. Този метод на решаване на Българо-Сръбските проблеми ни дава идея да открием постоянно седалище на двамата министър-председатели в Западните покрайнини, та дано като да поставим истинските, скривани и отбягвани проблеми и противоречия, свързани с ежедневието на Българите от Западните покрайнини, свързани с чисто физическото оцеляване на нашите сънародници, най-сетне чрез конструктивен диалог да намерим окончателно тяхното решение.
На този фон, изявленията на министър Захариева и Сръбския посланик Владимир Чургус, че „двете страни са се разбрали да има по-добра координация, за да не се допускат подобни случаи в бъдеще“, прозвучаха някак и неуверено, и смутено, на фона на целия спектър от „неприятни случки“, които стават с Българското население в Западните покрайнини, в разрез с „чудесните връзки на високо ниво“. Така за консумация на непридирчивото обществено мнение се утвърждава необходимата и тиражирана заблуда, че местните власти в Западните покрайнини са самостоятелен механизъм, малко зависещ или независещ от Сръбската държавна власт, и поради това правителството в Белград е безсилно спрямо местните феодали. За това и цялата добронамереност към Българите в Сърбия от време на време се провокира от нелепи инциденти, за които, обаче, в дъното пак са си виновни Българите.
Разбира се за този, както и за многобройни други инциденти, е важно да се знае и от госпожа Захариева, както и от нейните колеги в Сърбия, че причините не са „санитарните документи“ или в нарушения на едни или други правни актове на Сърбия. Такава формулировка, ако е полезна за дипломатическото лицемерие, то тя е напълно абсурдна за действителното състояние на нещата, свързани с живота на Българското население в Западните покрайнини. Във всички инциденти или проблеми, свързани с противоречията между България и Сърбия около съществуванието на Българите в Западните покрайнини, ще се установи, че все нарушителите сме ние и нито един път Сърбия. Като се започне от 1920 година, с избиване на селяни по границата заради навлизане в техните имоти, които са вече в Кралството на Сърбите, Хърватите и Словенците, та до сегашния Коледен инцидент. А нарушителите, както е известно, са тези, които носят вината. И понеже виновни не могат да бъдат Сръбските власти никога, виновни не могат да бъдат висшите политици, защото именно те са носителите на идеята за „чудесното приятелство“, остава да се търсят виновните, които най-често са от средите на потърпевшите, от тези, които „мътят“ водата на приятелството и от двете страни на границата.
Все пак, в този нелеп инцидент покрай Коледните подаръци е недопустимо и нелепо е да се приема вина за въвеждането и прилагането спрямо България на напълно неадекватна митническа процедура по такъв благороден повод, срещу такава авторитетна и доказала своята безупречна коректност институция като Столична община, която вече 20 години изцяло е в помощ и съдействие за културните, социални и хуманитарни програми в Западните покрайнини (конкретно Босилеград и Цариброд), и стратегически инвестира по всевъзможни начини средства за подпомагане на обществения живот в двата града, без каквито и да било условия спрямо официалните власти.
За жалост, Коледния инцидент на Олтоманци ни разкрива още нещо симптоматично в приемането на „вината“ за „неизправността“ на документацията от официалните институции на България. Тази позиция е типична във всички подобни случаи от последните години. Като започнем с поругаванията на паметника на Васил Левски в Босилеград, недопускането на камбаната за Паралово, ареста на лекарите, скандалната гавра с паметната плоча на загиналите в Босилеградския погром от 1917 г., обвиненията срещу България в геноцид и обявяването на Сурдулишките мъченици, игнорирането на вицепрезидента Илияна Йотова от местната администрация по време на нейното посещение в Босилеград и т.н. Вина има и Военномедицинска академия, и дипломатическите представителите на България в Сърбия, вина има и КИЦ „Босилеград“, че съществува, вина има и самото Българско население в Западните покрайнини, че се е родило такова.
Всъщност, усещането за вина и самостоятелното угодническо снишаване е главният проблем на нашата политическа концепция на Балканите и само чрез нея може да се разбере такъв абсурден парадокс, какъвто политиците смеят публично да афишират – чудесни приятелски Сръбско-Български отношения по върховете и някак необяснимото наличие на конфликти и тежки проблеми „долу“ – където живее Българското население в Западните покрайнини. Тази недостойна характеристика, която е наследена последователно от раната в Ньой и изкореняването на самостоятелната ни балканската политика от времето на комунистическия режим, ни е докарала до положението да не можем да отстояваме справедливо, твърдо и принципно фундаменталните хуманни ценности, които засягат естествените граждански права на Българското население в Сърбия, от позицията на една нормална Европейска държава, което нанася допълнителни поражения и на без това нелекото положение на нашите сънародници в Сърбия.
Защо е толкова парадоксално? Ами защото сме възприели позицията, че сме виновни и послушни. Да, виновни са всички: в Столична община – обикновеният шофьор, хората на изкуството, организаторите, да не говорим културната институция на общината, виновна е Столична община. Виновни са и други в България, въобще виновна за всичко е България и това се знае от много отдавна. Виновна е България, че съществуват Западни покрайнини, че там има Българско население, че то все още много трудно и неловко срича „я сaм прави србин“, виновна е България и за това, че подсмърчайки, се опитва някак избиколно и без да дразни своите приятели в Белград, да симулира някаква Европейска позиция по хуманните права на (б… )** малцинство в преговорния процес на Сърбия за влизане в Европейския съюз – за пред Брюксел.
Все пак, предварително и заговорнически е координирано с нашите приятели от високите етажи на властта в Белград, че тая „Европейска“ загриженост е само на ужким, по нашенски „за пред чужденците“, а иначе, тя България ще си изпълнява безусловно поетото задължение да бъде с всичките си сили адвокат и борец за Сърбия в ЕС. Естествено – само до там в ЕС, доколкото да се пренасочват пустите му евра от предприсъединителните фондове в нуждаещата се Сръбска икономика. Така, както и голяма част от Еврофондовете си отидоха със Софийска благословия в Белград и по-нататък по етапния ред, със съдействието и на КТБ и на всички перачни предприятия. Тя – България, няма да казва, че отпечатаните учебници на Български език в бутикови бройки са само за показ на гости дипломати (в никакъв случай за ученици). Приятелски ще си трае за феодалното управление, където живеят Българи, доведени до състояние на параноичен страх и екзистенциална безизходица. Напълно ще забрави навреме да поставя въпроси за околната среда и за катастрофалното положение с раковите заболявания след екокатастрофата следствие на безконтролния рудодобив, за да има правни основания екокатастрофата да продължава. Въобще България ще си мълчи предано, като комунист на разпит… пред „Еврогейския“ съюз (според общественото мнение в Сърбия и евразийските последователи в България), защото тя е фанатично предана приятелка. Нали такава е и инструкцията „отгоре“, от чичковците, дето дърпат конците на висшите политици и в двете страни.
В този, както и във всички предишни случаи на реалната, а не медийната Сръбска политика, конфузното за нашето общество не е мащабът на антибългарските мерки, които господстват в Западните покрайнини и проличават най-ясно на границата. Тук се откроява проблемът на политиците – как те публично в България да докажат, че хем сме най-големите приятели със Сърбия, хем да се омаловажи или скрие всякаква изява на унижение и подигравка с България в Западните покрайнини, хем да се аргументира благородната безусловна подкрепа и голямото приятелство на най-високо ниво, споено с много декларации, с прекрасни думи, с общи снимки, с чудесни взаимни посещения, с очарователни световни инициативи, с много изнесени капитали, с мащабни инвестиции, които правят толкова „чисто и предано“ приятелството между заемащите висши позиции на властта и в двете страни. Нали в името на тези ценности наричащите себе си „100 интелектуалци“, живеещи в България, издигнаха своя подправено патетичен глас в защита на техните братя Сърби пред целия свят, не виждайки гаврата с правото на нашите сънародници да учат на родния си език вече повече от 30 години, като обвиниха всичко Българско в предателство спрямо Сърбите, заради признаването на Косово.
Произходът и традициите в преклонението към Югославия/Сърбия разбира се трябва да се търси в мрачните тайни, свързани още с Нишкото споразумение от 1923 г. и обвързаността на Александър Стамболийски, с подкрепата на Югославското кралство към всички опити за унищожението на Българската държава – Септемврийските събития, „анархистичните чети“, атентатът в „Света Неделя“ 1925 г., превратаджиите от 1934 г., осъществявани от комунисти, земеделци и звенари от типа на Гаврил Генов, Георги Димитров, Александър Оббов, Коста Тодоров, Дамян Велчев, Кимон Георгиев и мн. др. радетели на обединението на България в Югославянската федерация под крилото на Караджорджевичите. Новият привкус в тази вековна ценностна нагласа дава драговолното приемане на чалга културата, както и тъмните лабиринти и нови зависимости, родени в ембарговата епоха, в банковите и икономическите потайни машинации, зад чиято мантия никаква правна сила и инициатива не може да прогледне?
Тук някой може да си помисли, че Българската политика няма сила и принципи, няма глас и достойнство, че няма концепция и воля. Най-напред да дадем пример с мащабната национална и международна мобилизация, довела да освобождаването на осъдените на смърт медици в Либия. Една политическа програма, продължила с години, ангажирала всички възможни външнополитически фактори.
Да вземем пример със статута на Българите във Великобритания – процедура, обсъждана от трима външни министри в продължение още от времето на Дейвид Камерън до днес. Да вземем острата реакция срещу Украйна по въпроса за обучението на Български език и статута на нашите общности там.
Нашата външна политика успя да се справи с Либийската джамахирия, с Британската империя, с Украйна. Но за приятелски и могъщи страни като Сърбия, необяснимо на пръв поглед, ние имаме друг аршин. Това е преклонението, безусловната преданост и политическа услужливост, а може би умелото поставяне под зависимост на множества политически играчи на Българската обществена сцена вече цял век.
Именно търсенето на истината за парадоксите и противоречията на Сръбско-Българските отношения, обвити с толкова много необичайни явления, в които Коледната драма е само пореден повод за размисъл, ни налагат всевъзможни отговори, които реалността неминуемо потвърждава с нейната неумолимост.
Едва ли има някой, който не желае да се отърве от вече един век налаганата васалност спрямо България в двустранните отношения между София и Белград, едва ли някой е спрял да мечтае за едно действително приятелство, но не горе в балните зали и под прожекторите на медиите, а уважение и разбирателство без граница, където живеят обикновените Българи в Западните покрайнини, където 100-годишният страх и унижения са оставили тежкия си отпечатък върху едно население, което бе обвинявано единствено за това, че има Български корен.
Съвременната ситуация налага разкъсването на този жесток възел, създаден от имперските амбиции на големите държави, стремящи се и днес към плячка на Балканите, в разрез с принципа самостоятелно и свободно развитие на народите. Възелът може и трябва да се разкъса въз основа на признанието и приемането на равноправието и уважението между двата народа не на дума, а зачитайки основните принципи на Европейската политическа и културна идентичност. Решаването на Сръбско-Българския възел не може да стане с медийни декларации, а със система от постоянни преговори и добра воля, която да създаде нормални условия и доблестно съществуване на Българите в Западните покрайнини. Не проблемът за Западните покрайнини мъти водата на Сръбско-Българските отношения, а неспособността и липсата на воля за неговото решаване от политическата класа.
И за да не бъдем упреквани в неконструктивност, нека се опитаме да постъпим така, както сработи голямото приятелство между политиците от висшите етажи, за да се възстанови справедливостта и добротата за Босилеградските деца на Коледа. Нека сега да поставим оная капка катран, която прави на пух и прах цялата каца с медени приказки, декларации, потупвания и прегръдки като демонстрация на нашите чудесни приятелски отношения със Сърбия. Това е случаят „Караманица“ и „Благодат“ – екологичната катастрофа и физическото унищожение на Българското население в Босилеградско. Ето я Коледната задача за нашите политици – добри приятели, която не е само в митническо освобождаване на детски пакетчета, а в освобождението на тези хора от примките на Средновековието и безчовечността и спасението им от неминуема бавна, но сигурна гибел.
Каним президентите, министър-председателите, главните прокурори, министерствата на околната среда и водите, представители на парламентите на Сърбия и България, на Европейските държави да дойдат заедно или поотделно в Босилеградско, да се запознаят на място, да обсъдят жестокото положение с отравянето на водите, земята, животните и хората с тежки метали от безогледния рудодобив, който подлага Българското население най-напред в Босилеградско на несъмнено унищожение, а от там постепенно и в Кюстендилско, Дупнишко.
Уважаеми политици от висшите етажи на властта от двете държави и Европа, идете в Босилеградско – до Мусул, Барйе, Тлъмино и Караманица, за да видите кой мъти водата на Вашето приятелство и да откриете вината за нещастието на нашите сънародници оттатък границата. А, ако пристигнете в Босилеградско и местните феодали Ви организират чудесно посрещане с баници и погачи, със зелев сок и домашна ракийка, като Ви поднесат бъклица, за да утолят жаждата Ви с бистра водица от местните чешми, за да отвлекат вниманието от истинските проблеми и положение, внимавайте, защото и местните хора вече не смеят да ползват местни продукти, поради недоверието какво има в тях. А най-точният отговор какво има във водата, в земята, в растенията, в животните и храната там ни го дава статистиката на постоянно бягащите от този край и на тези, които от жестоки заболявания напускат този свят.
.
––––––––––––––––––––––––––––––
* Бел. ред.: Изписването на съществителни нарицателни имена с главна буква, както е направил проф. Митев, е запазено в статията като смислов акцент.
** Бел. а.: б… – Деликатно загатване за „Български“ с невзрачно въздействие, за да не се дразнят Сръбските власти.
