Това е история за древни времена. История от мрачното комунистическо минало, когато нямаше компютри, телефоните бяха глупави, часовниците тиктакаха, телевизорните имаха екрани с размер на айпад, а самите телевизори бяха с размер на халадилник. Халадилниците, както и телевизорите и телефоните, бяха лукс, колите рядкост, улиците празни, градинките зелени и свободното време безкрайно.
Предполагам, че поради всичко това, на нас, малчуганите от квартала, не ни оставаше нищо друго, освен да си играем един с друг. Бяхме толкова нецивилизовани, че даже си говорехме директно, гледайки се в очите. Не си спомням някога с някого от квартала да съм се бил, било за момиче, било просто ей така, за да докажа, кой е алфата или омегата, или както и да я обясняват сега безсмислената жестокост между децата. Всеки божи ден излизах на двора и там обикновено срещах или Дъката, или Краси, Ники, Вили, Милен или Пендо. С тях понякога играехме на фунийки, понякога ходехме на кино на поредния филм с Гойко Митич, но най-много време изкарвахме в двора между блоковете, люпейки семки и разказвайки си разни истории. Една вечер успях да разкажа на Дъката цяла книга, която бях прочел наскоро преди това – казваше се „Драконите на Луалаба“. Той ме слушаше в захлас и нито веднъж не ме прекъсна. Не мисля, че е било заради способностите ми на разказвач. По-скоро е било заради семките на баба Семка.
Така и никога и не научих името на тази жена. Сигурно отдавна вече е починала, но в паметта ми тя остана жива. Ако говорим за мрачното комунистическо минало, то най-мрачният ми спомен от този период беше образът на баба Семка. Тя живееше в една стара къща. Тази къща с още две други образуваше нещо като островче в растящия чисто нов квартал от модерни за времето си блокове от късносоциалистическия период. Тези три къщи бяха свързани помежду си така, че се образуваше вътрешен двор, в който можеше да се влезе през тъмна каменна арка, приличаща на тунел. И точно в този тунел излизаше вратата на бабасемкината къща. Ние чукахме на вратата, озъртайки се наоколо с туптящи сърца, стискайки с мокри пръстчета заветните пет стотинки. Толкова струваше баба Семка да ти сипе в джобчето семки, гребвайки ги с една стара дървена поставка за варени яйца. Носеше се слух, предполагам пуснат от предишните квартални гамени, че баба Семка я наблюдава милицията и че тя продава семки нелегално, и че сигурно е от „бившите“. За бившите се споменаваше рядко, шепнешком, като за нещо тъмно, срамно и грозно. Да, баба Семка беше тъмна фигура. Не си я спомням да се е усмихвала някога. Не се отпускаше да разговаря с нас, не мисля, че имаше деца или внуци. Поне аз никога не съм ги виждал. Всичко ставаше, както ако днес купуваш марихуана. Бързо и мълчаливо. Даваш петте стотинки и получаваш чашка семки. Никакви излишни приказки. Никакви „Как си?“, „Какво правиш?“, „Поздрави на родителите“. Тя не те познава и ти не я познаваш. Всеки си тръгва по пътя. Ти излизаш на слънце в двора с приятелите, а баба Семка потъва във вечният полумрак на малката си, стара къщичка.
По-будните другари от ОФ-организацията понякога се заканваха да затворят това гнездо на порока – баба Семка, но за щастие се залисваха в нескончаеми събрания и организиране на доброволни дружинки, и така и никога не го направиха, така че ние си люпехме семки на воля, покривайки целия двор с шлюпки.
Какви семки бяха само! Едри, идеално изпечени, добре осолени. Истинско удоволствие. Не можеш да се сдържиш и идваш за още и още. Нямате представа какъв кеф е в горещ юнски ден да седиш някъде на сянка, да люпиш слънчогледови семки и да си приказваш с приятелите за нищо и за всичко. Целият ми житейски опит показва, че само разговорите, от които нищо не запомняш, имат значение. Всички останали са просто разклащане на въздуха.
Тогава не го разбирах, но сега знам, че арката на баба Семка, с прилежащите къщи и дворчето, беше машина на времето. Това беше една останка от едно друго минало. Не мрачното комунистическо, но мрачното царско. Изглежда за официална България не съществува светло минало, само светло бъдеще, което с времето преминава в мрачно минало. От мрачното византийско през мрачното гръцко, мрачното турско и впоследствие мрачното царско, до мрачното комунистическо минало. Днес България с ентусиазъм гради своето бъдещо, мрачно демократрично минало. Това е официалната версия. Другата, неофициалната, предавана шепнешком от уста на уста през всички времена е, че миналото не е било чак толкова мрачно и по-скоро настоящето е нещо сбъркано, а бъдещето неясно.
Аз имах светло минало. Единствената мрачна част от това минало беше всъщност едно уникално островче на стара София, където една стара баба печеше чудесни семки за всички деца от кватрала, жените се грижеха за китните си градинки, мъжете понякога цепеха дърва и деряха агнета в дворовете си – и не, че не пиеха бира и ракия, но го правеха много по-рядко от сега, защото си имаха по-важни работи за вършене. В тези дворчета всеки винаги беше добре дошъл и никой не си заключваше вратите и душата.
Единственото нещо, което правеше това островче мрачно, е непонятното и досега за мен желание на българина задължително да оплюе всичко минало, преди да се захване със строежа на настоящето си.
А какво ще кажете да спрем да плашим децата си с миналото, да оценим хубавото в настоящето и да оставим бъдещето на внуците да си го градят, както на тях им харесва?
Баба Семка печеше страхотни семки, а днес по кварталните ресторантчета в България правят много готини картофки по селски и сервират жива бира. Има и днес много слънчеви дни през лятото, и днес има малчугани. Те точно днес градят своето светло минало. Нека не ги разубеждаваме. Поостарели сме, приятели, затова всичко ни пречи и на душите ни е мрачно понякога. На мен като ми докривее, се връщам под тъмната арка, стиснал пет стотинки в ръка, чукам плахо на вратата и баба Семка ми отваря. Подавам стотинките и ето – цяла чашка прясно опечени, едри семки се изсипва в джоба ми, а на слънчевия двор ме чакат приятелите и цялото време на света е наше!
Виктор Хинов
Индианаполис, САЩ
