„ПОСТ-ИНТЕРВЮ“ с д-р Пламен Димитров, PsyNet
Днес (б.р.: 13 юни), в късния следобед, разговарях с една журналистка, чието име няма да разкривам (да не вземат да я освободят), от медия, която няма да назовавам (да не вземат да ме съдят), която след като чу отговорите ми на въпросите й, ми каза съвсем откровено в прав текст: „Това няма как да го публикувам…“.
В началото – може би, за да ме предразположи – тя ме попита дали съм чувал наскоро някой нов виц за политици. И аз си нямах работа, и взех, че й казах какво подслушах рано-рано днес в трамвай 22 от разговора на двама старци, на видима възраст около 80-те. Единият от тях, докато разлистваше вестника си, попита другия: „Ти разбра ли, че премиерът днес става на 60 години?“. А другият – загледан нанякъде през прозореца – разсеяно му отговори през рамо, но с много сериозен глас: „И защо ли?“. Смешното беше, че и двамата май не усещаха, че създаваха виц, но с другите двама спътници в трамвая, които също като мен ги чуха, се спогледахме и се усмихнахме съзаклятнически един на друг.
След разказа ми – вече много сериозна – журналистката ме попита: „Като психолог какви качества мислите, че трябва да притежава един бъдещ премиер на България, ако е различен от сегашния?“.
Ето накратко отговорът ми, който май я ужаси и я накара да се откаже от интервюто по-късно. Казах й буквално следното, защото преди да дойде четях статия от в. „Гардиън“: „В нашата токсична политическа система от психологическа гледна точка – започнах отговора си, – е напълно обяснимо, как и защо се възнаграждават най-лошите черти. Такава система няма как да не произвежда непрекъснато най-лошите възможни лидери“.
Видях, че журналистката се заслуша, и преди да реши да ме прекъсне с нов въпрос, продължих: „В политическия живот почти навсякъде у нас ние виждаме нещо, което си е пар екселанс екстернализация на психичните травми и дефицити на лидерите ни. Ако беше сред нас д-р Зигмунд Фройд, сигурно би казал нещо от рода на: „Групите поемат и стават като личността на лидера си”. Или по-конкретно и по-точно казано – личните трагедии на мощните властимащи рано или късно стават публични трагедии на тези хора, групи, партии и общности, които те доминантно ръководят. За мнозина от лидерите и днес все още е по-лесно да командват една нация, да се разпореждат с хората и средствата, сякаш са техни собствени, отколкото да се ангажират с работа със собствените си травми, болки и дефицити.“
Тук тя ме попита напрегнато (беше пропуснала да си включи диктофона): „Какво имате предвид?“.
Отговорих й горе-долу следното: „Това, което виждаме в политиката у нас, а и не само у нас, е едно отиграване пред публиката на дълбок личен дистрес. Много от лидерите ни са наранени назад в миналото си и за това са развили свои „защитни личностни маски за оцеляване”, научавайки се – по-скоро без да го съзнават, да се изолират от чувствата си, да проектират върху аудиторията, политиките си и обществото своите фалшиви, неавтентични публични Аз-ове, за които е характерно, че в тях се изтъква увереността им в себе си и в своята компетентност и полезност. Но под тази „личност-маска” ври и кипи от плашещи ги несигурност, тревожност и опасения за собствената им значимост, които с лекота прерастват психодинамично в ненаситни потребности от власт, статус, престиж, внимание, уважение и адмирации от другите. В резултат политиката, и то не само у нас – вижте какво става и в САЩ, в Обединеното кралство, а и в ЕС – се насища с доминантни малцинства от нарцистични хора и групи, които умеят да изглеждат такива, каквито всъщност не са – например, компетентни и отговорни в работата си за обществените интереси. И някои са направо чаровни в тази модалност на невротичното си властване… Ето защо няма да се уморя да повтарям, че всеки, който се явява на избори като кандидат за овластяване, следва да си е завършил поне удовлетворително, ако не успешно, психотерапията… Е, това едва ли би променило поведението на някои от психопатите, но може да осигури на обществото поне известна превенция овластените от него да не проектират дълбоките си и непреработени интрапсихични рани върху политическия живот в обществото с досегашната им „безстрашна доминантност”.“
Журналистката ме чу, смълча се, спря диктофона, прибра си бележника и набързо се извини, че явно се е объркала в очакванията си и… си тръгна: „Може би ще Ви се обадя по-късно да продължим…“
Та, затова сега пиша тук това ПОСТ-ИНТЕРВЮ. Не го мога това с автоцензурата, явно 🙂
Д-р Пламен Димитров
