Всяко село си има Мера. Не само в България, но и по целия свят селата трябва да си имат Мери. Няма как иначе. Мерата е плацентата на Майката природа. Чрез пъпната връв на стадото селото живее, поемайки живителни сокове от Мерата. Слънцето стопля земята, дъждат я полива и на нея, даже и да е гол камък, се завъждат треви. В малки пукнатинки в камъка се заселват те и всяка година пръскат семената си наоколо. Умирайки, тези слаби тревички наторяват с телата си почвата за поколенията след тях. Век след век те цепят камъка с коренчетата си и, умирайки, на свой ред увеличават мястото, на което да се развива нов живот. След хиляди години се създава почвен слой, достатъчен да изхрани малки храсти, после по-големи и накрая идват дърветата, които заселват всичко. Така Майката природа създава своята плацента. В горите идват животни, привлечени от тревата, храстите, орехите и плодовете, стадата се умножават, бебетата бозаят от майките си и целият този живот, построен на камък, зависи от плацентата.
После идва човекът. Неговото идване се разбира по шума на сеч на дървета и трясъка на клони, чупещи се под тежеста на падащи вековни стволове. Човекът винаги сече гората. Трябват му две неща – дом и място под слънцето за нивите и ливадите. На нивите се засява зърно за хляб, а на ливадите пасат стадата, които дават месо и мляко.
Много скоро човек разбира, че пазенето на голямо стадо може да се осъществи само от един-двама души и така останалите могат да се занимават с друга работа, която на село никога не свършва. Тогава възниква общинското стадо. Рано сутрин, овчарят и говедарят тръгват по селото и от всяка къща излизат по една или две крави, по някой и друг бивол, по пет-шест овци или кози. Те се присъединяват към стадото и отиват на паша на Мерата. Мерата е обща селска ливада, предназначена за общинското стадо. Тя е плацентата, през която силата на слънцето се превръща в месо, мляко, кожа, вълна и безброй други необходими за оцеляването на човека неща. На село хората може да се карат за ниви, но никой с никого не се кара за Мерата. Тя е обща, защото от нея зависи животът на всичките в еднаква степен. В стадото животните живеят всеки ден. Там се поддържат здравите гени на селското стадо. От тревата на Мерата животните берат сили, трупат вълна и месо, и виметата натежават от мляко. Невъзможно е да се разделят тревичките на Мерата на мои и твои. Тя е била, е и ще бъде на всички, докато съществува селото.
Преди дни разбрах за кончината на моето село – село Добревци. Майка ми ми каза. Излезнала да отиде до извора „Клена“ и видяла мерата, разорана с дълбока оран. Тревата, обърната с корените нагоре, умираща на слънцето. Цялата Мера почерняла. Откакто съществува Добревци, съществува и тази Мера. Общинската Мера – на всички добревчани.
Е, оня ден Мерата умря. Както си му е редът, в България никой не знае как и защо. Всеки умува и хитрува. Кметът на Ябланица ли я бил продал на някакъв бизнесмен, циганинът Альо ли я разорал в пияно състояние за двайсет лева, някой неизвестен ли поръчал да се затрият и малкото останали в селото животни? Всеки гадае и създава митове и легенди. Аз се обадих на общината в Ябланица да ги запитам кой и защо е разорал добревешката Мера. Знаете ли – те не знаеха за случая. Попитаха (или пона така ми казаха) кмета на селото (което е квартал на Ябланица) и той им казал: „Това е някаква грешка. Няма такова нещо.“ Българско чудо. Хората го виждат с очите си, а кметът не вижда.
Ех, кмете, пиша ти заглавието с малка буква, защото душа не ми дава да напиша с голяма буква за кмет, който погреба селото на дядо и баба. Не си кмет ти, а си гробар. А Мерата, разорана пред очите ти, е черната забрадка, която се носи, жалеейки по умрял.
От турско време е тази Мера. Турците са клали българите, но са уважавали Мерата, защото няма по-голямо престъпление от това да забиеш ножа в утробата на Майката природа, която храни всички ни – и българи, и турци, и цигани, и арменци, и евреи. Всички ни. Тя е нашата обща Майка и Мерата е нашата обща плацента.
Селата умират и ги убиват хората в тях. Или може би липсата на такива. Убива ги липсата на хора, които да разбират значението на селото, да разбират какво поддържа живота му и защо не трябва да се реже клона, на който си седнал.
Къде ще отидеш, кмете? Селото умря. Сега ти на какво ще си кмет? С парите, които ти наброиха, за да убиеш майка си, ли ще си купиш живот? Колко живот ще си купиш с тези пари, кмете? Година-две? За теб, за децата ти и за внуците ли ще стигнат тези пари, или децата и внуците ти ще ги оставиш да глозгат голата скала, когато есенните дъждове измият почвата в ниското, защото вече няма корени, които да я задържат.
Аз не съм роден в Добревци. Аз съм първият в рода ми, който не е роден там. Не живея в Добревци. Не живея даже и в България.
Просто искам да се поклоня и да благодаря на Мерата.
Сполай ти, Мера!
Сполай ти за това, че изхрани поколения мои предци, даде им месо и мляко, направи ги силни и умни. Всичко, което съм днес, Мера, го дължа на Теб. Всичко, което са моите деца, го дължим на Теб. Ние сме Теб и Ти си в нас, където и да сме по света. Благодаря ти, Мера, за слънцето, тревата и дъжда, благодаря ти, че беше на всички и на никого поотделно, и направи селото – Село, а не сбирщина от свадливи глупаци.
Ние си отидохме, Мера, и ти си отиваш с нас. Прости ни, че те оставихме на безмозъчните и безсърдечните. Не можехме да си представим, че ще направят това, което направиха, и знаеш ли защо, Мера? Защото ти ни научи да обичаме ближния и да бъдем заедно. Ти ни научи да бъдем Село и ние винаги търсим доброто във всички около нас. Ние просто не можем да повярваме, че има толкова зли и глупави хора. Ти ни показа как да обичаме. Това ще запазим от теб, Мера. Ще обичаме, както ти ни обичаше всички безразделно.
Затова, Мера, ще те помоля за още нещо. Прости им, Мера! Прости им, защото те не знаят какво правят. И аз ще се опитам да им простя. Научи ме как, Мера! Научи ме!
Виктор Хинов
Индианаполис, САЩ
