Разказ от Златимир Коларов
В стаята бе топло. Въпреки това му беше хладно. „От болестта ще е“ – помисли си той. Жена му, синовете, дъщерите и внуците – десетина души стояха прави около леглото. Опитваха се да изглеждат весели, но очите им бяха тъжни. Няма да им казва, че му е хладно, за да не ги тревожи – продължи да си мисли той. Радваше се да ги види заедно, макар и събрани по тъжен повод. Трябва да ги успокои, да поеме бремето, да им вдъхне сили, както го бе правил цял живот…
– Как беше там, черен гологан не се губи – надигна се на лакет и се усмихна. – Ще се оправя и този път – гласът му бе отпаднал, въпреки желанието му да бъде бодър. – Ако се случи нещо… – преглътна думата, – не съжалявайте! Знайте, че живях щастливо. Бях беден, работех и забогатях. Разхищавах, губех и печелех. Имах приятели, имах и врагове. Ухажвах хубави жени, ожених се за най-красивата и живях добре. Роди ми синове и дъщери, изучихме ги, те пък ни дариха с внуци. Имах всичко, за което един мъж може да мечтае – ръката му изтръпна и се отпусна.
Огънят в камината пращеше, но в стаята бе все така студено. По стените потрепваха бледи сенки. Подпъхна завивката под гърба си и се замисли. Приятели и врагове, хубави жени… Кои бяха те? Пред паметта му се стелеше бяло като сняг петно. Толкова много ли бе живял, че не можеше да си спомни нито едно име, нито едно лице? Не е хубаво един мъж да забрави приятелите си, да забрави жените, с които се е любил! Не беше му се случвало досега. „От треската ще е…“ – и се сви под завивката. Затопли се, поспа, отвори очи и се огледа.
Жена му, синовете, дъщерите и внуците продължаваха да стоят около леглото. В очите им проблясваха сълзи.
– Щастлив съм, че сте тук, сега, при мен… – гласът му потрепери.
Някой тихичко въздъхна. Той притвори очи и отново се унесе. И продължи да шепти и да мисли. Пред погледа му искреше бялото петно и не беше сигурен дали чуваше гласа си или мислите си:
– Живях бурно, живях дълго, имах много. Познах постоянство, познах и изневери. Преживях болести, изпитах болки, радвах се и страдах…
Спомни си раждането на децата, смъртта на най-малкия и се натъжи. Мисълта за внуците го накара да се усмихне и му стана топло. Сега те бяха на възрастта на най-малкия – на починалия му син и пак го втресе.
По някое време бялото петно изчезна и отново видя близките си, наредени около леглото. От години мечтаеше да ги събере – дъщери и синове, зетьове, снахи и внуци, цялата преуспяваща фамилия, да им се порадва и да ги почерпи. Не успя да го направи – едни бяха на работа, други на почивка, забързани, потънали в ежедневие и грижи, разпръснати на четири посоки. Денят бе дошъл. Лошото бе, че няма сили да стане, за да подреди масата и да ги покани. „Нищо, като оздравее ще го направи“ – помисли си той и треската му намаля.
Огънят в камината тихичко пращеше и разиграваше неспокойни сенки по стените.
– Много ви обичам – надигна се той в леглото.
Някой подсмръкна. Близките се надвесиха над леглото и му стана топло.
– Скъпи мои – пошепна той и протегна ръце да ги прегърне.
Сенките избледняха и се стопиха в мрака.
Намериха го на следващата сутрин зад кофите с боклук – вкоченен, свит, покрит с току-що навалял пухкав сняг. Отиваха на просия на Централна гара. Някой каза, че го е виждал и друг път да обикаля около гарата, но не беше сигурен. Друг каза, че живеел в някакво наводнено мазе. Трети го прекъсна – каза, че спял в изоставена барака зад гарата и се завърза кратък спор къде бе живял покритият със ситен снежец бездомник. Защо е лежал зад кофите, след като е имал покрив над главата? – зачудиха се останалите. Един от тях промърмори, че замръзналият е учител, защото го е учил някога да чете и пише, и разтри посинелия си нос. После замълча. И той не беше сигурен като другите.
.
