Демократичният съюз на българите неведнъж е призовавал гражданите да бойкотират местните избори в Сърбия, заради неравноправни изборни условия, нарушения на изборния процес и натиск от страна на управляващите.
Разбира се, никой не ни подкрепи, независимо от аргументите и фактите, които изнасяхме. Така в Босилеград, от една страна, се установи безотговорна, корумпирана и несменяема власт, а от друга, демократичните и проевропейски сили, които предлагаха модерни решения за проблемите, наследени от миналото, бяха маргинализирани и изолирани като „опасни сепаратисти“, които застрашават териториалната цялост на Сърбия!? Управлението на Владимир Захариев, което буквално съсипа общината, все още се ползва с доверието на Белград, именно защото той и съответните структури на държавна сигурност успешно разиграват „сепаратистката карта“ и се налагат като „пазители на етническия мир“.
След две десетилетия, сръбската опозиция най-после стигна до същият извод – щом изборите са недемократични, какъв е смисълът да участваш в тях? И се заканват, че ако управляващите не осигурят свободни и демократични избори, те ще ги бойкотират. Надяват се, че така ще застрашат легитимитета на управляващата партия и ще я накарат да отстъпи относно изборните условия и демократичната процедура. Което си е в сферата на научната фантастика.
Ясно е, че управляващите няма да се съгласят, защото това значи сами да предадат властта и да поемат отговорността за всички престъпления по време на изборите и по време на управлението си.
Бойкотът на изборите може да успее, ако сръбската опозиция имаше капацитет да го наложи и ако поне половината от сръбската общественост и международната общност го подкрепят. Опозицията не може да разчита на обществеността, защото тя успешно се манипулира от всички национални телевизии и жълтата преса.
Може ли да се разчита на международната общност? Тука нещата са още по-безнадеждни. Например, бойкотът на изборите в Албания беше успешен, но ЕС и САЩ честитиха на Еди Рама и даже го похвалиха, че изборите са минали без инциденти. Същото може да се случи и в Сърбия.
Както Захариев в Белград, така и Вучич в Брюксел се наложи като фактор, от който зависи „решението“ за Косово. Какво още има да се „решава“ с Косово, не е ясно. Вероятно се очаква Сърбия да го признае. И се очаква това да направят именно ония, които са исторически отговорни, че го тласнаха по пътя на независимостта. Когато този въпрос се реши и Косово окончателно си отиде, според логиката на международните фактори, ще си отидат и ония, които направиха този проблем.
По тази логика не само управляващи и опозиция, но и гражданите на Сърбия са заложници на Косово. Управляващите не смеят да го признаят, защото опозицията ще ги атакува, че са го предали. По същата причина и опозицията не смее да обещае, че ще го признае, защото управляващите ще ги обвинят в предателство. В тази мъртва хватка Сърбия се задушава вече две десетилетия.
Заслужено или не, международната общност разчита на Вучич като партньор, който може да реши проблема с Косово, а той, здраво стъпил върху това, вече седем години оцелява на власт и изтощава сръбското общество, докато то узрее и приеме факта, че Косово завинаги е загубено. Дотогава всички разговори между власт и опозиция за легитимността на изборите, закани за бойкотиране и всякакви други ходове са за уплътняване на политическото време.
Косово е стабилна основа, върху която седят и властта, и опозицията. Разделени на патриоти и предатели, управляващите и опозицията взаимно се дисквалифицират, а мъртвото течение все повече засмуква Сърбия към дъното. Докато те се надвикват кой е по-голям патриот и по-голям предател, Сърбия се превръща в държава с евтина работна ръка, нисък стандарт, лошо здравеопазване, мръсна индустрия и ниско образование.
Демокрацията е последната грижа, от която се интересуват.
Иван Николов
