Аз съм рожба на глобализма. Аз – българският емигрант от края на 90-те години. Глобализма срещнах за пръв път още в социалистическата ми родина. Тогава гражданинът беше нещо повече от селянина, а съветският човек – по-човек от софиянеца.
През осемдесетте години над тази набързо сдъвкана, лесно смилаема „истина“ се наложи общопланетарният глобализъм на западните демокрации. Вместо да се обедини със социалистическия глобализъм, общопланетарният го помете, както таран помита стена на старо укрепление. Стената падна. Отвори се огромна дупка. Бизнесът нахлу през нея и започна да плячкосва где, каквото свари.
Дупката в стената ми даде възможност да се глобализирам и аз. Заминах, за да го видя този голям свят, за който дотогава бях само чувал и чел.
Днес, двайсет години по-късно, разбирам, че глобализмът, е не по-различен от всяка друга система, измислена от човека, за да държи в подчинение и да използва другите човеци.
Истината е, че човек по своята същност не е глобалист. Поне през по-голямата част от живота си не е. Младите са глобалисти, но само до момента, докато не народят деца. После постепенно започват да стават все по-консервативни. Най-големите консерватори стават отново глобалисти, но те вече са виртуални глобалисти. Те са тези, които, за да осигурят и децата на децата на децата си, продават евтин глобализъм на младите лапни-шарани. Самите те, обаче, предпочитат да живеят по своя си начин, в своите си вили и да се разхождат насам-натам, разглеждайки света от борда на белите си яхти. Обичат да са заобиколени от добрите стари подмазвачи и бодигардове, и така в пълна безопсност и приятна, позната им обстановка, да порасъждават за бъдещето на глобализираното човечество.
Глобален е само бизнесът им. Не и те самите. Те не заминават, не сменят работата си, не се преквалифицират. Те са си същите познати стари муцуни, с хилядолетните похвати да грабят, лъжат и убиват, в името на собственото си и на децата им оцеляване. Глобализмът не е нещо ново. Просто поредната маска, зад която се крие истинското лице на човека-канибал. Така е. Има доста канибали между нас. Останалите сме наивни глобалисти, комунисти, нацисти, демократи, капиталисти и каквито си искате исти, а всъщност – обикновена храна.
Според мен, ние – останалите – сме просто ленивци. Мразейки да мислим с главите си, с удоволствие предоставяме тази тежка задача на канибалите.
Ленивците имаме слабост към долнопробен философски бъркоч, стига в него да има думички като хуманизъм, справедливост, добро, прогресивно, отворено, прозрачно, открито, мир, любов, равенство, братство, законност, напредък, развитие.
Ще преглътнем и най-гнусната идеологична манджа, стига да не ни се налага да мислим и да поемаме отговорност за собствената си съдба.
Днес някои от канибалите ни разказват как отново цялата работа е провалена поради грешка, прокраднала се наусетно в поредния изъм. Глобализмът, видите ли, бил сгрешен и сега ни трябвало малко национализъм, за да оправим грешката.
За мен фактът, че нито един от канибалите никога не опитва сам от лекарството, което предписва на всички останали, е цяло откровение. Тук, в емиграция не срещнах нито дъщерята на Борисов, нито Горбачов и семейството му, нито децата на Корнелия Нинова. Не видях на живо Барак Обама или Доналд Тръмп. Не се сблъсках на улицата с децата на Лавров или Путин. Някак си не ни се пресякоха пътищата с тези хора, които толкова много обичат глобалната икономика, атлантическото единство, руския глобален свят и отвореното общество. Очевидно е, че те не живеят в моя свят, нито аз в техния. Техният свят е глобално удобен за тях самите. Те могат да пътуват навсякъде без визи, да купуват жилища и даже острови къде ли не, да превеждат непроследявани огромни суми на кого ли не.
Аз, от своя страна, трябва да работя, където и да отида. За мен жилището е нещо, което изплащам едвам-едвам в продължение на много години – и тамън го изплатя, и се оказва, че то е станало за основен ремонт. Карам си старите коли, плащам образованието на децата си и работя, работя, работя. За мен целият свят е един и същ. Сутрин ставам, обличам се, пия едно кафе и отивам на работа. Вечер вечерям, гледам измисления свят по телевизията и лягам да спя. На другия ден отново. Така продължава, докато здравето позволява. После почвам да плащам за лечение, а след това, ако съм късметлия – за старчески дом – и накрая прилежно си плащам и погребението. Това е моят глобализъм. Глобално робство без стени. Имаш свободата да бъдеш роб, в която си искаш държава по света. Имаш свободата сам да си избереш модела и теглото на веригите. Предлагането на вериги е безкрайно разнообразно. Има вериги за всеки вкус. От най-луксозни, олекотени с приятно звънене на тона на последен модел мобифон, до обикновенни железни и безкрайно тежки. Глобализмът също като всеки един друг изъм разделя хората на глобални роби и глобални господари. Нищо ново.
Както винаги, всичко се поделя честно. На нас – веригите, емиграцияата и носталгията, за тях – всичко останало.
Честно е, защото предпочитаме някой да мисли вместо нас. Аз обаче съм дотук!
До днес. Днес започва нов ден. Слънчев ден. Ден, в който е толкова лесно да видиш себе си. Хайде, ленивецо! Почвай да мислиш! Никой за нищо не ти е длъжен! Ако нещо не ти харесва, промени го! Я да видя от какво са изковани веригите.
Виктор Хинов,
Индианалопис, САЩ
