.
Късно е, тишината облича нощта!
Черна рокля без гръб, звездна брошка,
с аромат на мимоза и нюанс на тъга,
а димът ми пълзи като бяла стоножка
и я дави до сълзи тази гъста мъгла.
Съблича се бавно, грациозна до смут,
под лъчите на лунния сърп избледнял.
Часовете са пясък, а часовникът – луд,
тя е цялата в мен, аз съм нейният – цял.
Ти не знаеш какво е самота да те люби,
с кадифени ръце и изтръпнали устни.
Като коте, което в топли длани се губи
и заспива унесено, щом се отпусне.
Този чар ме влудява, еротично и диво.
Да, нощта ме владее и дори притежава,
но пустее леглото ми в утрото сиво,
само гола до мен – самотата остава!
Боби Кастеелс
––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.
.
