„Днес е 14 февруари, но вчера се случи нещо друго…“ – започва разказа си във Фейсбук Андрей Ненов. По-долу е публикуван неговият текст от Фейсбук с малки редакционни съкращения.
Вероятно малко от Вас знаят, че преди 7-8 години съпругата ми създаде и 1-2 години управлява училище за чужди езици за малки деца, тук в Колорадо.
– Андрей, Форт Колинс е най-доброто място за живеене в САЩ вече две поредни години. Хората са страшно образовани, умни, има бъдеще! – каза ми тя. И инвестирахме.
Френски, български, немски, руски, италиански и т.н. … Оформиха се няколко групи – и въпреки че не бе това, което очаквахме – резултат имаше.
Минаха един-два месеца и тя ми каза:
– Знаеш ли към кой език има най-голям интерес?
– Не, ама вероятно френски?
– Не позна! Към руския! – отвърна ми тя. – И разбира се български, за българчетата от района.
Оказва се, че тези, дето са родени в чужбина, много искат да запазят и развият втория си език. Но не само това – най-активните, най-търсещите уроци по руски се оказаха… родители американци, осиновили русначета! Искали да им запазят идентичността, културната връзка с родината на децата. От тях имаше 2-3 деца, които пък бяха с… умствена изостаналост. С проблеми по рождение.
И макар че това е трудно за произнасяне, за съжаление – те бяха родени в Русия с тежки проблеми – начална форма на шизофрения или други болести, които не им позволяваха да се развиват като връстниците им. Но новите им родители не се отказваха. Напротив – те бяха съзнателно осиновили такива деца! За да им дадат възможност за развитие и Любов, която няма как лесно да получат в домовете за сираци.
Оказа се, че едно от американските семейства беше похарчило всичките си спестявания и ипотекирало къщата си, за да осинови две русначета – братче и сестриче, и да им помогне да оцелеят. И знаете ли защо две – ами за да не се делят, за да бъдат заедно, както подобава на братче и сестриче. (Как Ви звучат на този фон историите от Норвегия и Швеция, където разделят брат и сестра, при живи и здрави родители?)
Представяте ли си – тези родители имаха и свое дете (деца), но новите две – те трябвало да получат цялата им Любов. И майката всеки ден ги водеше на рехабилитация, на упражнения, в училищата, само и само всяко дете да има Шанс.
Минаха няколко месеца и Ели ми казва:
– Момченцето започна да напредва, да чете и говори! Майката е страшно доволна.
Виждайки искрица и желание в детето да се развива, това било най-голямата й награда. Награда, струваща, по нейни оценки, над 120-130 хиляди долара – лични пари и заеми. Пари, които е можело да осигурят спокойствие и сигурност за родните им деца.
За съжаление училището се наложи да затвори, защото трябваше да се преместим, а и интересът към чужди езици все пак не беше същият като към бейзбола и американския футбол 🙁
Снощи отивам да взимам малката ми дъщеря Кристина от работа. Тя започна преди два месеца, като инструктор по плуване за малки деца в едно училище по плуване. Качва се Криси в колата, която запали чак след Jump (припалване от друга кола), защото баща й все отлага новия акумулатор, и ми казва със светнали очи:
– Знаеш ли – днес дойде Джаспер*. Той е сляп, напълно сляп, но иска да плува. И родителите му го водят. А освен това той е осиновен заедно с още две братчета/сестричета от Китай.
Казвам:
– Супер! Страхотно е да видиш как това дете плува. А щастлив ли беше?
– Да, много, защото много други места са му отказали, но при нас го приехме и с колежките (момичета като нея!), ще се опитаме да му помогнем. – И продължава: – Но, татко, знаеш ли, че това семейство умишлено е осиновило китайчетата. Направили са го, защото децата са с вродена наследствена болест и трудно се справят.
Онемях… Да осиновиш дете е знак на истинско достойнство; да осиновиш дете със здравни проблеми е героизъм, но да се осиновят три деца, от едно семейство, когато и трите имат проблеми, само за да им дадеш Бъдеще, Шанс и Усмивка – това граничи със свръхчовечност. Тези родители – майка и баща, ще посветят цялото си време на тези деца, да ги видят, че плуват, учат, тичат, смеят се, както всички останали. И най-хубавото е, че това е заразно – и дъщеря ми, и колежките й бяха радостни, че ще могат да помагат на такова дете.
Не знам, виждал съм много глупави и егоисти хора, тук и по света. Но има американци, чиято човечност минава нормалните граници и е трудно да си представим. И те са много – не са единици. Такива, които осиновяват деца от други държави, за да им дадат шанс. Колкото и медали да им дадат, ще са им малко. Макар че съм сигурен, че най-голямото им щастие е да чуят от абитуриента си някой ден: „Благодаря ти, мамо!“. И, ако сърцата на влюбените са колкото детска длан, то сърцата на тези хора са като пътни знаци – големи и видими отдалеч.
–––––––––––––––
* Името на детето е сменено.
.
