Всичко от литература

литература

• Евгени Черепов в „Глаголницата“

  .

  „Извън обхват“ е един от онези романи, които като поемеш книгата в ръка и се зачетеш уж за малко (в една кротка вечер – да видиш как върви) и два-три часа по-късно вече си на 200-та страница. Защо? Какво има в този роман? Как го има? Тези въпроси ни се струват като едно възможно антре към разговора ни с Евгени Черепов на 13 април.

  11:00 ч. Сиатъл
  14:00 ч. Ню Йорк
  21:00 ч. София

  ***

  Евгени Черепов (1981) дебютира като романист през 2012 г. с романа „Добавено лято“, за който получава съпътстваща награда от Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“, както и номинация за Националната литературна награда „Елиас Канети“ през 2013 г. Преди това, в периода 2005-2013, публикува активно разкази в периодичния печат. След десетилетие, прекарано в столицата, се отказва от инженерните науки (учи в Университета по архитектура, строителство и геодезия в периода 2000-2005 г.), както и от пребиваването в София, и избира да живее в родния Стара Загора. През 2016 г. завършва българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и започва работа като преподавател по литература в гимназиален етап в родния си град.

  След 12-годишна пауза, в която последователно става баща, филолог и гимназиален учител по литература, през февруари 2024 г. излиза вторият му роман „Извън обхват“ („Жанет 45“). Първият тираж се разпродава за по-малко от месец. Романът се допечатва още три пъти, печели Литературна награда „Перото“ в раздел „Проза“, както и е номиниран за награда „Хеликон“.

  ***

  Линк към срещата – в навечерието на събитието във Фейсбук страницата и групата на Глаголницата.

  Събитието във Фейсбук ТУК

   

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“

  .

• За поезията на Николай Дялков, „Вертикален кръстопът“ и Тополовград

  .

  

  Николай Дялков е роден през 1963 г. в Тополовград, където живее. Има две висши образования: машинен инженер и право. Работил е като офицер в системата на МВР, сега е пенсионер. Автор е на стихосбирките „Настояще от спомени” (2002), „Постой, Любов” (2013), „И понеже рисувах слънца” (2014), „Адресна регистрация: бежанец” (2016), „Нагазване в женски води” (2016), „Шлифер, облечен на голо” (2018), „Последният идалго” (2019), „Вертикален кръстопът” (2020). Участвал е със свои стихове в десетки национални и международни сборници и алманаси. Има множество награди от национални и международни поетични конкурси. Негови стихове са преведени на руски, украински, сръбски и испански език. Председател е на Литературния клуб към читалището в Тополовград. Член е на Съюза на българските писатели. Потомък е на тракийски бежанци от с. Дервент – чиито жители оцеляват като по чудо през 1913 г. и 1923 г. – при турско клане и при интернирането им на о. Крит; както и на жители на с. Сачанли – в което, според предания, по време на османското иго турци не са смеели да пренощуват. „Преди година един литературен критик ми каза, че трябва да се разхождам като император из Тополовград, предвид постиженията ми в поезията. Приех думите му с усмивка, защото аз обичам обикновените хора и цял живот самият съм такъв…“ – пише авторът.

  .

  ПОЕТИЧНА АВТОБИОГРАФИЯ

  От село съм. Там – много отдалече.
  От Орешник съм, свито под Сакар.
  А дядо ми във детството ми рече:
  „Осланяй се на своя си дувар!”

  Дувари виждах много аз из къщи,
  но думите на дядо не разбрах.
  Пораснах. И животът се намръщи –
  тогава някак всичко проумях.

  Работех сам. И сам си носих кръста.
  Зад мене нямах крепостна стена.
  Постигнах всичко. Не. Не вдигнах пръста.
  Не казах: „Аз съм някой, ей ме – на!”.

  И пътя си от село не забравих.
  Аз селянин съм – даже и в Париж.
  И селския си корен не заравям,
  че станал съм надменен, току-виж.

  Езика си по градски не завъртам.
  Какво ми носи тази суета?
  По гробищата често се озъртам –
  една за всички тука е пръстта.

  Обичам си го пустото ми село!
  И хората с напукани ръце!
  Онези там, надутите начело,
  се хранят пак от някое селце.

  Тъй боря се с живота… С триста зора.
  И вече май по-скоро да съм стар.
  Сред хилядите крепости и хора
  осланям се на моя си дувар.

  .

  ДИЛЕМА

  Аз не съм градинарят на Господ.
  Не поливам библейски цветя.
  И вратите на Рая – залостени
  ще намеря, щом грабне ме тя –
  тази, с черната роба, с косата.
  И за мен тя ще дойде веднъж.
  Ще се стресне навярно, горката,
  щом ме срещне – най-прост земен мъж.
  Не, не съм градинарят на Господ.
  Но не съм и придворен слуга
  на Лукавия, който докосна
  неведнъж моя свят със тъга.
  Аз за всички съм, знам, друга тема.
  Неразбран. И разбран. И дотам!
  Бог и Дявол са с мене в дилема.
  Но каква е тя… всъщност не знам.

  .

  НЕДОСЪНУВАНО СТИХОТВОРЕНИЕ

  В памет на всичките ми починали близки!

  Тихо скитам из село с уморени нозе,
  с изподраскано чело. Тъй сънят ми ме взе
  и отведе ме в къщи, във един топъл свят.
  После тихо завръща колелото назад.

  Там на баба ми станът още песни тъче –
  сякаш тъкмо подхванат напев тих на врабче,
  с който тежко кросното – там, във оня салон,
  още сбира доброто и му дава подслон.

  И онази совалка покрай мене снове.
  Уж сънувах за малко, пък събра светове.
  Първо тръгна през двора, през бръснарския стол
  с дядо тя поговори и с бръснача му гол.

  Ах, каква късметлийка – поотърка се тя
  и в една табанлийка. Есента заехтя.
  Сякаш чувах във мрака песента на Яшар.
  Всъщност дядо ми трака – дялка нечий самар.

  После спря автобусът и се хлопна врата.
  Нещо сякаш издруса и сънят полетя.
  Ала, татко, премина покрай мене и ти –
  ето, вадиш от скрина нещо, дето лети –

  мойто книжно хвърчило. Аз се смея до теб.
  Сякаш вчера е било. Но сънят е свиреп!
  Точно тука приключи и остави ме пак
  на любов да се уча сам във късния мрак.

  .

  ПОКРИВ

  Плете си паяжини времето
  и трупа залъгалки.
  Остава в него само семето
  на истините малки.

  И ти в една такава истина,
  оставаш вечна, мамо.
  Черешата сега разлистена
  е мъжкото ти рамо.

  От нея татко днеска гледа те.
  И сбира небесата.
  Той пее пак за теб – зад хребета.
  Усин Керим – за Ата.

  А ти му помниш още песните.
  И вино му наливаш.
  Пътеките към него тесни са.
  Тъгата – каменлива.

  Плете си паяжини времето.
  И мене в тях оплете.
  И под черешата ти взе ме то,
  да спирам дъждовете,

  че самотата в гръм и мълнии
  изсипва се над тебе,
  очите ти – две чаши пълни и
  аз в тях съм много дребен.

  А ти си пак онази, същата –
  скроила вечен покрив
  в душата си. Да се завръщам
  при теб във дните мокри.

  И уж сега съм ти опората,
  синовното ти рамо.
  А скривам цял света на хората
  под покрива ти, мамо.

  .

  НАТОЧИ МИ ОТ ВИНОТО, МАМО

  Наточи ми
  от виното, мамо!
  Напълни
  остарялата бъклица!
  Та задуха ли
  вятър през рамо,
  да не казваш,
  че вече си пътница!
  Да усетиш
  в ръцете си още
  как от вятъра
  виното пее,
  както някога,
  в късните нощи.
  Че животът
  докрай се живее.
  Под навеса
  с таванчето чамово,
  уморен,
  аз до теб ще приседна.
  Ще запея
  след виното, мамо…
  Както с татко
  ти пях за последно.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  „РЕКАТА НА ГОДИНИТЕ ТЕЧЕ СИ…“

  В един наскоро появил се в духовния хоризонт сборник срещаме предварително уточнение: „Вертикален кръстопът“ (второ издание) е допълнена и преработена версия на осмата поетична книга на Николай Дялков. Тя е книга за Тополовград, за тополовградчани, за Орешник, за орешанци, за близките, колегите и приятелите на автора, както и за хора от община Тополовград, които са го докоснали с нещо. Той я посвещава на всички тях.“ Бих добавил – и на всички нас, които познаваме по-ранното творчество на този сърдечен, открит и по своему „делничен“ автор. Реалистичните и ясни послания, но които бързо открехват двери към читателската публика, търсеща разбиране за собствените си тегоби. Това са стихове с верен поглед към динамиката на битието, с вплетен по редовете, нравствен анализ на споделеното. С емоционален ракурс към крехкото равновесие между доброто и злото; между взаимното човешко доверие и студенината и мястото на личното „аз“ в отронващия се календар на дните. Над всичко споделено от Николай отчетливо пулсира живият живот. Въжделено тайнство, дарено ни от Създателя, което притискаме към сърцата до сетните мигове на неизбежния финал…

  А „Вертикален кръстопът“ (изд. СД „Констант М – Петров и сие“, 2025 г. и с чудесни цветни илюстрации на деца от СУ „Д-р Петър Берон“ – Тополовград), разкрива най-желания за него център на света. Тук изгрява и залязва слънцето… Тук се случват най-важните събития за цялата планета, вместена в неголям географски щрих. С едно необходимо, според мен, уточнение – „регионални“ аспекти в споделеното няма, те съществуват само привидно. Мястото им на сцената е заето от спомени – философски интерпретации за хора и събития; от разкази за отлетели в друго измерение човеци, витаещи незримо между нас. От разсъждения за истинските стойности на съществуването и онова, което ни прави значими днес, и в очите на людете за нас… утре. Книгата черпи своите тематични сокове от извора на родовата памет, свято тачена от Николай. „Подсъзнателно мога да я нарека още „Книга за моите корени“. А историята на моите корени е интересна, като в тях се преплитат тракийски бежански гени от Дервент – селото, чиито жители оцеляват като по чудо през 1913 г., при турското клане, и през 1923 година, при интернирането им на остров Крит, и от Сачанли – селото, в което според преданията по време на турското робство турчин не смеел да пренощува.“ Както сам той с горест споделя в „Адресна регистрация: бежанец“, с посвещение на своите далечни, непознати предци:

  И се ронят минути. И мигове бягат.
  А над Тракия прежда небето преде.
  И на Черно и Бяло море двата бряга
  ме докосват със мисъл, която боде.
  –––––––––––––––-
  Все разравят по тъмно те белите кости
  в беломорски дъбрави – на мои деди.
  В кръстопът от печал и надежда залостен
  днес оставям по тях аз безлични следи.

  А над Тракия прежда небето преде си.
  И в сърцето ми трупа къдели печал –
  в непознати, в далечни и в близки адреси,
  на които насън може би съм живял.

  Част от творбите в тази книга са посветени на най-близките в семейството и пак част от тях – на други, вече изтлели в прежни години хора. Ликовете на бащата и майката, като добри икони, светят от витражите на домашния храм. Отдавна простили и благо прощаващи грешките на поостаряващите си, на свой ред, деца. Четейки тази поредица от химни-стихове, неволно си спомням Хайтов с покъртителното откровение „Докато са живи“: „И ми се иска да кажа на всички, които имат още майки и бащи, обичайте ги, докато са живи, и непременно им го кажете. Непременно! Защото утре може да е вече късно и думите за благодарност и за обич, които не сте им казали, ще заседнат, тежки и горчиви, във вашите гърди и няма да има земна сила да ги махне! Ако искате да купите ябълки на своите майки и бащи – не отлагайте нито минута. Ако искате да кажете „Благодаря“ – кажете го веднага, незабавно, защото следващият миг може да ви отнеме тази радост вам и на вашите родители – завинаги!“. И защото после, във времето, настъпва трудно връщане назад в студа на спомените, за които напява лирата на Дялков:

  А в оня дом на босото ми детство
  пълзи студът по голите стени.
  Притиска той на баба късогледството
  и дядовите болни старини.

  Пълзи по овехтелите пердета,
  които мама купи от града.
  След татковите стъпки тихо шета…
  И мен след него те ще отведат.

  Отдавна пустотата е наляла
  отварата си в родния ми дом.
  И свита там, във ъгъла, заспала,
  сълзата ми живее мълчешком.  („Празният комин“)

  По страниците са включени и стихове с посвещения и за други хора, скрити в небитието – приятели и колеги, вплетени в прочувствен реквием. Те битуват в силуета на времето, без никому да пречат, в живия пулс на града. С колегите на Николай, с красивите жени по улиците, с детската глъч и шума на колите. И с мислите за натрупващите се години… За приятелите, пръснати по света, които все някога ще се завърнат, макар и за кратко. Но, нека си чука на вратата старостта! Нека стъпките бавно натежават, а познатите образи тихо отлитат един по един в нетленната вечност! Има ги още и родното село Орешник, и китният Тополовград – и ще ги има и занапред, нали? Заедно с генетичния код на историческата приемственост между поколенията. Покълнал някога „там“, под дъгата на историческите превратности и сега – тук? Не е ли това по-важно от тъжните мисли, не е ли повод за искрена радост?

  Ако някога търсиш си Рай,
  ти тръгни по смълчаните улици
  в свечерения град под Сакар,
  сред мъха и съня на тополите.
  По тревистия пуст тротоар
  със цветчета по края наболи.
  Просто спри вечерта в моя град.
  Остани цяла нощ. Пренощувай!
  Тишината и лунният цвят
  безсловесно душата лекуват.  („В моя град“)

  Много още бих разказвал за новата книга на Николай Дялков „Вертикален кръстопът“ – цветна галерия от изповедно откровение, спомени, красиви послания и… мъничко носталгична тъга. Защото тленното има неумолим финал, а щастието нерядко струва преглътнати сълзи. Но човешкият, буйният, пълнокръвният кръговрат е вечен и той, неукротим и ласкав, кипи в сърцето на Сакар. Знам, че който разтвори поетичния сборник, ще се връща към него отново и отново. А това е най-голямата награда за перото на всеки стойностен творец, нали?…

  .

  Материала подготви Георги Н. Николов

  .

• Голямото пиене

  .

  Страх ме е било от пияни хора. На баба брат й – Кольо Княза, беше пияница, но хората умираха за него. Поправяше им обувките, пиеше и им пееше. Но аз умирах от страх да не падне по дървената стълба на къщата ни и да се пребие.

  Пияниците рано или късно падат и се пребиват. Дори тези, които пеят като грамофонни плочи. Баба ми Дона така казваше за брат си: „Пее като грамофонна плоча“.

  Голям страх съм брал, като видя някой да залита по улицата и да се клатушка. Представял съм си, че идва мечка, която може да ме изяде.

  Мъжете пият много – винаги са пиели. От студ, от сняг, от жега, от мъки и най-вече – за да се забравят. И от любов, и от драматизиране на любовта – алкохолът превръща любовта в пиеса. Божии създания сме, но пиенето пали такива дяволи под кожата ни, че описване няма. Но е сигурно, че дяволите под кожата на човек понякога го радват, правят го да не мисли нищо, да политне – и встрани, и нагоре – преди да си счупи носа в камъните.

  Аз пия от ученик в трети-четвърти клас. Глътвах си тайно от шишето с ракия по две-три глътки, гледах как ракията в шишето се заплита на синджирчета и заспивах. Исках да не мисля нищо, да спя. А и ме мързеше страшно – нищо не исках да става. После в гимназията всеки ден пиех по две бири тайно на гарата в Ловеч и спях по цял следобед. А като постъпих на работа в Комсомола, пиех непрекъснато – в Ловеч – на битова основа, а в София – на интелектуално-партийна основа. Напълно щях да се пропия, когато избухна демокрацията и аз се върнах в първо отделение и станах учител. Пиене до откат – по всички линии, та чак до инфаркт.

  Толкова за мъжкото пиене.

  Вие сте в пълното си право да разширите и разклоните написаното от мен с всякакви мъжки алкохолни истории – от кисел и непоносим характер до побоища, скандали и тормоз на всичко, което шава около пиещите мъже.

  За мъжете хубаво. Но защо толкова много пият жените? Ей така, както се правят, че не близват ракия, както сумтят и мразят пиещите си мъже, почват да пият тихо и напоително и се превръщат в не знам точно какво.

  Като дойдох в София, първите месеци ходех на гости на едно мое роднинско семейство. Издигнати хора – той млад доцент в институт, тя – доктор. А като им ходех на гости, докторката така се напиваше, че заемаше поза на жаба, оглупяваше напълно, пулеше се с разширени очи, само мучеше и о, ужас, както се казва – пияният й мъж – доцентът, хем се радваше, че се е напила, хем я презираше, че прави това, което прави и той самият. Олекваше му по този начин.

  Не знам дали на жените по някое време не им писва от нашето мъжко пиене и правят същото, за да ни покажат какви свине ставаме в пияно състояние.

  Имах и колежка от учителския ми период, която толкова обичаше мъжа си, че наричаше неизменното му вечерно натряскване опиване.

  – Сашо и тази вечер се опи много. Не спря, докато не изпи ракията, и се опи. И аз го сложих да си легне.

  Каква любов само, каква жена, каква учителка. Сашо се опи! Мед й капеше от устата. Или кой й знае какво й е капело. Тоя същият Сашо обаче взел, та я гръмнал в крака с пищова си една вечер от ревност и защото не му била направила супа – както се бил опил.

  Иди вярвай на любовта и на пиенето. И двете ни запращат в непознати гори и в непознати светове. Защото пиенето и любовта не прощават.

  С голяма мъка на сърцето ще ви кажа, че майка ми също се пропи – като умря татко, и се пропи. Прибирам се на село да я видя, тя синя по главата, по ръцете и ме лъготи, че се ударила на печката, че еди-какво си станало. А тя просто почнала да се напива, да пада из къщата и да се въргаля.

  Казвал съм го поне хиляда пъти, че беше най-добрият човек на света, но като почна да пие, така я намразих, че нито ми се връщаше в село да я видя, нито можех да понасям пияния й, разтеглив глас по телефона.

  Оказа се, че и други вдовици около нея по комшийска линия, уж да си говорят за кокошките, за козите, уж да клюкарстват, а пиеха още от сутринта – греяна ракия с портокалови кори вътре.

  Една сутрин полупияна приятелка на майка ми някъде към осем часа още се обади, че майка лежи на средата на стаята и ни мърда, ни шава. Помислих си, че е инсулт, оказа се алкохолно отравяне. Трябва да отбележа, че след този инцидент тя някак се прекърши и омекна. Пиенето спря да я радва и да й помага.

  Сигурно човешкият мозък не може да търпи реалността такава, каквато е. А каква е реалността, изобщо не е ясно. Химични ли процеси някакви протичат, какво става с човешкото тяло, но преди да тръгне нагоре, то се разтваря в пиене, забрава и сънища и се готви за отвъдното.

  Пиенето на жените, особено на възрастните, е и вик, криза – свършила е работата им, никой не ги търси, пенсионирали са се, мъжете им или са се запилели някъде, или са неадекватни, децата ги няма никакви. И те какво да правят – почват да пият. Младостта пие от скука, от бяс и от желание да порасне, а старостта пие, за да забрави младостта си и да я сънува.

  Махмурлукът след пиене е страшен, но той сякаш само доказва колко глупав и непоносим е животът и колко напиването ни превръща в други същества.

  Не правя никаква апология на ракията и виното. Само се питам защо имаме нужда от замъгляване на съзнанието – защо ни са градусите, дрогата, морфинът, райският газ? Защо ни е необходимо това сливане с дивото и непознатото, със суетата и глупостта? До първоначалния Хаос ли се приближаваме, до различни форми на изкуството ли, или просто искаме да забравим това, което идва?

  Лека-полека, лека-полека – и с пиене, и без пиене – човек започва да свиква с края и годините престават да се губят в далечината, времето се свива и година или две ти се струват страшно много. И всичко, което е било преди, го отнася реката.

  .

  Николай Милчев

  .

• Накрая винаги е тъжно…

  .

  Накрая винаги е тъжно.
  Прощаване, последната сълза.
  Умът напразно се залъгва
  със притчи за безсмъртната душа.

  Отиваме си с болка и без болка,
  едни внезапно, други чакат ред.
  Последно вдишване и… толкоз!
  Издъхваш. Край! Труп на човек,

  положен във последната постеля.
  Цветя, свещи и черен некролог
  и зее гроб сред мъртвите заселници,
  последен дом в градината на Бог.

   

  Руми Симова

  .

• Софи Стамбо в „Глаголницата“

  .

  В разказите на Софи Стамбо мнозина ще разпознаят места, образи, изрази, мелодии („Ум, белият делфин“, например) от детско-юношеските години. Но тези разкази не говорят само на онези, които пазят подобни спомени. Софи ни приканва в свят, колкото реален, толкова и фантастичен. Свят, изграден от светове. Тя засяга теми, свързани с живеенето в среда, различна от родната. С поглед към детайлите. Но с лекота. Пресрещаме пътеките на 30 март. Искаме да си поговорим за писането на английски език и живеенето в Ню Йорк – с неговите мултикултурни смесици, разграничения и стотици книжарници. Ще тръгнем от знака „One Way” – от снимката на постера. Пък накъдето ни заведе.

  30 март 2025 г., неделя

  11:00 ч. Сиатъл
  14:00 ч. Ню Йорк
  21:00 ч. София

  ***

  Софи Стамбо печели първа награда в конкурса за нова имигрантска литература на издателството „Рестлес Букс“ за 2024 г. Нейният сборник с разкази „Диваци“ ще излезе през пролетта на следващата година. Стамбо печели наградата Вирджиния Улф на списание „ЛитМаг“ за 2024 г. с откъс от романа и „На Всичко“. Печели също първа награда за проза в конкурса на Дзанк Букс/Дискуаят. Софи Стамбо е номинирана за наградата Пушкард за 2018 г.

  Авторката е завършила Българска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и е учила Английска литература в Сити Колидж в Ню Йорк. Тя живее и работи в Ню Йорк от 1997 г.

  Разказите на Софи Стамбо са публикувани в „Пламък“, „Гранта България“, „Тин Хаус“, „Гуерника“, „Белвю Литерари Ревю“ и много други. Някои от нейните публикации са на уебсайта https://www.sofistambo.com

  ***

  Отзив за “A Bunch of Savages”:

  В нашето мрачно време, което с лекота и небрежност демонизира аутсайдерите, Софи Стамбо предлага като най-съществен антидот – хуманизацията. Нейната гледна точка е общочовешка. Нейните герои, независимо откъде идват, са странни, сложни, емблематични и най-вече уникални. Сборникът „Диваци“ издига нивото на имигрантската литература до нови, пищни висоти.
  – Ilan Stavans, publisher of Restless Books and author of Sabor Judio: The Jewish Mexican Cookbook.

  ***

  Събитието се провежда чрез платформата Zoom.

  Линк – в деня преди срещата във Фейсбук страницата и групата на Глаголницата.

  Събитието във Фейсбук ТУК

  .

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
  към Българския културен център в Сиатъл

  .

• Литературен салон „За буквите“ с Ангел и Мария Колеви

   

  БАКЦ „Българе“ има удоволствието да бъде домакин на литературен салон c журналистa и писателя Ангел Колев и съпугата му, Мария Колева.

  30 март 2025 г., неделя, от 18:30 часа

  Bulgarian Association and Cultural Center ‘Bulgare’
  1201 Ranch Trl, Irving, TX 75063-7353, United States

  Събитието във Фейсбук ТУК

  Ангел Колев е пътешественик. Той е разказвач на истински истории за държави, градове, срещи с интересни хора. Маршрутите му са по всички паралели и меридиани на най-красивата планета, нашата Земя. Посетил е 35 държави на 5 континента. Tри пъти е пресичал САЩ и е посетил 40 щата.

  Ангел пише прекрасни пътеписи, разкази, които увличат читателя с теми, разнообразие, находки. Въпреки че живее във Филаделфия, Ангел носи в сърцето си България. Наскоро издаде нова книга, „Хъш. Седем плюс седем по Рихтер“, която ще представи на срещата.

  Ангел и Мария са създатели на проекта „За буквите“, спонсорират издаването на книги, поезия и проза, от съвременни български автори; организират литературни салони, с участието на български творци в българските общности в САЩ и в неделните български училища.

  Ангел е един от създателите на Лигата на българските писатели в САЩ и по света (ЛБПСС) в Чикаго през 2010 г. и е неин президент от 2019 г.

  Каним сънародници от всички поколения, най-вече младежи, за да се срещнат с този забележителен творец.

  .

  БАКЦ „Българе“

  .

• Резултати от конкурса „Олтарите на българския дух“

  .

  Скъпи приятели на българското слово, приключи международният литературен конкурс “Олтарите на българския дух“, организиран  от Литературен кръг „Любородец“, Конфедерацията  на българските културни организации и дейци в чужбина и Салон за българска култура и духовност – Чикаго.

  В конкурса „Олтарите на българския дух“ взеха участие автори, които изпратиха над 300 творби.

  Жури в състав:

  Димитър Йовков
  Ники Комедвенска
  Красимира Жечева-Байлс
  Снежана Галчева
  проф. Васил Казанджиев

  определи авторите и творбите, както следва:

  .

  ЗА РАЗДЕЛ „ПОЕЗИЯ“

  ПЪРВА НАГРАДА
  Светлана Николова за „Прераждане на Белоногата“ и
  София Милева за „2024“

  ВТОРА НАГРАДА
  Татяна Йотова за „Свята земя“ и
  Маргарита Мартинова за „Изходът“

  ТРЕТА НАГРАДА
  Гюлшен Алиева за „Чудо“ и
  Петя Цолова за „Българското знаме“

  ПООЩРЕНИЯ
  Радка Капралова – „Подирих те, Апостоле“, Иван Върбанов – „Вековен дъб“ и Михаил Цветански – „Моя любов и болка“

  .

  ЗА РАЗДЕЛ „ПРОЗА“

  ПЪРВА НАГРАДА
  Банко Банков за „Последна вест“

  ВТОРА НАГРАДА
  Илияна Каракочева за „Панера“

  ТРЕТА НАГРАДА
  Цонка Великова за „Път към Голгота“

  ПООЩРЕНИЯ
  Веселин Веселинов – „Олтарите на българския дух“, арх. Михаил Михайлов – „Многая лета“, Наско Гелев – „Българските олтари“, Мария Стайкова – „Каба гайда и евкалипт“, Галина Николова – Мост през времето“

  Конфедерацията на българските културни организзции и дейци в чужбина присъжда Специална награда на Анелия Хохвартер за „Икони“ (проза);

  Салон за българска култура и духовност – Чикаго присъжда Специална награда на Миглена Дикова-Миланова за стихотворението „София“;

  Конфедерацията на българските културни организзции и дейци в чужбина и Салон за българска култура и духовност – Чикаго удостостояват с Почетна грамота Дени Папо за предоставяне на стихотворението „Прости, Йерусалим“ с автор Мони Папо.

  Поздравявам всички участници и наградени с моето стихотворение „Вечните олтари на България“.

  ВЕЧНИТЕ ОЛТАРИ НА БЪЛГАРИЯ

  Като пред олтар пред тебе коленича,
  изстрадана моя Родино!
  Всичко, което на дълг ме обрича,
  събрано е само във твоето име.

  То преминава през разстояния и време,
  като белег в паметта на времето скрит.
  Носи раните на моето родово племе,
  сложило начало на един народ велик.

  Коленича пред онези вечни олтари,
  пред които като със свято причастие,
  от кръвта на предците, живота си дали,
  смирено пречиствам душата си и тяло.

  Но Шипка как между стени да поберем
  или онова бесило, превърнато във връх?
  Симеоновите книги и дух да пренесем,
  в които историята е написана със кръв.

  За всеки вечен български олтар,
  който не се побира в храма тесен,
  звездите са му изпратени във дар
  и храм е само куполът небесен.

  .

  Снежана Галчева

  .

• Изумрудената лирика на Джина Дундова-Панчева

  .

  Д-р Джина Дундова-Панчева е родена в София. Завършила е Английската езикова гимназия в родния си град, както и Медицинския университет. Лекар е – асистент в Катедрата по Физиология на МУ – София, където преподава и до момента Физиология на медици, стоматолози и фармацевти на български и английски език. От 1994 г. работи в Клиниката по детска неврология на Института по педиатрия като педиатър и електрофизиолог. Има издадени седем поетични книги, една новела и четири букварчета. Две от книгите са двуезични. Новелата е преведена на английски и арабски език. Нейни стихове са поместени в: “Пламък”, “Словото днес”, “Галерия на думите”, “Тетрадката” и др. Някои от тях са преведени на английски, турски и гръцки език. Много от стиховете са послужили за създаване на песни, изпети от известни поп звезди. Две от песните печелят първа награда на националните конкурси за нова българска песен “Бургас и морето” и “София пее”. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на писателите-лекари.

  .

  

  .

  НОЩНИ ПЕПЕРУДИ

  Долитат като нощни пеперуди
  след залеза тревожните ми мисли.
  Надежди, еуфория, заблуди,
  задъхани фантазии сребристи
  изчезват – тъмнината ги прокуди.

  А споменът от вчера е торнадо,
  погълнало внезапно младостта ми.
  По здрач като в старинно огледало
  оглеждат се моменти в паметта ми
  и болката усмихва се злорадо.

  Къде избяга пролетният вятър,
  понесъл аромат на цвят в безкрая
  и онова усмихнато момиче,
  което с радостта по пътя тича,
  къде е – не намери ли приятел?

  Но с утрото ще дойде светлината
  и огън там, над хълма ще запали.
  Ще бяга по пътеката тъгата,
  усмихнат ден ще носи изненади
  и щастие ще стъпва по росата.

   

  КЛЮЧЪТ Е СОЛ

  Така е топло в бащиния дом,
  че тази къща я е правил татко…
  Ръцете му създали са подслон
  и пристан за присъствието ни кратко.

  Картина пъстроцветна на Гоген
  е кацнала свенливо на стената.
  Таванът дървен грее пременен,
  в прозореца изгрява красотата.

  Тук нощем скитат в тъмното коне,
  звънчетата им сладостно пропяват,
  небето често звездно и е не –
  ах, тези нощи, те не се забравят.

  Огнището излъчва топлина
  и пукат в него съчки разпилени,
  а спомени от стари времена
  в жаравата просветват съхранени.

  Денят изгрява в жълтите цветя
  и бърза да се влее във реката,
  а жиците, на слънцето с цвета,
  оформят петолиния от злато.

  Ключът е Сол, а нотите са в мен,
  отключвам на мелодия вратата
  и в нея всеки шепот е вграден
  от тихото дихание на Земята.

   

  КАК КРАСИВО УМИРАТ ЛИСТАТА

  Как красиво умират листата,
  завъртени в златист водопад,
  и докоснали вече земята,
  за последно, съдбовно шумят…

  Скоро те ще са приказни сенки,
  ветрове ще ги носят на прах.
  Само голите клони ще стенат,
  ще заглъхне и птичият смях.

  В този миг ще заплаче гората
  с подарени от облак сълзи.
  Как красиво умират листата,
  а отгоре мъглата пълзи.

   

  ВЯТЪР

  Защо ли казват – “Вятър работа”?
  та всъщност вятърът е всичко –
  копнеж, мечта, свободомислие,
  горчива обич, свобода,
  стремеж, подем, прозряна истина,
  вселенска тайна, красота…
  Май другото е вятър работа,
  а вятърът е вечността.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  ИЗУМРУДЕНАТА ЛИРИКА НА ДЖИНА ДУНДОВА-ПАНЧЕВА

  Георги Н. Николов

  Някой би запитал: „Защо изумрудена?“ Ще отговоря веднага – с втъканите в стиховете й мъдрост и копнеж за щастие, за любов и емоционална взаимност изумрудът с магичните си качества сякаш най-точно отразява творчеството на Джина. С което, струва ми се, в процеса на днешното книгоиздаване и противоречива духовност е благословено, встрани от мимолетния порой на имена и заглавия. И олицетворява създателката си като интелектуален лъч на днешното време – умело съчетаващ тематичните, моралните и емоционалните си послания в папирусите на класическия стих. На римуваната словесна песен, така желана от изгубения в сивотата на делника читател…

  Тези мисли са породени от поредната книга на Джина „От сенки слънце си направих“, С., БП, 2023 г., изградена от взаимно допълващите се части „Паралелен свят“, „Пролетно почистване на душата“, „Рапсодия в бяло“, „Любовта на морето“, „Животът продължава“, „Цветен дъжд“. В тях пулсира същността на съвременния човек, вграден в цивилизационния модел на своето столетие. Носител и изразител на общите психологични контури в тленния хорски поток и сред вълните му – на личностното „аз“, търсещо своята отличима индивидуалност. И нека допълня – на озарената жена, чиято лира винаги носи своя нежен отпечатък върху грапавите контури на живота. А той пък, веднъж разтворил двери за (не)предначертана ни орис, изисква от нея много повече нравствени сили, осъзнат стоицизъм и… мила дарба да ни възкреси, когато от делнична умора клюмнем встрани край пътя. Защото, както сама Джина изповядва,

  Поетът в мен е странник сред звездите,
  поетът в мен възторжено шепти.
  Защо е тук за кой ли път се пита
  и някакви мелодии реди…

  Поетът сътворява незабрава
  за своите и чуждите следи,
  защото неусетно чудо става,
  когато в думи някак ги вгради.  („Поетът неслучайно е роден“)

  Стиховете на авторката се подреждат в ярка, цветна галерия на космическата извисеност и бързия реалистичен щрих; кристално звънят библейските завети за доброта и взаимност; мимолетното униние отстъпва място на възторжената радост, а природата често доминира по редовете не само като фон. Тук, в тази книга с избрани стихове, присъстват още волността пред тъгата за отиващия си пореден ден; семейството, ликовете на свидни люде, децата. И разбира се – любовта, винаги надмогваща дебнещата я раздяла. Защото е безсмъртна, а обичаният човек, макар и понякога далече, е неотменно до теб. Или пък не е, но тя, любовта, си остава вечна. Оптимистична, макар през ридание:

  Моя късна любов, неочаквана,
  неуверена, смешно ранима,
  след пороя от грешки отчаяна,
  щом си спомняш за мен – намери ме.

  Чувствам, идваш при мене нетърсена,
  Очарована палаво тичаш…
  Ще отворя вратата и в тъмното
  ще те пусна в сърцето си скришом.

  Че в живота ми дълго те нямаше,
  даже вече почти те забравих
  и без тебе усмихвах се някак си,
  но от радост ли беше… Едва ли.  („Моя късна любов“)

  Редящите се пред погледа ни покоряващи картини на изповедност, на душевна и духовна красота, сполучливо се подреждат в панорама на онзи първичен идеал, кодиран в нас от Създателя. На смисъла да съществуваме и вдъхваме живот на следващите поколения с надеждата да не бъдем забравяни. Да им бъдем все така близки и необходими през пръстта, в чиято пазва някога ще се скрием. И да кънтят в гаснещото ни съзнание познатите стъпки по пътища, дарени им от нас, за да достигнат мамещия хоризонт… Но предреченият финал е още далече, той просто е нежелан и отсъства в лириката на Джина! Мислите за него са запратени в дъното на паметта, отстъпвайки място на яркия, заслепяващ слънчев миг. Озаряващ мамещата тайнственост на света през безкрайния Атлантически и Индийски океан и нос Добра надежда до Ушуая… Несебър, Созопол и най-желания пристан – прагът на дома. Специално искам да откроя обичта на Джина Дундова-Панчева към морето, „уловено“ като импресионистичен миг, или пластично осмислено във философските измерения на нещо вечно. Неподвластно на граници и епохи и съпровождащо планетата Земя във вселенското й безсмъртие. Джина е частица от неспокойната му същност и негов изповедник. Негова русалка-жрица, отнасяща соления му шепот до очарованите слушатели на плажа, скрит в повеите на ласкавия бриз:

  Във постеля от слънчеви зайчета спи
  неспокойно море и бълнува,
  после нежно целува брега и шепти,
  покорената суша сънува.

  И в съня му са рибите цветни мечти,
  а пък мидите – бели надежди.
  В огледало прозрачно седефът блести,
  а морето все нещо нарежда.

  То върти се във свойто кораво легло,
  със скали и рапани постлано,
  а отблясъци слънчеви всичко било
  заличават и в синьото плават.  („Морски сънища“)

  Завладяващата маринистика на Джина Дундова-Панчева е сериозен дял от духовното й присъствие в съвременната българска литература. А във всичко написано е излишно да търсим каквито и да било модернистични веяния, зад които прикриват творческата си немощ разни мъчители на словото у нас. Несъмнената поетична дарба на тази авторка е поднесена в стихове с овладяна рима и впечатляваща образност. Монологична, ала предназначена за широка мислеща аудитория, отличаваща се с много човечност и интимна изповедност. С верен усет за наблюдаваните от натура природни картини и с дълбоко вникване в психологията на съвременника, на когото е дарена. Споделеното по редовете е обагрено с полифоничност от чувства и настроения, каквито може да изповядва само много искрен и обичащ хората майстор на перото. Знам, че създаденото досега от авторката е принос в културната ни съкровищница и стъпало за бъдещи нейни поетични върхове. И дар за нас, човеците, улисани в хаоса на объркания, тревожен, чуждопоклоннически, но все пак и български ХХI век…

  .

• „Да те целуне ангел“ на Диана Христова-Олива

  .

  

  Диана Христова е родена през 1971 г. в Пазарджик. Завършва гимназия, с профил “Изобразително изкуство”, в класа на скулптора Добрин Гочев. По-късно продължава образованието си в СУ “Св. Климент Охридски”, където се дипломира със специалност “Право” и работи в областта на банковото и корпоративното право. От 2003 г. живее във Валенсия, Испания. Автор-белетрист на множество разкази, импресии, статии и романа “Цвят на небе”. Един малък псевдоним – Олива, отличава творческото й име от гражданското. Нейни разкази са публикувани в редица вестници, списания и литературни сборници. Дебютният й роман “Цвят на небе”, е публикуван през 2019 г. и официално представен в родния Пазарджик, Консулството на Р България в гр. Валенсия, Испания, както и по Българско национално радио. През 2024 г. излиза от печат сборникът с разкази “Да те целуне ангел”. Творчеството й е отличено с Награда в конкурса за коледен разказ на Фондация “Арт Ангел” (2020), Награда на журито в Национален литературен конкурс “Мостове” (2021), Призово отличие в Международен литературен конкурс “Изящното перо” – Чикаго (2021), Първа награда в Националния литературен конкурс, посветен на 145 години от рождението на Елин Пелин (2022), Специална награда в Национален литературен конкурс “Нестинарството, живият въглен на българския дух” (2022), Почетна грамота от Народното събрание на Р България (2022), Специалната награда на Община Царево (2022), Голямата награда за високо художествено майсторство в раздел “Проза” в Международен литературен конкурс Хамбург, Германия (2023). През 2019 г. разказът й “Любов” (б.р.: може да го видите по-долу на български в тази публикация) става част от селекцията с произведения от испаноезичната книга “Sentiments”, която се издава от Асоциацията AVAFI (Associació Valenciana d`Afectats de Fibromiálgia) и е част от кампанията за подпомагане на хора, болни от Фибромиалгия. От 2021 г. Диана е член на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Член на борда на директорите на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина.

   

  „СТРАДАЙКИ, СЕ УЧИМ ДА БЪДЕМ ДОБРИ…“

  Георги Н. Николов

  Заглавието е заимствано от романа „Цвят на небе“ на Диана Христова-Олива, а сега пред читателите е разказният й сборник „Да те целуне ангел“, изд. „Мултипринт“, С., 2024 г. Самата авторка принадлежи, съвсем условно, разбира се, към „испанската“ група на наши сънародници-писатели, трайно пребиваващи в този географски ареал: Златко Ангелов, Живка Балтаджиева, Росица Ангелова, Малинка Цветкова, Валентина Цветанова, Евгения Михалска, Бойка Николас, Милена Иванова (Миранда Ибанес), а има и още творчески имена. Тематично разнопосочни, с впечатляващ интелектуален натюрел, те успешно допълват книжовното ни присъствие по света заедно с други наши сънародници… Част от които – обединени под егидата на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина.

  Доколкото пък познавам създаденото от Диана Христова досега, то винаги поставя акцент върху същността на човека в цялата му разнолика същност. Съвършен и несъвършен… Млад, възрастен, диалогичен. Или „грапав“ по характер, но винаги убедително изведен от контекста на личностното „аз“ там, където съществува по волята на Създателя. Или на предопределената му, непредсказуема съдба, понесла в броеницата на дните нечакани обрати. „Във всяка от тези истории – отбелязва в предговора си към сборника чудесната поетеса Снежана Галчева – героите и сюжетите са толкова истински, защото са почерпени от самия живот – най-великата и мъдра книга на сътворението. В този наш живот, в който всяка минута и във всяко кътче на земята има толкова много неща, от които можем да се очароваме, да се научим, да ни заболи, но и да разберем как да надмогнем себе си и да преминем в по-горен клас на духовно обучение. Да преминем през изпитанията на времето, отредено ни на тази земя и да оставим нещо“.

  Разказите в иначе малката по обем книга се спояват в панорама на уж познатата, но всъщност дълбоко иносказателна делничност. И са вградени върху непомръкващия хоризонт на добротата, човечността и нравствеността – три безсмъртни извора на философското зачатие. Определящи по доказан във вековете, историческите трусове и идейните превратности код защо си струва да съществуваме. И как да различаваме стойностното от мимолетното в сивотата на делника. В кръстопътя на минало, настояще и бъдеще, между които се лута тленната ни същност. Търсейки себе си в олтара на просветлената себеотдаденост и милосърдието.

  Които, ако се вгледаме внимателно между редовете на Олива, са втъкани във всеки разказ. Техен незабележим вестител и скромен адепт е дядо Тотю от разказа „Петдесет стотинки на тротоара“, заедно с охлузения и вмирисан на нафталин Стою – „Грях“, а до тях се нареждат безработният Варадин, самотната Елена, болната Ана… Смазаната от самота и напразно очакване да се върнат от странство близките й баба Кера. Пребитата, но с неугасим майчински порив Дора и цяла още галерия персонажи – приютили ангелската си същност в изтерзана плът, но с незабележима за зрящите слепци нимба на святост, за каквато дори и не мечтаем. Властно в небесата на споделеното се рее мотивът за осмисленото страдание, водещо до катарзис измъчените души. Не мога да отмина равнодушно и „Хляб“ – разказ за тихата, но непречупваща се вяра в небесното чудо. Който по внушението си за целебната Божия намеса в хорските тегоби властно ни припомня „Занемелите камбани“ на Елин Пелин. Защото и тук, в посланието на Олива, е откроена убедително философската интерпретация за пречистването и правото на нов живот върху едничкия доказан пиедестал – вярата.

  Ще определя разказите на Диана, колкото и странно да прозвучи това, на снимки от реалността. Някои правени преди миг, други отдавна – вече пожълтели и ретуширани, а в „Нестинарска нощ“ – образно казано – и от вечността. От тях, през пулса на времето, надничат всякакви човеци. Едни скрити в килнати селски къщици, други – забравени в ехтящите джунгли на големия град. Почти всички – и отритнати от бурния порой на делничното битие като почти непотребни. Но това е само привидно: те стават желани и скъпи до читателите чрез дълбокия психологически усет на Диана Олива, с който са възродени по страниците.

  Авторката е вещ познавач на живия живот и в неговите дипли приютява за дълговечност персонажите си. Нарисувани с ласкава добронамереност и съпричастност; с правото да бъдат непрекъснато край нас с жалките си дребни грижи и непоискани съвети. Но всеки със свой мъничък, интимен свят. Скътан дълбоко в изстрадалите души и там защитен от уж цивилизованата пошлост, алчността, непремерената горделивост, равнодушието, индивидуализма. Това са „малките“ хора в градежа на обществото, без които обаче то е немислимо. Защото малък не означава пред другите слаб и излишен и защото всеки е силен по своему. Особено когато е понесъл, без да се съмнява в него, кръста на теистичната вяра, а още – вярата в доброто и в правото да правиш това добро пряко сили, каквото и да ти струва. Без да чуеш в ответ от ближния заветното „благодаря“…

  С риск да се повторя ще спомена, че преди десетилетия често в литературата се употребяваше понятието „малки хора“. Днес то е забравено, а в псевдоактуалните писания на модни автори се решават дилемите на цялото човечество. И се описват лицата на друг вид човеци – неподвластни на нищо друго, освен на собствените си хрумвания. За ръждясалите им по рождение пера възрожденските ценности са архаизъм, добротата – израз на мекушава слабост, вярата – да ни видят околните как ходим в неделя на църква. Такива теми като страданието, старостта, „обикновената“ любов, семейството, битката за физическо оцеляване, са хабене на хартия. Да-а-а, съвсем друго е да възпяваш, срещу сериозен хонорар, любовните искри между милионера и красавицата на луксозна яхта с шампанско в ръце. Или подвизите на татуиран примат, чието хоби е да троши костите на околните още на закуска. Да, друго си е, друго.

  Затова такива сборници, като „Да те целуне ангел“ на Диана Христова-Олива идват да запълнят с ярка и ясна мисъл, много човещина, преклонение пред красотата и хармонията – всичко това поднесено с несъмнено литературно дарование – тъмна празнина в днешното литературно издаване. Книгата несъмнено ще заплени голям брой читатели на различни възрасти и има защо. Наградата за авторката й – сборникът да бъде разгръщан отново и отново, убеден съм, е вече с право завоювана…

  И още: на гърба на сборника Диана Христова-Олива, споделя: „Уча се да забелязвам всички онези малки неща, които правят живота ми голям и го изпълват със смисъл. Уча се да живея в свят, в който всички носят маски. Тук е привилегия да видиш душата на някого. Уча се… пишейки. Оставя следа от мислите си върху белия лист, защото знам, че понякога от обикновените неща стават необикновени истории.“ Не можем да не се съгласим с нея, особено давени във въртопа от съмнителни ценности, с които ни заливат. Някога незабравимият Слав Хр. Караславов беше казал най-мъдрото нещо за благослов на литературната нива: „В живота трябва да се взираме!“. Откриваме това прозрение в книгата „Да те целуне ангел“ и разбираме – има в прочита му какво да съзрем с духовния си поглед. И още да се учим, да се учим…

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  .

  ЛЮБОВ

  разказ от Диана Христова-Олива

  Думите на лекаря още звучаха в главата й – тревожно, окончателно и безнадеждно като присъда. Беше се борила с болката дълго, години. Тя опустоши тялото, душата, мислите й. Сякаш ураган беше минал през нея и бе помел по пътя си всеки хубав спомен, всяка нейна надежда, мечтата за неосъщественото голямо пътуване и топлата прегръдка на Карибско море. Една дума бе достатъчна да разбие на парчета света около нея. Беше загубила битката. На четиридесет, тя бе безкрайно уморена, достигнала лимита на силите си и на желанието да живее.

  Дъщеря й не бе звъняла няколко дни и Ана погледна празния екран на телефона си. Чувстваше се самотна, след като Сара бе заминала да учи, първо в столицата, после във Франция. Затисната от лекциите и изпитите в Университета, тя се обаждаше рядко и още по-рядко си идваше, пестейки парите от неголямата си стипендия. Бяха прекарали една чудесна Коледа заедно. Ана бе направила неимоверно усилие да прикрие болката и умората. Облече онзи прекрасен червен пуловер, сложи и червило, което да прикрие бледостта на лицето й. Дали бе успяла… Не беше сигурна. Улови притеснения поглед на дъщеря си и в очите й прочете съжаление. Но тя бе майка! Майките трябваше да са силни да са до децата си, особено на Коледа. Ана потрепери при този спомен и въпреки че бе разгара на лятото, тръпки полазиха по гърба й, сякаш замръзваше, а и мисълта да се прибере в тихия си, подреден апартамент я плашеше.

  Стоеше в тесния болничен коридор, държеше папката с изследвания и краката й силно трепереха. Бе късен следобед и нямаше други пациенти. Беше пусто и тихо. Приседна почти на ръба на едно кресло. До нея в миг се приближи санитар.

  – Добре ли сте, госпожо?

  Тя кимна утвърдително, въпреки че не беше добре.

  – Да се обадя ли на някого, да Ви придружи до вкъщи?

  – Не, благодаря, ще се прибера сама. Трябват ми няколко минути само, за да се съвзема… Не се безпокойте, добре съм! – повтори тя.

  Щеше да се прибере сама. Съпругът й бе зает, както винаги, и дори да му се обадеше, гласът на секретарката съчувствено щеше да й каже, че в момента е с клиент или на друга работна среща. Санитарят само кимна. Без да бърза се отдалечи и стъпките му заглъхнаха постепенно. Пак стана тихо. Ана отгърна папката отново и прочете: „Окончателна диагноза – ФИБРОМИАЛГИЯ“. Прииска й се точно в този момент да заплаче, да се разкрещи на себе си, на лекаря, на целия свят. До вчера имаше надежда, че болката можеше да си отиде някак, но сега… Изпита отчаяние. Постоя така, впила поглед в ситно изписаните под диагнозата обяснения. После рязко затвори папката, изправи глава, изтри сълзите си и стана. Оправи поомачканата си пола и, както обикновено, заключи дълбоко в себе си целия ураган от чувства, който бушуваше в нея. Излезе от болницата и с несигурен жест спря първото такси, което видя.

  Прибра се вкъщи изтощена. Отми следите от плача и остатъците от грима пред огледалото в банята. Вгледа се в призрачното отражение на лицето си. Въпреки болестта и изтощението, лицето й бе красиво. Кожата й бе нежна, сякаш прозрачна и тази бледост й придаваше едно меко, аристократично излъчване. Няколко бръчици се бяха появили издайнически около очите й, които блестяха с онова огнено пламъче, както в младостта, която бавно се изплъзваше между пръстите й. Ана бе прекрасна, дори в своето страдание.

  Тя изсипа няколко таблетки в ръката си. Щеше да заспи и единствено в съня си нямаше да изпитва тази проклета, разтърсваща болка. Тя продължи да се взира в огледалото пред себе си. Помисли си, че иска да направи още толкова много неща. Но имаше ли време? Изпи хапчетата, съблече се и легна. В стаята беше сумрачно. Светлините на града навлизаха през отворения прозорец и заедно с вятъра, който си играеше със завесите, чертаеха фигури по стените на тихата стая. Шумът от хора и коли бавно стихваше в лятната нощ. Градът заспиваше полека, заедно с Ана.

  Беше към полунощ, когато входната врата хлопна. Виктор се бе върнал. Остави чантата с документи на шкафчето в коридора и небрежно събу обувките си.

  – Ана, спиш ли? – гласът му бе мек, тих, уморен и спокоен.

  Открехна вратата на спалнята и влезе. Ана спеше. Видя следите от плача по лицето й. На пода до леглото се бяха пръснали листата от медицинския й картон. Виктор се наведе и започна да ги прибира обратно в папката. Тогава видя диагнозата, изписана с главни букви. Задържа листа в ръцете си. Умората се изпари за миг и той седна на стола до масата. Прегледа и останалото. Изведнъж изпита вина. Той трябваше да е до нея днес, да я прегърне, да я утеши, да погали лицето й, да я целуне, да сподели болката й, не физическата, а онази, другата, по-страшната, която стягаше сърцето й. Прокара ръка по лицето си, сякаш да премахне притеснението, издайнически запечатано там. Замисли се колко дълго не беше я целувал, не беше я докосвал… Какво се бе случило? Просто знаеше, че тя е там, вкъщи и го чака. Толкова много въпроси напираха в главата му, а той имаше един единствен отговор – работата, парите… Този свят е материален… Но защо ли този жалък лист хартия в ръката му разклати прагматичната му мъжка теория?
  Коленичи до леглото и я погали. Вгледа се в чертите на лицето й, в разпилените на възглавницата тъмни коси. Запита се дали я обича още. Сърцето му лудо се обърна в гърдите му и потвърди. Тя бе неговото момиче. Тя му бе подарила най-красивите и щастливи мигове в живота, мигове, които не можеха да се купят с всичките пари на света. Спомни си нощите, в които страстно се любеха и той тръпнеше в очакване на нейните ласки. Спомни си мига, в който му подадоха току-що родената Сара и мъничкото й телце, което мърдаше в ръцете му. Спомни си очите й, които го посрещаха и изпращаха с толкова много любов и преданост. Тя бе неговия свят, неговото минало и настояще. Сега повече от всякога той се нуждаеше от нея. Болестта й не бе присъда. Той не бе готов да я изгуби. Искаше Ана да бъде и неговото бъдеще!

  Утрото почука на прозорците и напълни стаята със светлина. Виктор стана, краката му бяха изтръпнали от неудобната поза, в която прекара нощта край леглото й. Отново прокара ръка по лицето си, замисли се, хвана телефона си и набра един номер. Беше време за промяна.

  Ана усети как топлината на летния ден пролази по тялото й. Бе късно и тя с усилие се опита да отвори очи. Отново я стегна познатото безпокойство и стомахът й инстинктивно се сви. Но с всичките си сетива усети нещо различно. Едно меко червено сияние багреше стаята и лек мирис на цветя се носеше във въздуха и гъделичкаше любопитството й. Тя надигна глава и хиляди цветни петна заиграха пред очите й, като в огромен калейдоскоп, който подреждаше прекрасна картина. Помисли си, че още сънува. Цялата стая бе обсипана с червени рози. Някъде сред тях видя и Виктор. Той се усмихваше.

  – Какво е това? – Тя погали цветята до леглото си. – Ти си полудял! Защо не си на работа?

  Надигна се и отново вдиша аромата на това море от рози, червени като кръв, като сърце, като цветът на любовта.

  – Прости ми! – прошепна Виктор, коленичи до леглото и я целуна. – Това е за теб!

  Той й подаде малък плик. Ана отвори широко очи и без думи, с недоумяващ поглед сякаш го попита: „А това… какво е…?“

  – Отвори го! За теб е!

  Пръстите й трепереха и бе леко замаяна от току-що отхвърлената прегръдка на съня. Отвори плика и сърцето й сякаш спря. Вдигна глава и погледна Виктор. Тъмното пламъче в очите й се превърна в пожар и озари лицето й. Тя не вярваше. В ръцете си държеше самолетни билети за мечтания плаж със ситен коралов пясък и жарко южно слънце, милващо вълните на океана.

  – Но… ние не можем да си го позволим, ти си полудял, наистина си полудял…- повтори несвързано и невярващо тя.

  – Виж – Виктор посочи билетите, – няма да станем по-бедни, ако похарчим тези пари, нито пък по-богати, ако ги спестим. Твърде дълго отлагахме. Все чакахме нещо – Сара да се роди, да си купим жилище, Сара да порасне, да си купим по-хубава кола, Сара да завърши Университета… Стига вече! Искам теб, искам да си добре, искам да си щастлива… с мен! Искам още снимки в семейните албуми… с теб!

  – Аз… – Ана понечи да каже нещо, но гласът й се изгуби, някъде дълбоко в гърлото.
  Сърцето й се сви на топка и през лицето й мина онази грозна сянка на болестта.

  – Видях! – Виктор взе една роза и я пъхна в ръцете й. – Но това е без значение. Аз съм тук и те обичам. Не знам как да те защитя от това, но ще опитам.

  Ана заплака. Но този път сърцето й пееше, припомняйки си сладостта да бъде обичана. Сълзите й не бяха сълзи, натежали от болка и самотност. Тя плачеше от щастие. Червеното сияние на розите около нея багреше лицето й с цвета на тихата, осъзната съпружеска обич. Светът беше малък, събран в една стая, пълна с любов, червени рози и две ръце, които я прегръщаха. Повече не й бе необходимо.

  .

  Материала подготви Георги Н. Николов

  .

• II Международен литературен конкурс „Вълшебното перо“

  .

  От името на екипа на българско училище „Иван Вазов“ в Париж имам удоволствието да Ви представя Международен литературен конкурс „Вълшебното перо“.

  За да го има това Второ издание, училището ни спечели проект пред Министерството на образованието и науката на Република България, в рамките на програма „Роден език и култура зад граница“.

  Наш партньор отново е Изпълнителна агенция за българите в чужбина.

  Жури с председател г-жа Здравка Евтимова и членове: Катя Кремзер, Лили Спасова, Радослав Гизгинджиев.

  Идеята е да поканим за участие в конкурса всички деца и младежи, които пишат на български език, независимо от това в кое кътче на света живеят.

  За да участват, им трябват само един бял лист и тяхната безгранична фантазия. Вълшебното им перо може да ги отведе, където пожелаят.

  Срокът за предаване на творбите е 1 април 2025 г.

  Всички подробности за конкурса можете да видите в прикачените статут и плакат.

   

  Янета Димитрова,

  преподавател в БНУ „Иван Вазов“ – Париж и отговорник за конкурса

  
  

  Българско неделно училище „Иван Вазов“ – Париж
  към асоциация „Христо Ботев“ – Париж

  ОБЯВЯВА

  МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС
  “ВЪЛШЕБНОТО ПЕРО”

  Второ издание, 2025 г.

  Конкурсът се провежда с финансовата подкрепа на Министерството на образованието и науката на Република България по проект в рамките на програма „Роден език и култура зад граница“.

  Партньор – Изпълнителна агенция за българите в чужбина.

  .

  Цел на конкурса

  Целта е младите творци да полетят на крилата на своята безгранична фантазия и да сътворят оригинални творби на български език. Не очакваме описания на мечти, а вълшебни истории в проза или стих, невероятни приключения, герои, които да карат читателя да иска да чете още и още.

  Участници в конкурса

  В конкурса могат да участват деца, които пишат на български език, независимо от държавата, в която живеят, и училището, което посещават. Участието е безплатно.

  Творците ще бъдат разделени в три възрастови групи:

  – от 6 до 10 години;
  – от 11 до 14 години;
  – от 15 до 18 години.

  Изисквания към творбите

  Всеки участник има право да представи една или две литературни творби (една проза и една поезия), които не са участвали в първото издание на конкурса.
  Задължителен е вълшебният елемент в творбите.

  Творбите да са с обем до 3 стандартни компютърни страници (30 реда на страница, шрифт Times New Roman, 12 пункта) и да бъдат изпратени в електронен вид като прикачен файл на имейл valshebnotopero@gmail.com

  Под всеки текст да бъдат написани: собствено и фамилно име на автора, години, клас, училище, точен пощенски адрес, име, телефон за връзка и имейл на родител.

  Краен срок за получаване на творбите: 01.04.2025 г.

  Жури

  Творбите ща бъдат оценени от жури, съставено от утвърдени съвременни писатели – Радослав Гизгинджиев, Катя Кремзер, Лили Спасова. Председател на журито ще бъде изтъкнатата писателка Здравка Евтимова.

  Детско жури, в което ще участват членове на студиото по журналистика и творческо писане към БНУ „Иван Вазов“ в Париж, ще излъчи свой победител.
  Изпълнителната агенция за българите в чужбина, партньор по конкурса, също ще връчи специална награда от свое име.

  Награди

  Награден фонд: дипломи, медали и предметни награди. Най-добрата творба във всяка възрастова група ще получи специалната награда (Гран при) – статуетката „Вълшебното перо“.

  Наградите ще бъдат връчени на 28 юни 2025 г. по време на тържество в сградата на БНУ „Иван Вазов“ в гр. Париж.

  Наградените деца, които няма да присъстват на церемонията в Париж, ще получат наградите си по пощата.

  Класирането ще бъде публикувано на сайта и на Фейсбук страницата на БНУ “Иван Вазов“ – Париж.

  Класираните на първите места произведения ще бъдат публикувани в електронния вариант на вестник „Вазовчета“, издаван от БНУ „Иван Вазов“.

  ***
  Телефон за справки: +33 6 73 54 58 32 (Viber и WhatsApp).

  .

• Орфей

  .

  По тревата вървеше висок, строен, къдрав мъж, със светла, почти руса коса и кафяви очи, излъчващи радост и любопитство. Той вървеше без път и без особена посока. Ливадата беше пресечена на места от долове, в които течаха малки весели ручейчета. Те носеха вода от върха на Драгоица, както местните наричаха планината, в подножието на която бяха построили селото си.

  Днес това село беше опустяло. Само няколко старци и старици доживяваха дните си там. Прекалено дълго беше спал мъжът. Прекалено дълго. Планината Драгоица беше част от прастара планинска верига, която той помнеше още когато хората я наричаха Хемус. Мъжът познаваше Хемус, син на Борей – северния вятър. Знаеше за любовта му към Родопа, дъщерята на речния бог Стримон, който тракийците признаха за техен цар. Той си спомни как свиреше и пееше на сватбата им и животните излизаха от гората, за да го послушат, птиците кацаха по раменете му и му пригласяха, как се лееше червено вино и кръв, защото тракийците вярваха, че само тогава истински живее човек, когато е влюбен пред лицето на смъртта. И песента му славеше любовта, която дарява безсмъртие, и славната смърт в битка, която прави мъжа достоен за любов. Спомни си как любовта на Хемус и Родопа ги преобрази за момент на безсмъртните Зевс и Хера и как боговете ги дариха с най-славната смърт. И до ден-днешен те лежат, потънали в очите един на друг, а тракийската равнина между тях ражда ли, ражда живот. Няма по-славна смърт и по-дълговечна любов от тази на Хемус и Родопа.

  Но днес земята престана да ражда. Смръдливи градове, пълни с хора откъде ли не, отравяха водата и въздуха около себе си. Селата бяха запустели и се рушаха. Полетата бяха обраснали с грозна жълта рапица. Хората бяха оскотели и за безмислени хартийки продаваха душите си. Наричаха се господа, а бяха всичките роби. Роби на своите скотски желания. Много дълго беше спал…

  Мъжът навлезе в малка джанкова градина, все още оцеляла сред всеобщата разруха. Вървейки между дърветата, той посягаше от време на време към дъхавите плодове. Джанката е неговото дърво. Само тук, в страната на Хемус и Родопа, тя цъфти и ражда така. Само тук, в полите на планинските масиви, са толкова дъхави и сладки плодовете й. Той си помисли как на далечни острови в Тихия океан хората празнуват цъфтежа на черешата и се усмихна. Тукашните хора се възхищаваха на далечната островна страна, забравили чудесата на своята.

  Джанковата градинка свърши и той навлезе в дъбовата гора в подножието на Драгоица. В далечината се чуваше шумолене на вода, а растенията около него ставаха все по-големи и по-сочни, сянката на дърветата – все по-дебела. Короните им се издигаха все по-високо и скоро той навлезе в горски храм, в който стеблата бяха мощни колони, поддържащи зелен листен свод, светещ с изумрудена светлина в лъчите на жаркото слънце. Храмът беше изпълнен с тържествена, прохладна тишина. Даже насекомите и птиците се смълчаха в полумрака. В центъра на храма се намираше приличаща на олтар скала. Това беше неговият храм. Само той знаеше как да стигне дотук. За хората светилището беше скрито.

  От гърдите на скалата течеше силна струя бистра планинска вода. Душата на Балкана – жива вода. Тя даваше начало на ручейче, шумолящо между дърветата. Мъжът се наведе над струята, подложи шепа и докосна водата с устни. Хладката, кристална и чиста влага го изпълни. Опияни го като руйно вино. Огромна сила усети той в себе си. Все едно, че не беше заспал за хиляди години. Все едно, че сватбата на Хемус и Родопа е била само вчера.

  Той се изправи, извади тръстиковата си свирка и засвири. Чувайки вълшебната мелодия, животните се спираха в гората омагьосани, птиците по клоните на дърветата се заслушваха, очите на девойките засияваха с необичайна светлина, а младежите изправяха снага и вдигаха горд поглед. Песента на тръстиковата свирка се носеше, предавана от скала на скала по цялата земя на Хемус и Родопа. Отекваше тя Балкана и се носеше на равнини и полета, и където стигаше, мъжете се хващаха на работа и правеха живота прекрасен, жените се влюбваха в тях и ги даряваха с деца. Децата весело и безгрижно танцуваха на огрените от слънце ливади и подхващаха песента, която се носеше все по-надалеч. Мелодията говореше за чудесен край, роден от любов и дръзновение, тя говореше за славни битки, безстрашни мъже, прекрасни жени, плодородна земя, жарко слънце, топло, синьо море, пълно с риба, и гори, пълни с дивеч. Тя славеше любовта и смъртта, защото само смъртта прави живота безценен и само любовта е истинският смисъл да се живее. Тя се носеше навред и късаше веригите, с които бяха оковани сърцата на жителите на тази страна. Те напускаха мрачните и задушливи градове.

  Напускаха ги пеш, забравили за колите си, захвърлили мобифоните си, държейки се за ръце и носейки децата си. Те излизаха от Аида – светът на интернет сенките, спомняха си кои са, какви са и защо са. Очите им светеха, сърцата им туптяха и те с пълни гърди дишаха лековития въздух на Родината си. Душите им пеехе вълшебна песен. Селата се напълниха с хора, по ливадите се разнесе звън от чукчета, с които косачите оправяха косите си. Безкрайни стада излязоха на паша, а в полетата пееха орачи. Хората усмихнати се поздравяваха, забравили грозната дума “господин”. Друже, приятелю, съседе, хубавице, стринке, мале, чичо, лельо  – така се зовяха, а русокосият мъж им беше цар.

  Него зовяха Орфей и в негова чест садяха джанкова дървета, правеха чешми, отглеждаха лози и правеха от гроздето руйно вино.

  И всичко преди това им се струваше като страшен сън. Градовете запустели зарастваха с трева и дървета и Балканът постепенно ги поглъщаше. Останаха само храмовете, местата, където хората се молят и благодарят за щастието да живеят на това парче от Рая.

  Приятели, братя, ходете в храмовете, не им позволявайте да зарастат с трева, да се разрушат и да се изгубят. Храмът живее, докато е жива вярата, вярата е жива, докато се носи песента, песента се носи, докато на секне водата, а водата ще тече, докато стои Балканът!

  .

  Виктор Хинов

  .

• Пресбиопия

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  Няма по-големи амсалаци от производителите на автомобили. Напълниха автомобилите с толкова много джаджи, докато не ги направиха непродаваеми, забравяйки дори за основната им цел – да придвижват хора от точка А до точка В, а не да разполагат с подгрявка за хемороидите на някой нашенски хашлак. Забравиха и за това, че парите не са в пишлеметата, а в такива на моята възраст, които как да е и за глупости не ги дават. Целейки се в тези, които нямат 100 000 лева, изтърваха тези, които могат да дадат 50 000 лева.

  Понеже колата ми вече мина 10 години, реших да се поразходя из автомобилните салони. Купуваш я на фирмата си и, вместо данъци на държавата, си плащаш лизингчето. Гориво, масла, гуми, консумативи, всичко за сметка на фирмата. Просто малки предимства, които ти дава демокрацията и това да работиш в частния сектор. Ся… който завижда, да излиза на частно, че да му видя гъзеца после. Мога и да ви подскажа – ако ме видите някъде да работя 8 часа за заплата, значи не съм аз. А бе, след многото жени, които съм имал в живота си, повече не купувам никога кола втора употреба, че тъй ги амортизират и превъртат километражите после… Направо не е за разправяне. Като дръпнат един тунинг са в състояние да излъжат дори такъв разбирач като мен, който освен отвън, може да ги разглежда основно и отвътре – и с това даже си изкарва хляба.

  Какво бе учудването ми, обаче, когато видях монтиран по един огромен цветен телевизор на таблото на всяка една съвременна кола. За дизайна изобщо няма да говоря – всички вече имитират джипове. Демек, да показват състоятелност, сякаш киртакът, разположил се вътре, е излязъл да си наобиколи нивите. Измислили са дори да ги наричат SUV. А бе уж джип, ама не съвсем, а евтина имитация, бил с подобрена проходимост само. Ако има нещо, което не обичам, освен грозните жени, това са джиповете.

  – Махни телевизора и ще я взема – бъзикнах поредния дилър, ама той не се усети. Бях седнал в хубав и разлат седан, любимите ми коли. Залепват на пътя и не мърдат. Аз да не карам из чукарите!

  – Е, как да го махна? – клъвна веднага оня.

  – Кат’ не знаеш как да го махнеш, що си го изтипосал там тогава?

  – Не съм го сложил аз.

  – Аз вкъщи не гледам телевизия, вие ще ме карате в колата… Айде, де… Ми, ще се блъсна някъде, докато го зяпам, бе.

  Затова стават толкова много катастрофи напоследък, защото всички гледат телевизия, докато карат, ама на никого не му пука, понеже целият свят вече се управлява от амсалаци. На няколко пъти се наложи да карам колата на дъщеря ми. Че този телевизор вечер свети в очите ми, бе. Как да виждам пътя? Намалих му яркостта, но продължаваше да ме дразни.

  – Добре де, защо не го искате? Знаете ли колко полезни функции има? – продължи, обаче, оня наглец.

  – Защото не го виждам. Удовлетворява ли те отговорът ми?

  – Как така не го виждате?

  – Ми, за да видя какво пише на телевизора, трябва да си сложа очилата, а като ги сложа, не виждам пътя. Пресбиопия! Знаеш ли какво значи?

  – Не.

  – Като не знаеш, има Гугъл бе, момче – довърших го окончателно. – Ама вие и Гугъл не знаете да използвате, зяпайки тези телевизори.

  Оттук насетне господар на положението бях аз и момчето само щеше да кима.

  – Ти ще дадеш ли пари за нещо, което не виждаш?

  – Не.

  – Защо тогава очакваш от мен да дам? А… махни и лъскавите лайсни. Мразя лъскави неща. Махни и парктроника, мога да си паркирам колата сам. Махни и този темпомат, искам сам да решавам колко да натисна газта. Махни и автоматичната скоростна кутия.

  – Ама как? Тя е толкова полезна.

  – За Истанбул може и да е, ама да ме караш в Добрич да дам пари за автоматична скоростна кутия, щото ме мързи да сменя предавката… Искам сам да преценя кога да сменя предавката. Махни и автоматичните чистачки, мога да видя, че е завалял дъжд.

  – Вие тогава няма да искате и автоматичните светлини.

  – Ти виждаш ли, когато стане тъмно?

  – Ами, да.

  – Аз мога и да съм и с пресбиопия, ама… Защо тогава си мислиш, че аз не виждам и ми предлагаш датчик за това?

  – Нали казахте, че не виждате…

  – А бе, само телевизора не виждам, бе!

  – Но това е улеснение…

  – Не искам улеснение, което струва една шапка пари!

  – Ето, например, ние имаме телефонна интеграция…

  – Не искам телефонна интеграция бе, момче. Да изброявам ли още неща, за които не бих дал пари?

  – Ох, недейте. Какво всъщност искате?

  – Искам надежден автомобил с добър двигател. Такъв двигател, който да ме умори.

  – Вече няма такива.

  – Сензори имате, които да виждат вместо мен, а добър двигател да сложите, не сте се сетили. Вие бихте ли си купили автомобил, който не отговаря на изискванията ви?

  – Аз нямам пари, господине. Никога няма да мога да си купя такава кола.

  А сега, де! Аз какво ви разправях досега. Пишлемето ще даде мангизи, ама ги няма. Аз имам, ама няма да ги дам. Всъщност, и аз ще дам, но не ми предлагат това, което търся, а това, което решават, че ще им донесе повече печалба. Е, не са ли амсалаци производителите?

  Всъщност, производителите се смятат за хитреци, ама искрено се кефя, когато чета какви загуби имат и как са им спаднали продажбите. Максимата на народа е в пълна сила. Не си такъв, за какъвто се смяташ, а това, което показват резултатите.

  Засега Европа спря джигитайците с мита, но този номер няма да издържи дълго. А на бас, че и европейските производители ще се усетят и ще се върнат към базови модели, включващи основни неща. Аз ще съм първият, който ще си купи такава кола.

  Оф… Исках да ви покажа защо „Дачия Сандеро“ е на първо място по продажби в Европа, мачкайки дори „Тесла“, а докъде стигнах. Ми, защото хората продават автомобили, а не изгъзици.

  А бе, к’о ми пука всъщност, че трябва да давам пари за ремонти вече – те също се приспадат от данъците. Да му мислят тия, които карат лични автомобили, аз лична кола нямам, само фирмена. Ето, след толкова много разводи, дори аз поумнях и прогледнах, въпреки пресбиопията си. Защо тогава хората са толкова слепи? Виждам и как се опитват да ме прецакат! Няколко пъти ме зануляваха, но сега вече могат да ми вземат само дъртия… Една игла да купя, взимам я на името на фирмата. Та затова се женя толкова лесно – аз на мое име нямам нищо. Дори банковата ми сметка е празна. А бе, като се разведат с мен, остават дори без дедевия.

  .

  Хасан Ефраимов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Б.а.: Заглавието бе разгадано от Виолета Кирова.

  .

• За Кольо Колев и новата му книга „Караулът на времето“

  .

  „ДА СЕ ПОМОЛИМ ЗА СВЕТА…“

  Георги Н. Николов

  .

  Бързам да уточня, че заглавието над тези кратки редове е заимствано от новата книга на Кольо Колев „Караулът на времето“ – изд. „Libra Scorp“, Бургас, 2024 г. – втора в неговия творчески път след „Бунтът на пясъчните хора“. За нейните несъмнени достойнства редакторът й Динко Динков отбелязва: „В стремежа си към волност, свобода и полет с птиците, човекът в поезията на Кольо Колев е изгнаник на кръстопът между корените и небесата, свидетел по периферията на вечния възврат, увиснал в пространството между живота и смъртта, смисъла и безсмислието, песента и мълчанието. В невъзможността да бъде цялостен, неговата борба изглежда изначално обречено сражение със съвременните свирепи ветрове, които разпокъсват света на фрагменти и разпиляват доскоро съхраняваните памет, ценности и традиции.“

  Стиховете в трите взаимно допълващи се части на сборника – „Свидетели на дъжда“, „Ние сега“ и „Последната педя“, напомнят изповеден полифоничен химн. В словесната дълбочина на който се ражда за страдание, градивна същност и полет в бъдното съвременният човек. Биологичната му същност е само тленен ритон, опазващ в неизменния листопад на поколенията божественото ни зачатие. И людете-мушици, изгубени в сивата безкрайност на тълпата, извличат от мрака на миналото неговия дълбок философски смисъл. За да го пренесат през грапавините, катаклизмите и изменчивостта на съвремието в енигмата на бъдещото време. Това е и лирическата кауза на Кольо Колев, вплетена в скрижалите на неговите цветни стихове-послания. Перото му принадлежи на една и българска, и наднационална творческа генерация, за която изречените истини и осмислени прозрения нямат граници. Пренасят, може би по внушение на Създателя, вечните морални истини на скрижалите сред задъхания граждански ритъм на новото столетие. Сливат се в идейно и емоционално единство градацията на цивилизационния процес с проверените ценности на вечния хуманен, християнски модел. По редовете съжителстват бурните протуберанси на днешния ден в антагонистичното единство на доброто и злото. На границата между живота и смъртта; на мрака и светлината, радостта от битието и мрака на унинието… Все върхове и падения в приемствеността между поколенията, без която се обезсмисля всяко човешко начинание пред олтара на Създателя. Водещ ориентир в творчеството на Кольо Колев е полетът на неспокойната му мисъл, благословен с поетична дарба. Авторът притежава остра, аналитична наблюдателност за процесите в обществото над мимолетните щения на консумативния делник. Извън мимолетието, измамните фетиши и двуликите политически лозунги. Тематичният му хоризонт, оцветен в дъгата на мащабното прозрение, е поднесен на читателите убедително, тревожно, изстрадано… оптимистично. Защото без надеждите няма бъдеще, а монотонното съществуване е подчинено на ронещите се от календара дни и години. Кольо е апологет на проверени в историята на човечеството трудни истини, озарени в лъчите на нравствената чистота и на доблестта да бъдат изречени. Перото му рязко се отличава от „поетичните“ опити на други негови връстници, изтъкани от доморасла немощ и, опитвайки се да бъдат модерни, от маниерно словоблудство. Лириката на Кольо Колев е също модерна в своя социокултурен аспект. Чрез модела на общуване с все по-взискателната аудитория, търсеща собствената си същност в планетарната смесица от традиции, религии, политически и социални рамки и художествена разнопосочност. В „Караулът на времето“, върху папируса на (не)осъзнатата ни безсмъртност, среща си дават правото да бъдеш искрен, готовността да издигнеш правотата като днешен Сизиф над иронията и масовото неверие и силата да повдигнеш завесата на бъдещето, каквото и да ти струва това:

  Вися някак в пространството.
  С крака не докосвам земята,
  от което е само по-странното,
  че това е в реда на нещата.

  Такъв е векът – всичко се рее.
  Нищо си няма собствено място.
  Опитах. И да полудееш,
  точно как, не е ясно.

  Ясно е само, че всичко е вятър.
  А вятърът духа, накъдето си иска.
  И уж се рее, но ето земята
  все си е толкова, толкова близка. („Антигравитизация“)

  Може би неусетно, а може би съвсем съзнателно, някак на заден план отстъпи темата за мястото на твореца в бурите на човешкия океан. Отдавна вече ролята на водач на барикадите е в прашните анали, а тази на пътуващ проповедник в дебрите на народопсихологията – уморителна и безхонорарна. Далеч по-практична е салонната, безадресната, парфюмирана лирика, гарантираща слава и награди на естетски форуми. Що се отнася до гражданските трусове и улични протести, инстинктът за самосъхранение повелява те да се изучават кабинетно, през прозявка, иззад пердето. На пръсти се броят в съвременната българска литература авторите, протестиращи открито срещу политическата демагогия и социалния негативизъм. Срещу войнстващото безродие, удобната апатия и превръщането на личното творческо „Аз“ в разменна монета за сит стомах. Почти липсва и бунтът срещу обществените рупори, здраво заключени за изказваните от творците, клеймящи анатемосващи стрели. Нима винаги ще е така, зрящи слепци? Каква е и има ли я въобще рецептата за истина?

  Не падайте! Не ви отива прах,
  макар земята да притегля.
  Макар че в нея, страх – не страх,
  и тъй, и иначе ще легнем.

  Така се случи, че денят
  ви прати в мълчалива ера.
  Но ако днес поетите мълчат,
  то утре няма да го има вчера.

  Не падайте!
  Не ви отива прах! (* * *)

  Щастливо хълцащи от смешен възторг пред химери, съвсем в нашенски маниер, загърбихме собственото си достойнство. Заключихме в мрачния килер на непотребните неща темите за националния идеал, родината, обвеяния в барутна слава трибагреник, гръмката тишина на военните гробища и какво ли още не. Избледня иконата на православното семейство. На фолклорната традиция, издигаща в култ плодната земя, мазолестите длани и честния хляб. На бащината стряха… На българщината като буйна кръв във вените, даряваща плът и кръв на понятието „човек“. Затова приемам като истински подарък за сърцето и душата финалното стихотворение в новата стихосбирка на Кольо Колев – истински манифест за смисъла на съществуването. На човешкото достойнство и правото да си горд, защото си българин. Не, това не е само творба, а апел към сънародниците, че съществуваме и има защо да тъпчем грешната земя. Че и ний сме дали – не нещо, а много-много на света – и нека паметта ни гради идните векове, разумно стъпили в хаоса на непредвидимото ни настояще. В следващите редове Кольо е изваял от поетичен гранит своя съвременник такъв, какъвто го вижда неподправеният му патриотизъм. С надеждата, че ще бъде чут и апелът му ще остане в днешното ни творчество като страница, която никога не ще се покрие с прах. Предавам го тук цялото, защото то не може да бъде накъсвано – защото е монолитен пример за достойнството на Човека, приел да носи факела на непомръкващото слово:

  Светът, във който съм роден –
  със него и ще си отида!
  Ще го браня
  до последно!
  В себе си
  ще го зазидам!

  Най-хубавата дума „Мамо!“,
  Добрият старец горе,
  Езикът български и знамето –
  за тях
  до края
  ще се боря!

  И дори ако някой ден
  светът тотално се побърка,
  Моят Свят
  със Мен
  единствено
  ще падне мъртъв! (* * *)

  Малка по обем, новата стихосбирка на Кольо Колев „Караулът на времето“ е възходящо стъпало в неговото творческо развитие. Тя е и убедително доказателство как несъмнено талантливи представители на по-младата ни литературна генерация обръщат поглед към блестящите традиции на художественото ни словесно наследство. Въпреки всякакви превратности, насаждано чуждопоклонство и смешни модернистични гърчения (кълчения). Пред Кольо пък стои още много дълъг творчески път и не се съмнявам, че той ще го извърви с оправданото чувство на майстор на перото, осъзнаващ духовните си възможности. Човешките си възможности също, без които всяка стойностна литература е непълна. Разгръщам с предвкусвано удоволствие „Караулът на времето“ отново и отново и знам, че читателите чувстват същата морална награда.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Кольо Стефанов Колев е роден през 1988 г. в гр. Монтана. От ранно детство живее в Бургас, където се премества семейството му. Завършил е ПТТ “Проф. д-р Асен Златаров” в Бургас. Негови стихотворения са публикувани в сп. “Пламък” и “Простори”, във в. “Словото днес”, “Дума”, “България днес”, “Ретро”, “Уикенд”, както и в “Литературен свят”, “LiterNet” и “Е-същност”. Участва със свои стихотворения в сборника за поезия и проза “Часовниковата кула” и в алманах “Бургас”. Автор на поетичните книги “Бунтът на пясъчните хора” (2020), удостоена с Националната литературна награда за поезия “Владимир Башев” (2021), и “Караулът на времето” (2024). Носител на втора награда в поетичния конкурс “Искри над Бяла” (2017) и на Почетния знак на електронното издание “Червеният ездач” (2019) за дебют в инициативата “Съвременни творци в социалния жанр”.

  .

  Небето ще е винаги отгоре

  „Защото Бог толкова възлюби света…“
  (Йоан, 3:16)

  Да помълчим. Да се помолим
  за света, във който сме родени.
  Да се сгушим в неговите корени –
  там никога не е студено.
  Вятърът все някога ще спре.
  И пак ще се наместят клоните.
  И пак ще е над клоните небе.
  Небето ще е винаги отгоре.

   

  По детски

  Очите са прозореца
  оправдание за гниещите птици,
  които с физиката спореха
  и блъскаха се право във зениците.
  Не съм виновен за смъртта им!
  За полетите им отнети.
  Ние просто… си играехме…
  със другите… на слепи…

   

  Караулът на времето

  Измориха се старите.
  Оставиха сабите.
  Ние поехме
  караула на времето.
  Какво ще си спомни,
  какво ще забрави
  светът –
  вече
  бе наше решение.
  Остриета проблясваха.
  Блясъкът мамеше.
  Ние въртяхме
  саби във въздуха.
  Непохватно и тромаво,
  току осъзнали се,
  че всъщност държим
  не саби,
  а Бъдеще!
  И какво ще си спомни,
  какво ще забрави
  светът –
  вече
  е наше решение!
  Измориха се старите.
  Оставиха сабите.
  НИЕ СЕГА
  сме караулът на времето.

   

  Кодът на житото

  Виж! Натежал е класът!
  Ще има и жътва, и сити.
  За път – за всякакъв път,
  ще месят хляба жените.

  Гладът! Вечно в гладът
  всички прични са скрити.
  Косачи – отново на път.
  Пътят – отново на ситите.

  Но не бой се! Тя е Земя!
  Тя пази кода на житото.
  И утре зелени чела
  ще вдигнат новите
  победители!

   

  Завет

  Варвари, какво ли ще ми вземете?
  Аз вече съм в номад превърнат!
  Кракът ми стъпил е във стремето,
  а конят ми
  е здрав и пъргав!

  Какво след мене ще рушите?
  Какво след мене ще превземате?
  Няма хора!
  Ничия
  земя,
  белязана от преселение.

  Тя иска някой да й дава!
  Не можахме ние… но ако останете…
  Създайте, варвари, държава!
  И нека
  да е с името
  България!

   

  Пръст в пръстта

  Пръстта не ще да се надигне с воя
  на тези,
  закопани преди нас.
  Мъртви са!
  Дори да има там герои,
  над нас едничката им власт
  е паметта!
  В паметта е всъщност
  възкресението!
  Позволим ли да изгубим паметта,
  изгубено е всяко поколение.
  А земята ни е
  пръст
  в пръстта.

  .

  Материала подготви Георги Н. Николов

  .

• В Москва при Брежнев

  .

  Разказ от Радослав Генчев

  През октомври 1982 г. се наложи да замина спешно за Москва за очна операция. Почти не виждах и баща ми и майка ми трябваше да ме придружат. Знаех, че отивам на заколение и че е много рисково, но не губех надежда пак да видя обичното си братче и телевизионната кула на Копитото.

  Влакът беше съветски. Настанихме се в хладното купе. Беше привечер. Появи се някаква горничная и ни раздаде кат завивки. В съседното купе битуваше „проводник“, някакъв отговорник за не знам си какво, който веднага след тръгване се заключи и отдаде на пиянство. Минахме румънската граница и спряхме в Букурещ. Беше посред нощ, но на една лавка се тълпяха хора да си купуват банички. Под прозорците на купето подвикваха мъже дали имаме цигари, алкохол и какво ли не. След Букурещ ме порази пълният мрак в Румъния. Не можех да мигна и почти до границата с тогавашна Молдавия не видях никаква светлина. Когато се развидели, пред мен грейна красивата снага на румънска църква. Не знаех къде сме, но се захласнах. Сега Румъния е отдавна пред нас.

  Граничният пункт Унгени не беше осветен от румънска страна, защото откъм СССР се блещеха мощни прожектори като от концлагер. Чухме как проводникът предвидливо изхвърли бутилките под влака. Появи се гладко обръснат и костюмиран, сякаш отиваше на опера във Виена.

  В купето влязоха двама души. Единият беше с автомат и ни подкани да си покажем документите. Другият бавно и методично разглеждаше снимките и се втренчваше ту в тях, ту в лицата ни.

  – Свалете очилата! – каза отчетливо на баща ми.

  Свали ги и го погледна право в очите с леко насмешлив поглед.

  – Татко, не го зяпай така. Ще ни арестуват! – прошепнах му аз.

  – Глупости! Нищо не сме направили. Само размахват тия железа, уж да ни плашат.

  Минахме това изпитание и влакът трябваше да бъде прехвърлен на по-широките релси. Бях чул, че са направени нестандартни, за да не може врагът да ги използва при нахлуване. Не разбрах дали това е така.

  Решихме да слезем и да се поразтъпчем. Татко предложи да вземем нещо за ядене. Нямаше избор – само някакви студени пирожки с риба. Оттогава намразих студенопушена риба и досега не вкусвам.

  Потеглихме отново. От двете страни на релсите, на стотина метра, имаше безкрайна редица дръвчета. Били ги сложили да не може пак въпросният враг да зърне какво има отвъд. Сякаш някой се запердваше да не му лъснат задните части.
  Бяхме позадремали, когато ни стресна отварянето на вратата. Появи се среден на ръст, слабоват мъж с благо, но много изхабено лице:

  – Извинете, може ли при вас? – попита учтиво.

  – Разбира се, заповядайте.

  Заговорихме се и му беше интересно да чуе за България и живота у нас.

  – Аз съм от Виница. Имам жена и две деца. Когато немците дойдоха, избиха пред очите ми баща ми, майка ми, сестра ми и брат ми. Бях се скрил за дървената ограда и не ме намериха. После леля и чичо ме отгледаха. Сега съм електротехник в завода и благодаря на съдбата, че ме дари с прекрасна съпруга и деца. Не сме богати, но ни стига.

  Хапнахме заедно от баничките ни за из път. Посочи с ръка пластмасовата бутилка с вода на прозореца.

  – Вода ли искате? Сега ще ви налеем.

  – Не, не! Като изпиете водата, ако може да ми дадете бутилката. Жена ми много ще се зарадва. Ще бъде чудесен подарък.

  Изпихме я, че и другата бутилка, и му ги връчихме. Порази ме как за него бе ценност нещо, което у нас се въргаляше навсякъде. Зарадвахме се, че му доставяме удоволствие, но после тази радост ме потисна.

  Слезе във Виница. Дълго му махахме. И той на нас, стиснал ценния бутилъчен дар, сякаш искаше да напъха там ужаса от детството си.

  До влака безмълвно бяха приседнали възрастни жени и предлагаха мижави ябълки и някакви билки за чорба. Купихме няколко ябълки. Струваха копейки. После се появи един другар с униформа и методично заизхвърля кошниците зад оградата. Било амбулантна търговия. Влакът бавно потегли, а бабите мълчаливо събираха скъпоценната си стока.

  На другата сутрин влакът пристигна на Киевската гара в Москва. Като слязохме, стресът беше пълен. Тълпи се люшкаха насам-натам и нямахме никаква представа как да се придвижим до хотела. Баща ми имаше далечна братовчедка, Донка, която работеше в посолството. Беше й писал кога пристигаме и помолил за съдействие, но тя не отговори. Но не беше забравила и се появи като ангел спасител:

  – По принцип не контактувам с роднини, защото са завистливи. Но ти никога не си ми искал нищо, а и виждам, че положението със сина ти е тежко, и идвам да ви посрещна. Но не искайте нищо повече.

  Малко ли беше това? Никак. Метна ни във волгата и ни откара до хотела. Даде ни адреса на посолството и ни каза, ако искаме, да я посетим и да обядваме в стола. Беше делова, не се усмихваше, но правеше всичко, каквото се налага.

  Аз почти не виждах, но излязохме с нашите да се поразходим. Червеният площад беше съвсем наблизо и стигнахме скоро. Изобщо не беше червен за мен, а застлан с големи, влажни, тъмносиви павета. Излъчваше бездушие. Както и гълъбите – по-големи и по-тъмносиви от нашите. Само катедралата „Свети Василий Блажени“ грееше като истинска перла. Тогава не беше катедрала, а част от някакъв техен музей. Прииска ми се да влезем и глупаво се обърнах към един голям милиционер, загърнат с пелерина:

  – Извинете, как може да се влезе?

  – Я се махай веднага! – беше краткият отговор.

  Потънахме в метрото с подвити опашки. Метрото беше архитектурно и най-вече художествено чудо. Чисто и светло, безотказно функциониращо и полезно. Без него огромният град щеше да застине – наземният транспорт се състоеше от раздрънкани, овехтели тролеи, по-лоши и от нашите. А и винаги претъпкани. Разбира се, навсякъде и в метрото имаше невъобразими тълпи и движение, но всички бяха възпитани и внимателни. Нямаше бутане и блъскане. Порази ме как всеки пътуващ вадеше книга. Също така не видях правостояща жена. Веднага отстъпваха място. Жените бяха светици за тях. Изнесли сами цялата война, захващали се с всякаква мъжка и женска работа, заобиколени от охтичави старци и недъгави, които не ставали за нищо. А мъжете и синовете им гинели на фронта. Тогава разбрах, че трагедията на войната не са умрелите. Тях ги няма. За живите няма утеха, носят на раменете си теглото на погребани близки, мечти и желания до края на дните си.

  В метрото и по улиците се нагледах на синеоки Снежанки, които хвърляха погледи с осъзнато превъзходство. Носеха разкошни кожени палта и крачеха като манекенки. Бях много млад и се замислих защо трябва да ходя в миризливата болница, а не да поканя една или повече от тези Снежанки на бар.

  Все пак в метрото присъствахме и на две масови сбивания на някакви келеши. При едното дори за малко да пострадаме. Бързо идваха охранители със свирки и палки и ги разпръскваха. Единия път продължиха да се млатят и навън, но минувачите просто ги засрамваха с тежките си думи.

  На другия ден трябваше да постъпя в болницата, но ни изненадаха неприятно. Не били подготвени да ме приемат – чак след десетина дни. Това ни изправи пред голям проблем. Бяха ни разрешили мизерна сума рубли, смятахме да останем 15 дни, а се наложи да са трийсет. Как да се оправим? Хрумна ми гениалната идея да си продадем дрехите. Чистачките от хотела се нахвърлиха върху тях като лешояди на умрял хипопотам. Грабеха всичко и не се пазаряха. Бяхме донесли стари дрехи с идеята да ги хвърлим и да не ни тежат на връщане. Имах и хубави. България тогава изнасяше конфекция дори в Англия. Едни кадифени джинси, с които се разделих за сто рубли. Огромна сума, предвид средната заплата от 165 рубли. И тях грабнаха и бяха доволни, че дори ни донесоха и малка кутийка с много вкусни бонбони. И ангелът Донка помогна с нещо. После върнахме парите й на роднините й в България.

  Настана досадно чакане. С майка ми седяхме в хотела, за да не се заразяваме. Баща ми се щураше напред-назад в търсене на някаква храна. Това не беше лесен въпрос. Навсякъде имаше опашки за всичко. Чакаше се по един час и повече, а през октомври там вече валеше сняг. Хората просто се нареждаха чинно, без да се интересуват какво се предлага, и цареше ред и уважение. Татко не го хващаше мира. Разхождаше се по цял ден да опознае града и хората. Притеснявахме се да не стане жертва на гамени, но на него не му пукаше. Можел да излезе от всяка ситуация. Беше медицинско лице и познаваше човека от пръв поглед. А и беше служил трудовак и не се плашеше лесно. Намираше побратими навред. Имаше едни будки за бира, където хората взимаха стъклена халба за 40 копейки и бавно вървяха в кръг. Докато стигнат пак до будката, бяха гаврътнали халбата и си взимаха нова и така до откат. Татко не говореше изобщо руски, но разбираше, както всички българи. После ни разказваше удивителните съдби на хората до него.

  Майка ми си почиваше, а аз гледах, по-точно слушах „Центральное телевидение“. Въпреки че всеки петък у нас даваха съветска телевизия, тогава осъзнах колко по-добра и разнообразна от нашата бе тя. Дори и с похвалните усилия на Иван Славков. Имаше всякакви програми за различна аудитория. Бяха компетентни и обективни. Смая ме едно интервю с прочут техен езиковед за езика и националния характер. „Вземете българския език. Там най-важните думи „аз“ и „агне“ са с първата буква от азбуката. А при нас – с последната. „Я“ и „ягнец“. Това показва колко ни е рабска психиката!“ Не можех да повярвам, че по телевизията на най-успялата комунистическа държава се изричат такива думи.

  Десетината дни минаваха мудно. Във фоайето на хотела имаше самовар и всеки си наливаше, колкото и когато си иска. Там се и пушеше. По това време се засичахме с някакви монголоиди, неясно откъде дошли. Седяха безмълвни и не ни закачаха. Имаше достойнство в тях. Но ни гледаха втренчено през шестоъгълните си лица. Беше смущаващо. После изчезнаха и се появиха трима холандци, които веднага вдигнаха гюрултия за стотина.

  Накрая дойде заветният ден. Приеха ме. Хигиенните условия бяха под всяка критика. Веднага измихме цялото легло с дезинфектант, който носехме от България. Майка ми беше опитна медицинска сестра и знаеше точно къде се крият заразите. После ме оперираха и настанаха едни от най-кошмарните дни в живота ми. Половината глава ме болеше нетърпимо, сякаш беше отцепена. Няколко пъти исках лекарство, а те ми казаха, че не дават, и да ме боляло. Стоях скован и жалък и се чудех дали Господ ме е забелязал.

  Минаха три дни и болката поотшумя, но все още ме влудяваше. Тогава ме прегледа доктор Брикман. Даде ми лекарство, успокои ме с правилните думи и ми каза:

  – Веселин, Вашето нещастие е, че сте се родили сега, а не след 20-30 години.

  След много време разбрах колко е прав. Не го виждах – превръзката ми пречеше. Чак на изписване го зърнах – среден на ръст, с рижава брада и открито, ясно лице. Евреинът, който знае какво е животът и какво искат хората от него.

  В леглото до мен лежеше азерско момче – Азад. Гледаше го леля му. Майка орлица, която се грижеше за 25 деца, нейни и на братята й, в просторна къща на Каспийско море. Беше свръхинтелигентна, инженер и активен член на КПСС. Но и предана помощница на близките си в нужда. Утешаваше Азад:

  – Щом се приберем, ще заколим един баран и ще се съберем всички за твое здраве!

  Не се стърпях:

  – Тамила, ти нали си от КПСС? Какъв е тоя баран?

  Не трепна и тогава чух една от най-паметните реплики в живота си:

  – Веселин, КПСС одно дело, Аллах – другое дело!

  Както и с „ягнеца“, когато изречеш очевидната истина, никой не може да ти каже копче. По-силен си от всекиго.

  Изписаха ме, но трябваше да не пътувам още една седмица. Отидохме на гости на препоръчан от приятел на баща ми. Посетихме и още двама-трима. Всички бяха прекрасни хора, гостоприемни, с чувство за хумор и с твърдост пред изпитанията на живота. Бяха наясно с всички добри и лоши неща на комунизма и ги казваха открито. Та този, препоръчаният, работеше в свръхсекретен военен завод до Москва, с голяма заплата. Жена му отговаряше за специален магазин за хранителни стоки за върхушката. И двамата бяха доста пълни. У тях не липсваше нищо – сирена от Финландия, колбаси от Германия, най-избрана риба, хайвер, всякакви напитки. Наизвадиха какво ли не, трепереха над нас да сме доволни. Интересуваха се как живеем. Обърна се към баща ми:

  – Знаеш ли, приятел, аз до края на дните си не мога да напускам Москва по каквато и да е причина. Както виждаш, имаме всичко. Но се задушавам, все едно съм в гроб. И синът ми не може. Казах му да ме убие, когато поиска, заради това, което му причиних. Той побесня как съм могъл изобщо да си го помисля. Но някак ми се иска да го направи и да ме избави.

  Изпи още две чаши водка, падна под масата и заспа.

  – Не се притеснявайте, това му е обичайно. После е пак кукуряк – каза спокойно жена му.

  Булевардите в Москва бяха ужасни. Непрекъснат грохот от коли и камази, които пръскаха капчици неизтриваема, черна кал. Тази кал беше навсякъде. Сякаш бяхме натикани в железния й източен капан.

  Но вече бях прогледнал и всичко ми се струваше цветно и красиво. Снежанките бяха по-синеоки, а гълъбите – по-оловносиви. Но и това ми харесваше.

  Настана време да си тръгваме. Донка пак ни закара до гарата и ни даде дребни подаръци. Никога няма да забравя тази жена.

  Пътуването мина леко, понеже си бях купил „Панталеон и посетителките“ в оригинал и жадно се зачетох – нали вече бях прогледнал? А и Марио Варгас Льоса бе любимият ми писател. Майка ми все ме караше да си почивам, но книгата не ме остави. Руските книжарници бяха огромни, с всякаква литература – родна, преводна и на чужди езици. Имаше много книги, за които тук и дума не можеше да става да се продават.

  Пътувахме с някакъв учен, отиваше на конгрес. Вече в България отваряше прозореца, разгръщаше разговорника и промълвяваше:

  – Зильена искъйрска гавьеда.

  – Искърско говедо – добре, ама защо зелено?

  – За по-красиво – парира ме той.

  Пристигнахме вечерта. На гарата ни чакаха милото ми братче и леля ми, която обичахме като родна майка. Грижеше се за него, докато ни нямаше. Прибрахме се с трамвая.

  – Брадата ти е пораснала като на Бармалей! – занасяше ме Иванчо. Спомням си как през годините все го карах да ми носи вода, а той дискретно ми наливаше чаша с топла вода и се отдалечаваше тихо. Което предизвикваше невъобразим стрес у мен.

  На другия ден се разходих из София. Видя ми се като западен град в сравнение с Москва. Не бях ходил на Запад и не знаех, но така го усещах. Бяха я и разкрасили за 1300 години България. Казват, че Москва сега се е разхубавила безвъзвратно и изглеждала по-добре от много западни мегаполиси. Оттогава не съм ходил в Москва. Дано да е така.

  Седях на балкона, палех цигара и се наслаждавах на силуета на Витоша право срещу мен. Радвах се, че се бяхме прибрали. След десетина дни Брежнев почина.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Радослав Генчев е роден в София през 1959 г. Завършил е Испанска филология и английски език в СУ „Св. Климент Охридски“ със специализация по Латиноамериканска литература. Работил е дълги години като водещ на новини, редактор и преводач в Английската служба на Радио България. Практикува журналистика в Испанското чуждестранно радио в Мадрид, Испания. Публикувал е статии и материали във в. „Стършел“, „ФантAstika“, немски списания и ATA Newslette. Негова статия на английски език за сложността и нюансите на грешките при превода може да се види тук.

  .

• Литературен конкурс „Олтарите на българския дух“

  .

  Литературен кръг „Любородец“, Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и Салон за българската култура и духовност – Чикаго обявяват международен литературен конкурс под надслов „ОЛТАРИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ“.

  В конкурса може да се участва с по едно стихотворение или един разказ. Няма възрастови граници за участниците. Творбите може да са публикувани вече, но да не са отличавани с други награди.

  Желаещите да участват автори трябва да изпратят своите творби на имейл michi123@abv.bg най-късно до 20 февруари 2025 г.

  .

• Коледен пуловер

  .

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  .

  И то какъв пуловер – изплетен от шестнадесет ръце! Историята е следната. Още от дете харесвах бабините, ръчно плетени, шарени пуловери. В нашия град имаше голяма фабрика за машинно плетиво. По рафтовете на магазините никога не липсваха пуловерите на „Андрей Юруков“ – един и същ модел, гладка плетка, само в три цвята – бял, сив и черен.

  На Коледа баба пристигаше при нас в града с мотрисата, а ние, аз, мама и татко, я чакахме на гарата. После се прибирахме вкъщи с файтон. Коледите бяха снежни и благословени. Баба носеше на всички за подарък по един ръчно плетен от нея пуловер. Тези на майка и татко бяха едноцветни, отпред с изплетена плитка за разкош, която баба наричаше ажур. Най-красив беше моят пуловер.

  – Стана баш помашки, за чудо и приказ – казваше тя, докато ми го нахлузваше през главата, хвалейки майсторлъка си. Защо го наричаше „помашки“, аз никога не посмях да я попитам.

  В съседната на бабината къщата живееше Мехмед ходжа. През летните ваканции си играех с децата му, но не ги бях видяла облечени с пуловери, защото беше топло. По-късно забелязах, че помаците, тоест мъжете, зимата не ходят с шапки и палта, а с каскети и сака. Под саката носеха дебели, вълнени, ръчно плетени пуловери, без ръкави, с многоцветни шарки.

  Веднъж баба надмина себе си. Подари ми чисто бял коледен пуловер, а отпред шарката беше глава на елен, чийто рога се разклоняваха и по ръкавите. Като си движех ръцете, рогата мърдаха. Ръкавите малко ми бяха къси, защото преждата едва стигнала, а аз бях пораснала. Децата много ми завиждаха. След година баба разплете ръкавите и с преждата от тях наддаде пуловера на дължина, като изплете двоен ластик. Така той стана съвсем помашки, без ръкави. Износих го още две години.

  По онова време проблемът за баба бяха преждите. Рядко се намираха по магазините и тя предеше сама вълната, а после я вапцваше в различни багри. В един панер събираше кълбета с остатъци от различни цветове за шарките. Конец не даваше да се хвърли. Помашките пуловери се плетяха от такива остатъци, защото помакините не могат да предат и използват, каквито прежди им попаднат.

  Годините минаваха и баба с цялото си умение замина за Царството Небесно. Панерът с цветните прежди продължаваше да стои в ъгъла, да ни напомня за нея и за Коледите. По стар навик събирахме в него кълбета с цветни прежди, въпреки че никой от нас не можеше да плете. По магазините вече се предлагаха всякакви разцветки пуловери от изкуствени прежди, а в Кореком се продаваха и от мохер.

  Годините пак се нижат и един ден реших да махна панера с преждите, но сърце не ми даваше да ги хвърля като ненужни. Имам една приятелка помакиня от Аврамови колиби, по пътя за Юндола, и реших да й ги дам, като мина оттам. Тя все още знае да плете. И сладко от боровинки, и от диви ягоди вари. И картофи, расли без тор ми дава, а бобът е като масло. За киселото мляко – да не говорим!

  В една голяма чанта изпразвам преждите от коша и на дъното му виждам два каталога, с репродукции на Златю Бояджиев и Леонардо да Винчи. Бях ги подарила някога на баба, защото тя обичаше да гледа съчетанието на цветовете по картините на майсторите. На каталозите казваше журнали и много ги пазеше. Съседките често идваха при нея да ги посъветва кой цвят с кой „се връзва“. Баба откъсваше конец от преждата и казваше да дойдат на следващия ден за отговор.

  – Ама ти да не си художник, та знаеш как да съчетаваш цветовете – рекох веднъж, а тя ме хвана за ръка и каза да я придружа до черквата. Вътре беше тихо и полумрачно. Едно опушено кандило гореше със слаб пламък. Баба запали от него свещ и я остави я пред иконата на Свети Мина. Извади от джоба си конеца на съседката и започна да го движи бавно по иконата, сякаш я галеше. Изведнъж се спря и каза:

  – Ето, виж сега кой цвят с кой „се връзва“. Тази тайна Господ я е пошушнал на зографите. Те са призвани да творят като Него. Акъл се иска, за да намериш отговора. Коя съм аз, та да знам божиите тайни и сама да разбирам от цветовете?

  Ето откъде баба е получавала вдъхновения за моите коледни пуловери. Спомням си, че когато й подарих каталозите с репродукциите, те бяха три. Имаше и един на Марк Шагал, но тя ми го върна след време с обяснението:

  – Този си го вземи, не ми трябва – рече тя. – Много е хвърковат. Всичките му хора са между земята и небето, ни с живите, ни с умрелите. Нито един човек не си е стъпил здраво на краката. А и цветовете му са размазани. Нямам си приказка с него.

  Седя до кюмбето на Емине и пием каймаклъ кафе с шекер. Донесла съм и чантата с преждите. Тя предлага да ми оплете и на мен нещо за спомен. Мисля минута-две и изтърсвам:

  – Един помашки пуловер за Коледа.

  Емине ме гледа учудено и тихо пита:

  – На какво казвате вие помашки пуловер?

  – Ами да е много шарен и с най-различни плетки.

  Не знам какво разбра Емине, но аз разбрах, че сгафих.

  Минава пролетта, лятото, минава и есента, и малко преди Коледа се отбивам при Емине. Нося и локум със сакъз от Измир. Тя ми подава увит във вестник готовия пуловер. Ахвам от радост и имам чувството, че Вселената ме върти в цветния си калейдоскоп, а Емине тихо ми разказва:

  – През зимата нямаме работа навън и се събираме жените на мухабет, с плетки и ръкоделия. Като разбраха, че ти плета пуловер и се сакълдисвам, дали ще го нагодя по твоя мерак, предложиха всяка от тях да изплете, каквато шарка знае. Виж колко гиздав стана, осем жени го плетяха.

  – Боже – рекох, – та това са шестнайсет ръце!

  ***

  Баба казваше за картините на Леонардо, че е голям майстор. „И аз не падам по–долу – допълваше тя. – Той може да рисува цветове, а аз мога да ги вплитам в шарки. Тази – и сочеше Мона Лиза от каталога – е много хубава, ама си е скръстила ръцете и чака наготово.“

  Ако днес ме питате, кой е адресът на Коледа, ще ви кажа – старата бабина ракла, където пазя помашкия пуловер, плетен от шестнадесет ръце. Обличам го винаги по Коледа и баба ми се радва от Царството Небесно.

  ПП.: Мона Лиза ми плете шал към коледния пуловер.

  

  Декември 2024 г.

  .

• Малинка Цветкова и новата й книга „Любов на глътки“

  .

  

  Малинка Цветкова е от Ботевград. Завършила е „Стопанско управление“ във ВСУ „Черноризец Храбър” – Варна. От 2007 г. живее и работи на испанския остров Ибиса. Член е на Съюза на независимите български писатели, на Литературен клуб „Стамен Панчев” – Ботевград и на Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина. Нейни стихотворения и разкази са печелили десетки награди на литературни конкурси в България, Испания, Аржентина, Еквадор, Израел и САЩ. Измежду тях: първо място в „Изящното перо” в Чикаго, САЩ (2017); диплом от „Círculo Internacional Narradores y Poetas del Mercosur” – Аржентина (2018, 2023); трето място в „Духовният свят на съвременната българка” (2019); второ и трето място в “Небесни меридиани”, Израел (2020, 2024); второ място в “Puig de Missa”, Испания (2024). Песента “По пълнолуние”, по неин текст, печели първа награда на фестивала “Българска душа на святата земя”, Израел (2020). Автор е на стихосбирките „В различни точки на света” (2013), „Молитва за хубаво време” (2015), „Страх” (2016), „Не искам” (2017), “Безбрежност” (2020), “Човекология” (2023) и “Любов на глътки” (2024). Първите четири от тях излизат и на испански, а третата и на каталунски, със заглавия: „En puntos diferentes del planeta” (2014), „Plegaria de buen tiempo” (2015), двуезичната “Miedo”/”Por” (2017) и “No quiero” (2017). През 2018 г. излиза двуезичната й (български/испански) книга с разкази и импресии „Магията живот”/„La vida magica”. Последната й книга “Любов на глътки”/”Amor a sorbos” също е двуезична.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  УСМИВКАТА ТИ ГАЛИ В МЕН ДОБРОТО…

  „Обичам, както мога“, възкликва Малинка Цветкова в новата си поетична книга „Любов на глътки – любовна лирика“, дело на изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2024 г. И с искреност и топлина разтваря за света дверите към своя вътрешен хоризонт. Трептящ с цветовете на дъгата над безброя на людете, търсещи себе си в магията на интимността.

  Автор на шест лирични сборника на български, испански и каталонски езици, живеещата на остров Ибиса Цветкова разбираемо привлича вниманието на критиката. „Нежна еротика лети сред глътките любов, спомените, морето, луната, мечтания ресторант; и тази голота на кожата и на думите, характерна за тази стихосбирка на Малинка, от галещи думи, топли и красиви стихове – отбелязва в „Пролог“ Фернандо Алонсо Бараона и добавя – Думите са се превърнали в пламенни устни, които разказват тази мечтана любов, може би невъзможна, но присъстваща тук във всеки ред и във всеки спомен. Заслужава си човек да се приближи и да вкуси, да пие и да усети тези глътки любов.“ А във втория увод – „Всеобхватност на любовните изживявания“ – акад. Марин Кадиев възторжено пише: „Каква малка като обем е тази стихосбирка „Любов на глътки“ на Малинка Цветкова, а като съдържание е гъсто наситена с любов, с неутолима жажда за искрена и истинна човешка интимност. Любовта за поетесата е самият живот, тя диша чрез нея, тя живее чрез и за нея, тя няма граници – всичко в битието е извечен интимен шепот и вик за любов. Любовта е цялостно духовно и физическо обсебване на личността. Тук изобразената любов е многобагрена, която те сродява с външния, с материалния свят и същевременно те въвлича в едно проницателно и глъбинно вглеждане в себе си. Всъщност поетесата води със затрогваща интонация неистов разговор както със себе си, така и с любимия човек, и това откроява една гореща задушевност и откровение, едно взаимопривличане чрез любовното чувство.“

  Трудно можем, не! – не можем да си представим човечеството без извечния купел на красивата интимност. Земята би била мъртва пустиня, населена с първичен биологичен материал, а слънцето щеше да грее в друга посока. Любовта е онзи огнедишащ факел от чувства, копнежи и нежни стремления, без който е немислим животът. Без който кръговратът на прераждането би бил само химера. И пак без който светът не би могъл да се отърси от атавистичните си корени, за да векува в безкрайното бъдеще. От първите искри на цивилизацията, през исторически трусове, граждански вълнения и идейно-естетически търсения, за любовта са изречени неизброими, огнени слова. Изпети са и се пеят песни, пишат се книги, рисуват се картини. Жената – свята грешница, е издигана в култ, а самецът до измамно крехкото й рамо – в уж до гроб верен паж. Готов в честите моменти на слабост да смени иконата на своите въжделения с мимолетен идол на плътската си страст. Но любовта, тази фея на красивия копнеж, винаги възкръсва от пепелта на делничното още по-чиста, въздействаща и смайващо обаятелна. Понесла върху пламъка на устните си глътка светена вода, за да се пречистим и слеем в неделимо цяло. Докато смъртта или пътищата ни разделят… В българския национален интелект тя има дълбоки традиции: от фолклора, през личното творчество на безкрайната броеница от години. Могат да се посочат много имена на наши майстори на словото в този тематичен безкрай, но не това е важното. А обстоятелството на емоционалната приемственост между интелектуалните поколения, отдали дарбата си за възпяването на любовта. Сега сред тях е и Малинка Цветкова: философски разсъдъчна, или в бурните вълни на хедонизма; на загатнатата еротичност и върховната наслада на мига и сравнението между вчера, днес и може би – утре? Стихотворенията в иначе малката по обем книга се подреждат в разноцветна палитра. Съграждаща и в делника, и в мечтите тленната същност на обожественото личностно „аз“. На уж познатото, вече повтарящо се не веднъж и дваж, но издигащо ни над реалността в копнежите на търсена наслада:

  Хотелска стая, с изглед към морето,
  на двадесет и третия етаж.
  Поглеждам вън, замайва се сърцето
  от ширналия се, блестящ пейзаж.

  А вътре чака твоята усмивка
  и палава, протегната ръка.
  Отмяташ сръчно меката завивка
  и блясва скритата ти голота.

  И гушваш ме със цялата си нежност.
  Потапяме се бавно в сладина.
  Откраднат миг, желана безпределност,
  отнася ни на края на света. („Откраднат миг“)

  Стиховете в тази книга на Малинка Цветкова излъчват доброта и… прошка. Към времето, летящо твърде бързо през календара на отредените ни дни и към мечтите, някои от които са си останали само в лоното на женската душа. Авторката търси интимната граница между химери и реалност. Между символите за позитивно и негативно в полюсите на взаимното привличане и за енигматичния храм на съдбата. Към портите на който водят всички наши пътища от раждането на индивида и до смъртта. Цветкова е ласкав проповедник с благословената мисия да внушава, че за любовта няма възраст. Че нейната доказана, проверена взаимност между „него“ и „нея“ е висш дар на предопределената случайност. От отсъствието на човека до тебе боли, но когато провидението направи завой в желаната посока, нанесените рани зарастват и се забравят. Творбите в книгата се четат леко и повечето напомнят на пролетен повей. Но взети заедно, те разкриват скрижалите на една дълбоко осмислена ценностна система. На философска градация от морални послания, втъкани в кипящата динамика на чакания ден.

  Когато теб те няма искам
  да чуеш хиляди неща.
  А щом до мен глава склонил си,
  достатъчно ми е това.

  Замлъквам, гледам и поглъщам
  усмивки твои и слова.
  Пространството със теб е пълно.
  Желая просто да мълча.

  Така съм истински щастлива.
  Вибрира моята душа.
  И бавно почва да танцува
  изящен танц на любовта. („Танц на любовта“)

  Лирическите откровения на Малинка Цветкова в този й нов сборник са подкупващо искрени. Кипящи от живот и прилични на ласкави вълни – целуващи брега на тленната ни същност и отплуващи обратно в безкрая. За да търсят и открият дълбокия смисъл на нашето съществуване под нежния воал на любовните трепети. Под камертона на омайните им химни, сред които се раждат поколение след поколение. Убеден съм, че новата книга на авторката е по-високо стъпало в творческото й развитие, а ние разгръщаме страниците отново и отново…

  ГОДИНИТЕ НЯМАТ ЗНАЧЕНИЕ

  Годините нямат значение,
  когато душата е млада.
  Различен не е престъпление –
  не ще те изгарят на клада.

  Годините нямат значение.
  Живей си живота с охота.
  Прегръщай деня с дръзновение.
  На сивото хвърляй хомота.

  Годините нямат значение.
  Поглъщай мига със наслада.
  Превръщай го в чудно творение.
  Смехът да е твойта награда.

  Годините нямат значение.
  Люби и мечтай без умора.
  Оставяй следи, вдъхновение.
  Бъди от сияйните хора.

   

  БЪДИ

  Възможна ли си или си химера?
  Ти пепел ли си или пък пожар?
  Дали ще мога аз да те намеря
  или ще бъдеш тъй бленуван дар?

  Любов магическа, невероятна,
  ти бурен облак или слънчев ден.
  Дали ще си история понятна
  или ще бъдеш нерешим проблем?

  Любов, не спирам да те величая.
  Жадувам те, каквато и да си.
  В потаен миг ще спреш при мене, зная.
  Добра и лоша, просто ти бъди!

   

  НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ

  Попитай Слънцето
  възможна ли е невъзможната любов.
  И то съмнението твое ще огрее.

  Попитай Вятъра
  възможна ли е невъзможната любов.
  И той съмнението ще отвее.

  Сърцето си попитай
  възможна ли е невъзможната любов.
  И то съмнението ще разсее.

  А Разума не питай –
  съмнението бързо ще посее…

   

  УСМИВКАТА ТИ

  Усмивката ти гали в мен доброто.
  Разпръсква облаците в сивкав ден.
  От нея бодър става и животът.
  Усмихнеш ли се, всичко грейва в мен.

  Поглеждам я, когато си далече.
  Когато много липсваш и боли.
  И се усмихвам, ставам пак момиче,
  отново озарена от мечти.

  Усмивката ти жива аз да зърна.
  Да ме обгърнеш нежно със очи.
  И силно след това да ме прегърнеш.
  Тогава времето ще замълчи…

   

  ЛЮБИМКА НА СЪДБАТА

  Как топли твоята любов,
  дори когато си далече.
  За мене тя е повик нов.
  Животът е различен вече.

  Във мислите е зноен ден,
  когато вън е мразовито.
  На всичко хубаво съм в плен
  и наслаждавам се открито.

  И припкам бодро, и цъфтя
  с усмивка двадесет карата.
  Какво да искам от света?
  Любимка станах на Съдбата.

  .

  Материала подготви Георги Н. Николов

  .

• Съвременната БГ литература за деца и младежи. Събитие във Флоренция

  .

  От 30 ноември до 1 декември 2024 г. във Флоренция, Италия, ще се проведе Втори литературен салон на съвременната българска литература за деца и младежи. Събитието се организира от Културна асоциация „Паралел 43“ и Българско училище „Асен и Илия Пейкови“ – Рим и Флоренция, със съдействието на Министерството на образованието и науката на Р България и Община Флоренция.

  Литературният салон ще бъде открит от 14:00 часа местно време на 30 ноември, в Biblioteca delle Oblate (Via dell’ Oriuolo, 24, Sala conferenze Sibilla Aleramo), с привествия и поздравителни адреси.

  Форумът включва три сесии, начерени съответно: „Чета с очи, чета с уши, чета със сърце: визии на/за съвременната българска литература за деца и младежи“, „Българската литература за деца и младежи: норми и отклонения“ и „Дидактическа работилница“.

  По време на първата сесия ученици от БУ „Асен и Илия Пейкови“ – Флоренция ще представят българска литература в превод на италиански. По време на втората сесия ще бъде представен проектът „Българската литература за деца и юноши – XX и XXI век“ на Института за литература към БАН. Събитието включва и туристическа обиколка, както и Ателие за ученици, родители и учители.

  Цялата програма на Втория литературен салон тук:

  ПРОГРАМА САЛОН

  .

• Приятелките на Вяра

  .

  Разказ от Людмила Андровска

  Когато съпругът й почина, изведнъж разбра колко много приятелки има… До този момент изобщо не бе подозирала. Боледуването му бе дълго и тежко, продължи с години, а последните две го приковаха на инвалидна количка. Сутрин, преди да оправи тоалета му, трябваше да го вдигне и да го сложи на стола с колелцата. Пъхваше ръце под мишниците му, сплиташе пръсти на гърба му, а той обвиваше своите около врата й и с общите усилия на двамата се преместваше върху количката. Гърбът и кръстът я боляха, след време й казаха да си купи широк колан за дископатии и вече ходеше само с него, защото непрекъснато й се налагаше да го вдига и премества.

  Приятелките й живееха в съседните блокове. Не бяха точно приятелки. Бяха съседи, от първите, заселили се на малката уличка. Правеха си дребни услуги – ако на някоя й свърши солта или олиото, когато магазините наоколо вече са затворени, винаги можеше да поиска от комшийката. Понякога се събираха, пийваха по нещо и водеха неангажиращи разговори.

  После мъжете на съседките й си отидоха един по един от различни болести и те останаха вдовици. Докато съпрузите им боледуваха, тя се обаждаше, предлагаше им помощта си, пазаруваше, тичаше при тях, когато я повикаха…

  – Ах, Верче, Верче, какво щях да правя без теб… – възклицаваше всяка от трите.

  Мразеше да й викат „Верче“. Името й беше Вяра и тя си го обичаше. Такъв хубав символ имаше в него…

  Сега положението беше друго. Няколко пъти ги бе молила да идват и да й помагат сутрин при вдигането на Петър, но и трите й отказаха. Едната имала херния, другата – коксартроза, третата я болели ръцете…

  Знаеше какво правят сутрин… Спяха до късно, после ставаха и се мотаеха до обяд по нощници, гледаха турските сериали и в малки, кукленски тенджерки, си готвеха манджи, колкото за един обяд – сами жени, с отраснали деца, поели по своя път, без мъже, които да им висят на главите (по техните думи). По обедно време си наливаха първата водка. Вяра не обичаше водка, наричаше я „питието на алкохолика“ – спирт с вода, без цвят, без вкус, и най-важното – без мирис. Така никога околните нямаше да усетят, че някой е обърнал три-четири чашки. След няколко питиета и краткото хапване лягаха за следобедна дрямка. И трите ставаха към пет и половина следобед, към шест часа се запътваха към кварталния магазин и се нареждаха на голямата опашка от прибиращи се от работа уморени мъже и жени. Там се срещаха и с другите пенсионери от махалата. Ослушваха се и чуеха ли някой да направи и най-малката забележка, започваха скандал. Това беше най-голямото им развлечение за деня.

  – Не разбирам защо не пазарувате в по-ранен час – казваше им понякога. – Пенсионерки сте, времето ви е свободно… Трябва ли да правите навалица и да пречите на хора, които цял ден са работили и бързат да се приберат.

  И трите се разсмиваха.

  – Това е най-големият ни купон за деня – веднъж през смях й отговори Ружа. – Както са нервни, само малко да ги бъзикнеш и пламва пожар… Ха-ха-ха…

  Вяра ги бе изгледала с недоумение.

  – О, и ти скоро ще дойдеш на нашата… – вметна Зорка. – И твоят май се е запътил към оня свят… – добави злъчно.

  Тя онемя от злорадството в гласа й. Защо беше тази злоба и завист… След като останаха без мъжете си, Петър ги канеше в дома им с повод и без повод, само и само да не бъдат самотни. Те се кискаха, флиртуваха с него, но Вяра не им обръщаше внимание. А сега… какво повече искаха…

  И тя за дълго време спря да ги търси. Но в един момент не можеше без помощ. Нямаше на кого другиго да се обади – и двамата й синове живееха и работеха в чужбина – Явор беше в Ирландия, Ясен – в Щатите, а дъщеря й непрекъснато пътуваше в командировки. Докато момчетата й се ожениха и всеки от тях имаше по две деца, щерката обичаше свободния си живот и категорично отказваше да се задоми.

  – Няма да отглеждам никого и да се превръщам в слугиня! – категорично заявяваше тя.

  – Не може да останеш сама – разтревожена й казваше Вяра.

  – Не съм сама, имам племенници – отвръщаше й със смях.

  Майка й само въздъхваше и поклащаше глава. Познаваше тази упоритост, като млада и тя беше същата. Ожени се рано, роди три деца едно след друго и доказа, че може да ги отгледа, да завърши университет и да изгради кариера, каквато рядко правеха жените.

  Хвана телефона и набра номера на дъщеря си. Тъкмо щеше да затвори след продължителното звънене, и чу сънения й глас.

  – Извинявай, събудих те – каза виновно.

  – Няма проблем, просто се прибрах късно – отвърна Яна. – Какво има?

  – Баща ти падна от леглото и не мога да го вдигна – потрепери гласът й.

  – Веднага идвам – разсънена извика щерка й и затвори.

  Колкото и да беше отслабнал, мъжът й бе натежал като скала. И двете се предадоха и седнаха на леглото запъхтени, а той ги гледаше виновно от пода.

  – Да се обадим на още някого – предложи Яна.

  – Няма на кого – поклати глава Вяра.

  – Тогава ще звънна на приятеля ми.

  – Имаш приятел?

  – А защо да нямам?

  – Не си ми казала – прозвуча укор в гласа на майка й.

  – Ох, майко, защо трябва да ти казвам…

  Иво дойде след около половин час и тримата заедно успяха да вдигнат Петър. Настаниха го в инвалидната количка и го закараха в банята. Вяра оправи сутрешния му тоалет сама, за да не се притеснява той. После всички седнаха в кухнята да закусят. Говореха и се смееха, а Вяра бе щастлива, защото съпругът й от много време не се беше смял. Той явно бе харесал Иво, а и младият мъж проявяваше симпатия към него. Намериха си и общи теми за разговор. Преди да си тръгне, Иво се обади на своя близка и взе телефонния номер на жената, която се бе грижила за умиращата й майка до последно.

  – Казва се Донка и е пенсионирана медицинска сестра – поясни той. – Колежката ми беше много доволна, а и не взима безбожно скъпо.

  Вяра вече си поотдъхна. Възрастната болногледачка беше добра и внимателна. Идваше рано сутрин, за да й помогне при вдигането, но преди това го разтриваше с електрическа крушка.

  – Така най-добре се раздвижват кръвта и лимфата – обясни й първия път, като видя учудването й.

  Вяра вече имаше време да излиза на пазар. Приятелките й забелязаха промяната и не се сдържаха от язвителни забележки.

  – Къде хукна ма, Верче? – подвикна една сутрин след нея Ружа от прозореца. – Пешо да не е ритнал камбаната…

  Вяра стисна зъби и забърза крачка. Искаше й се да се върне, да се качи до апартамента на Ружа, да ритне вратата и да връхлети вътре. И да я хване за косите, и да блъска главата й в стената, да блъска, да блъска…

  Сепна се и се ужаси от себе си. Какво ставаше с нея, запита се и едва не се разплака.

  Прибра се разтреперана.

  Донка веднага усети, че нещо я е разстроило, и отиде при нея в кухнята. Петър бе заспал и спокойно можеше да го остави сам.

  – Какво се е случило? – попита и приседна срещу нея.

  Вяра само поклати глава.

  – Да направя ли чай? – скочи жената, включи електрическата кана и сложи пакетчетата по чашите.

  Постави по една димяща чаша пред всяка от тях и седна отново.

  Вяра отпи от ароматната течност и се почувства малко по-добре. Можеше да й каже всичко, бяха се сближили и си споделяха болките. Донка бе останала вдовица още като млада и, улисана в грижите за децата си, не бе успяла да се задоми отново. В действителност не бе пожелала.

  – Не можех да си представя как ще доведа друг мъж при дъщерите си – беше й споделила, – освен това са момичета, другият като нищо можеше да им посегне…

  Вяра я беше погледнала с недоумение.

  – Не знаеш колко такива случаи има – бе поклатила глава болногледачката. – Много от тях минаваха през отделението, в което работех…

  Сега Вяра й разказа с треперещ глас за случилото се.

  – Това е само началото – въздъхна Донка. – Бъди силна… – Тя замълча и се замисли. След малко проговори: – Трябва да се обадиш на синовете си…

  Вяра сепнато вдигна очи към нея, после ги сведе.

  – Да си организират нещата и до седмица-две да пристигнат тук. И да си вземат около месец отпуска…

  – Толкова ли е зле? – попита я, като се страхуваше да я погледне.
  – Познавам признаците – промълви Донка и сложи дланта си върху ръката й. – Прекарвай повече време с него. Аз ще бъда тук и ще чакам да ме извикаш, когато имаш нужда.

  Малкият й син пристигна след седмица, заедно със снахата и децата. Все пак бяха в Европа и нямаше проблем. Големият, обаче, чакаше всеки момент да му излезе американското гражданство – на него и на жена му. Нямаха документи, а само някакви временни карти, с които не можеха да напускат страната.

  Така на погребението Вяра беше с дъщеря си, Иво, Явор, снахата и внуците. Бяха застанали от двете й страни и я подкрепяха. Всичко минаваше през нея като насън. Дори не бе забелязала, че плътно зад тях стояха Ружа, Зорка и Цанка, плачещи на висок глас, докато демонстративно бършеха сълзите си. После, в залата след опелото, трите си наливаха от червеното вино и обръщаха чаша след чаша. Стресна я високият им смях, озърна се уплашено, в този момент Зорка я хвана подръка и я дръпна при тях. Ружа се увеси от другата й страна, а Цанка я прегърна.

  – Имаме страхотна идея – започна Зорка, като хлъцна. – Твоят апартамент е с три спални, много по-голям от жилищата ни. Затова ще дойдем да живеем при теб, а нашите ще ги дадем под наем…

  – Знаеш ли колко пари ще имаме тогава? – вдигна пръст Ружа. – Ще си живеем като царици…

  – Всяка от нас ще бъде в отделна спалня – добави Цанка, – а ти ще си в хола… Да можеш да си гледаш телевизия по всяко време… Найс, а? – и я погледна с влажен поглед. Явно се възхищаваше не само на идеята им, а и на жаргона, който бе подочула от подрастващите.

  Вяра бе онемяла. В този момент усети как една ръка обгръща раменете й.

  – Аз съм на свободен наем и ще се преместя при майка ми – чу гласа на дъщеря си. – Не е сега моментът да говорим за това, но повече не повдигайте този въпрос! Вие правете с вашите жилища каквото решите, а ние ще решим за нашето.

  Яна я поведе по-далече, а от другата й страна я подхвана Донка. Докато се отдалечаваха, болногледачката не се сдържа, обърна се към трите жени и процеди:

  – Не ви е срам!

  Явор и Иво отидоха до Ружа, Зорка и Цанка, взеха чашите от ръцете им и ги хванаха за лактите.

  – Хайде, дами, време е да си ходите! – тихо, но категорично каза Явор.

  – Насам, моля – добави Иво и ги поведоха към вратата.

  Изведоха ги навън и изчакаха да видят, че се отдалечават достатъчно.

  – Не трябва да оставяме майка ви сама – обърна се Иво към брата на Яна.

  Явор въздъхна:

  – Ще бъдем при нея до края на месеца, но повече не мога…

  – Не се притеснявай – рече Иво. – Ние сме тук.

  – Благодаря ти – кимна Явор и двамата мъже си стиснаха ръцете.

  След заминаването на сина й и семейството му, Вяра помоли Яна и Иво да я оставят известно време сама.

  Още на следващия ден по телефона й позвъни един съсед с молба да ползва хладилника й.

  – Знам, че имате голям фризер, заклахме прасе и събрахме в нашия едва половината. А ти вече няма какво да държиш в твоя…

  Разтреперана, Вяра затвори телефона и се разплака…

  След около седмица й се обади нейна бивша колежка. Тинка бе дошла като студентка от някакво далечно село и беше успяла да ожени за себе си свой състудент с апартамент на пъпа на София.

  – Ако знаете майка му колко беше против – не спираше да се хвали с успешния си брак тя, когато постъпи на работа при тях. – Била съм селянка! То пък софиянки сте едни… А аз съм честна точно защото съм от село!

  Всички се споглеждаха, но никой нищо не й казваше. Скоро след това започнаха клюки и интриги – нещо, което дотогава в малкия им колектив никога не го бе имало. И тъй като Вяра беше ръководителят на научната група, най-много сплетни се понесоха по неин адрес. В началото колегите ги игнорираха, но постепенно започнаха да се поддават. И Вяра разбра, че хората обичат да вярват на лошите неща… Явно така самите те се чувстваха добри… Не знаеше как да се справи с тази ситуация, но всичко се реши от само себе си. Назначиха й заместничка – млада жена, току-що завършила, съпруга на депутат. Тинка веднага се увъртя около нея и скоро бяха първи приятелки. Е, Тинка беше искала това място за себе си, но скоро стана ясно, че приятелството бе, за да опознае врага отвътре… Клеветите, които беше разпространявала за Вяра, бяха като комплименти в сравнение с това, което се носеше за новодошлата, и то в подробности. Обаче депутатшата се усети бързо и за кратко време Тинка остана безработна. От време на време се обаждаше на Вяра, за да й се оплаква и да иска услуги. Вяра я отбиваше внимателно и не я допускаше до себе си, като се чудеше с какви очи я търси…

  Сега Тинка изказа съболезнованията си и добави:

  – Ах, Верче, вече и двете сме вдовици… Как хубаво ще си другаруваме заедно…

  – Извинявай, но нямам време за теб – макар и любезно, я отряза и си помисли: „Трябваше да те разкарам доста по-отдавна“…

  После се засмя на себе си – какви изрази бе започнала да употребява…

  Времето минаваше, сезоните направиха пълен кръг, но тя продължаваше да държи на усамотението си. Яна и Иво идваха да я виждат, ала Вяра бързаше да ги отпрати. И потъваше в спомените си… Болката от загубата на Петър не намаляваше, но бе започнала да свиква с нея.
  Един ден, по обяд, на вратата се позвъни. Отвори бързо, като се чудеше защо Яна не влиза направо… Остана изумена, като видя втория съпруг на Люба – приятелка от университета, с която поддържаха връзка до смъртта й. Беше си отишла от скоротечен рак, толкова бързо, че приятелите бяха разбрали месеци след погребението. Когато научи, Вяра се обади на дъщеря й да изкаже съболезнованията си и узна, че момичето веднага бе изгонило втория мъж на майка си.

  – Мама скоро след сватбата разбра какъв използвач е и приживе прехвърли всичко на мен – имоти, пари… всичко. Но вече беше болна и нямаше сили за развод…

  – Справила си се – каза Вяра. – Ако имаш нужда от помощ, каквато и да е, винаги можеш да ми се обаждаш…

  – Благодаря, лельо Вяра – отвърна младата жена. – И ти можеш да разчиташ на мен.

  А сега вторият съпруг стоеше на вратата с букет цветя и напираше да влезе в дома й. Използва изненадата й и бързо се промуши покрай нея.

  – Мммм, как хубаво мирише – огледа се той и се отправи към кухнята.

  Тя го последва, като едва сдържаше раздразнението си.

  Той вече бе взел голям буркан и наливаше вода за букета. Сложи го на масата и погледна сервираната чиния.

  – О, кюфтета! – възкликна. – Обожавам ги…

  – В сряда винаги правя кюфтета – измърмори Вяра в объркването си.

  Той се настани на стола срещу нейния и заяви:

  – Не съм обядвал, едва сега разбрах за Петър и бързах да дойда да видя как си…

  – Как да съм – отвърна тя и постави пред него чиния с три кюфтета и печени картофи за гарнитура.

  – Имаш ли вино? – запита той и понечи да се изправи. – Веднага ще изтичам да взема…

  – Не пия – спря го тя. – Особено през деня…

  Изтърпя го, докато се нахрани, после каза, че има час при лекар и трябва да се приготвя. Той предложи да я закара, но му отказа и го изтика към вратата. След като я тракна зад гърба му, завъртя ключа и въздъхна. После се върна в кухнята и изхвърли букета му в кофата за боклук.
  След седмица той пак позвъни на вратата. Тя първо погледна през шпионката и като го видя, реши да не отваря. Но той не спираше да звъни и по едно време се провикна:

  – Знам, че си там…

  Тя отвори, за да не предизвиква любопитството на съседите. Той се шмугна покрай нея и се отправи направо към кухнята. Сложи бутилка вино на масата и възмутено погледна купичката с постна супа.

  – Нали в сряда правеше кюфтета?! – едва не й се скара.

  – Вече не правя – отвърна тя. – И нямам време за обяд, отивам при лекаря си… – тонът й беше категоричен.

  Той стоеше изненадан.

  – Добре – рече накрая, – ще изпием тази бутилка друг път, а сега ще те закарам!

  – Изчакай ме навън – примири се тя.

  Чакаше я прав до колата и й отвори вратата. Докато се качваше, успя да мерне трите си съседки да надничат иззад пердетата на прозорците си. Видяха, че ги е забелязала, и бързо се скриха.

  Тръгнаха и тя му обясни накъде да кара. Пътуваха в мълчание, като пристигнаха пред поликлиниката, той спря и понечи да слезе, но тя се измъкна бързо от мястото си, отвори чантата си, извади бутилката вино и я постави на седалката, на която бе седяла до преди миг.

  – Ето ти виното и повече не ме безпокой, за да не викам полиция – и тресна вратата на колата.

  Поликлиниката беше до кварталния парк. Тя се помота вътре известно време, качи се до третия етаж и надникна през прозореца – колата му я нямаше.

  Излезе и се отправи към парка. Не бе идвала тук от години. Беше настоявала да води Петър с инвалидната количка, но той упорито отказваше – не искаше да го виждат безпомощен.
  Обиколи езерото и се отправи към бирарията с маси под дърветата, където толкова обичаха да посядат двамата. Мерна една отдалечена масичка в дъното под върбата и се запъти към нея. Наближи я и видя, че в момента някакъв мъж се кани да седне. Забеляза я и лицето му се смръщи. Усети някаква съпротива в него, която като че я блъсна назад. Тя спря, очите й се насълзиха, обърна се и си тръгна. Дори не се огледа, бе видяла, че всички други маси са заети. А и вече нямаше желание да остава там.

  Все още не й се прибираше и пак се отправи към езерото. Вървеше бавно, поспираше от време на време и се любуваше на патиците и на малките им. Тук-таме във водата имаше и лилии, преливаха от бяло, през розово, до бледовиолетово. А слънцето хвърляше златисти отблясъци във водата около тях. Толкова много красота…

  В този момент се блъсна в някого и отскочи сепнато. Беше същият мъж от масичката под върбата.

  Той също отстъпи назад и двамата измърмориха в един глас:

  – Извинете…

  Обърнаха се и всеки пое обратно по пътя, от който бе дошъл.

  От другата страна на езерото отново го видя да върви насреща й. И той я забеляза и спря. Тя се обърна и се отдалечи с бързи крачки. Явно трябваше да се прибира.

  – Извинете – чу глас зад себе си след малко.

  Спря и се обърна. Беше мъжът. Смутено пристъпваше от крак на крак и се чудеше как да продължи.

  – Не исках да съм груб – каза тихо. – Обидих ви неволно…

  – Не, всичко е наред – рече Вяра. – Просто желаех да съм сама…

  – Аз също – отвърна той и замълча за миг, после добави: – Преди време изгубих съпругата си… Не исках да общувам с други хора…

  – Разбирам – прошепна тя и очите й се навлажниха.

  Направи няколко крачки и забеляза, че и той тръгна до нея.

  – А не ме оставят на мира – продължи, като човек, който дълго не е говорил. – Самотни съседки ми носят ядене… Приятелки на жена ми звънят по телефона… А като не вдигна, идват на вратата…

  – Познато – кимна тя. – Не знам как да се справя…

  Вече вървяха покрай езерото един до друг.

  – Знаете ли как! – оживи се той. – Преди време прочетох какво правят англичаните и оттогава го прилагам. Успешно е…

  Тя го погледна с любопитство.

  – Когато се звънне на вратата, англичанката взима мантото и чадъра си, и едва тогава отваря… Ако е някой навлек, казва „Съжалявам, но точно излизам“… Ако е приятел – „Тъкмо се прибирам“…

  Вяра се разсмя и неговият смях я последва.

  Хората, с които се разминаваха, ги поглеждаха учудено, после се засмиваха и те – толкова мила, весела възрастна двойка…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Пазител на вечност

  .

  Стихове от Йордан Атанасов

  .

  АФИШ

  На Атанас Далчев

  Разнасям афишите – чужди послания,
  а своите нося навити в душата.
  Затуй са невидими моите рани.

  Аз всеки ден Божи пътувам със вятъра.
  Лепило и четка – до крайната улица.
  Край гъби рекламни, кина и театри.

  Край хора работни, цветя и улуци.
  Ще нося покани, додето ме има.
  Додето със синя небесна каруца

  дъждът ме настигне внезапно и мине
  през мене. Подобно афиш ще се смъкна
  от стълба на времето. И ще замина.

   

  РЕКА

  На сал, по средата си, в талвега.
  Съзерцаваш, което тече и се движи –
  вятър в косата, в ушите, в тръстиките.
  Конче с крилца ще премине –
  съвършен хеликоптер, въздуха стриже.
  С нови подмоли и завои – реката е.
  И рибката златна в ръката ти – друга,
  макар да подскача, играе,
  тя не пита за твойте желания…

  Замръкваш
  и виждаш небесния син похлупак
  със реката на Млечния път –
  там някаква мелница
  върти галактичните камъни.
  Ще сънуваш безкрайно как
  Салът на времето
  бавно те носи
  по Талвега жив на Вселената.

   

  ПАЗИТЕЛ НА ВЕЧНОСТ

  Копая тревата, говоря на мама…
  Отдолу е, само два метра делят ни.
  Копая и скубя със зъби
  безсмъртния троскот на Мизия –
  пазител на вечност.

  Говоря, над гроба зелен коленичил,
  и зная, че мама ме чува –
  потрепват листата чемширени …
  Разбирам заръките мъдри с кръвта си
  и с гените нейни – във мен.
  Под нейната снимка
  издялах в гранита и моята дата.
  А другата дата – ще сложи синът ми…

  Копая тревата, говоря със мама –
  два метра делят ни.
  Копая безсмъртния български троскот –
  пазител на кости…
  И вечност.

   

  БРАУНШВАЙГ

  От малък приказки запомних и истории:
  херцози, готика, жени неуморни
  и, естествено, руси – с бузи червени.
  Очите им сини били, душите – неверни…
  Мит от войната или спомен – нетраен,
  но със очите си видял е брат ми
  разрухата, войната и края й;
  пленените германци, от страх замаяни;
  освободителите – горди и наперени
  дарявали на дамите
  първичното – любов… и консерви,
  а после – шоколад или цигари „Камел“.

  …Тук хвърлял семето си Градинарят,
  баща ми, гастарбайтер български.
  Тук съм проплакал аз с глас варварски.
  А мама, сепната, повтаряла дълго:
  Йордан го напишете в кръщелното…
  Градчето, спретнато днес по германски,
  работи здраво, без да се цeпи и мръщи.
  Няма залитания и идеи мегаломански.
  И само в събота семействата литват
  на въздух крайградски – с пастите и бирата…
  И пеят те с децата – почти ювелирно,
  любовни песни – с маршови ритми…

   

  НЯКОГА

  Някога – смел и наивен,
  комсомолките гледах
  право в очите
  (други момичета нямаше).
  Възпявах… избирах.
  И лъжех красиво…
  Но любех по няколко…

  Мечтаех да съм космонавт,
  спортист или пък защитник
  на бедните – в Африка…
  Бях пумпал
  в ръцете на някой невидим играч.
  Или пластелин в работилницата
  на Бога.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Йордан Атанасов е роден през 1943 г. в Брауншвайг, Германия. Завършил е икономика и журналистика. Председател е на НЧ „Даскал Петър Иванов – 1988” – Стара Загора, гл. редактор на в. „Литературен глас”, редактор в сп. „Птици в нощта“. Автор на 18 поетични книги. Първата му книга „Токов удар“ излиза през 1988 г. Автор е и на романа „Хамовото семе” (в две издания – 2011 и 2017) и на сборника „Пясъчни видения“ (2014 г.). Съставител и издател на три поетични антологии за Стара Загора и една за с. Драганово, Великотърновско. Последните му книги „Необясним захлас“ (2018), „Срички за врабец“ (2019), „Пазител на вечност“ (2021) и „Машина“ (2023) излизат с подкрепата на Министерство на културата. Носител е на литературната награда „Николай Лилиев“ на Община Стара Загора; плакет и грамота от областния управител; грамота и плакет на Съюза на българските писатели; награди от национални литературни конкурси. Член на СБП и СБЖ. Превеждан е на френски, немски, гръцки, руски, унгарски и испански езици.

  .

• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
...
• 78
• >>