Гудрун живее през улицата отсреща и много бих искала с това съобщение разказът да приключи. Невъзможно е. Извинете, ще продължа.
Обичам да се шляя в малката уличка, опасала като „колан на целомъдрието“ (chastity belt), къщите на благонравните ми английски съседи. Правя го с най-голямо удоволствие в края на септември всяка година, точно когато датата на моето рождение наближава и разкошните кестени щедро ронят листа по строгите прави линии на тротоара. Сред тази стрийт арт геометрия тържествува самотно и единствено рошавата ми душа, увиснала като златисто паяче върху платинения маникюр на слънчевия показалец. Долу, под сянката й, изпадалите кестени разтварят бодливите си клепачи и застиват в последно намигване към лятото, толкова безнадеждно, честно и ласкаво, че ми иде да ги сритам от яд, заради пищното тление, сред което ме изоставят. Но аз продължавам да се рея напред, понесена от сезона, завихрил мимолетната илюзия, че притежавам безценния шанс да остана за миг насаме с личната си есенна поема. Прекрасно, нали? Това се нарича умишлено лирическо отклонение, преди завръзката на разказа да щръкне, въплътена в ръбестия задник на Гудрун, заклещен между два контейнера с боклук, в които с умилителни въздишки загинаха първите наивни жертви на листопада, моите плахи вътрешни поезии:
– Безобразие – с гръм се извиси гласът й над всичко това и, повлечена от интелектуалното си възмущение, поради грубото ми пропадане в действителността, аз отекнах подобаващо:
– Нали?!
– Да – отвърна тя и разпери портретно насреща ми шавливите си, проскубани коси, насъскани като изтощени змии в прическата на пенсионирана горгона.
Не смогнах да мръдна наникъде в тази ситуация. Отпред – боклук и отзад – боклук, а по средата – безпомощен порив за бягство в невъзможност за вертикално излитане, затиснат от умрели листа и жизнена гудрунска злоба:
– Онези ирландски некадърници, дето превзеха общината, нарочно зарязаха градските улици да се валят в мръсотия, за да измъчват почтените граждани, на които им се налага да се справят сами с отвратителното положение!
Започнах да мигам, защото думите ми побягнаха и аз останах само по мигли. Освен това, ужасено се спекох като български планински лишей върху неглижирана от ирландското нехайство, английска тротоарна плочка, подлежаща на категорично изстъргване. На това пък му казвам нарастване на наративния драматизъм, едно, поради бумтящия прибой в сърцето ми и две, поради вещерското вкопчване на Гудрун в лявата ми китка:
– Слушай – сбрули ме тя в допълнение, – бясна съм на Тереза Мей! Няма ли да попиташ защо? Ще попиташ! Млъкни! Бясна съм й, защото, докато беше на власт, непрекъснато се опитваше да угажда на ирландците с онази нейна сделка! Ако не бяха те, досега да сме се пръждосали от проклетия Европейски съюз и да сме пресекли пътя на всякакви чужденци да се месят и местят в държавата ни и нейните общини!
Преди да припомня на Гудрун, че аз също съм чужденка, която допринася за разцвета на тази държава, че тя самата раздаваше диплянки за оставане на Кралството в Европа, вдъхновена от съгражданката ни Тереза Мей преди референдума, и после ентусиазирано гласува за настоящите общински съветници (усещате ли неизказания ми поток на съзнанието), малка червена кола, разтресена от хард-рок децибели, наби спирачки и раздуха боклука помежду ни. Нахакана мацка, с луничаво, чипоносо лице, стръвно захапала фас, изтика вратата с наперени рокаджийски гърди и завря износената си маратонка право в монолога на съседката ми:
– Виж к’во, Гудрун – със силен ирландски акцент изплю цигарата тя, – дойдох лично да ти кажа, че напускам. Ако ся ще ме питаш защо, направо ще ти кажа – писна ми. Юркаш ме по цял ден да ти чистя, а заплащането е малко. Брекзит, you know, и като няма сделка, намери си някой друг да ти бачка за жълти стотинки…
Изкефена от яката жица в кулминацията на разказа, ехидно пожелах “Приятен ден“ на главното му действащо лице и продължих скокливо по тротоара, злорадо понесла китка есенни листа.
Бодлив, зелен и още неразпукнат кестен жестоко ме прасна по челото. Време беше или да отскоча до аптеката за лейкопласт, или да формулирам поетичен епилог на случката, където паяк, увиснал на някакъв нокът, сред дървета, наплюли тротоари с листа, диша лятото, скрито на смъртта си в дълбокото, заченало в злато мъдростта на света!
Зад мен, с гръмовно сумтене, Гудрун смиташе до голо красотата на септември в контейнерите за растителни отпадъци. Дори не й се разсърдих. Превръщането на боклука в естетика за душата винаги е било, е и ще си остане непонятна арт-трансформация за една Брекзитутка!
.
Здравка Владова-Момчева,
Лондон, Великобритания
